ИВАН САВОВ: „ЕДИН БРОНЗОВ СТАР БРЯСТ БИ БИЛ ЧУДО НА ЧУДЕСАТА“

„Портрет на художника като млад“  нарече скорошната си изложба в столичната галерия „Стубел“ носителят на голямата Чинтулова награда за литература и изкуство Иван Савов. В нея той събра картините на „другия Иван Савов“, рисувани в младежките му години в родния град. Те станаха отправна точка за интересен разговор на тема Иван Савов и Сливен, който за художника винаги е повод за безкрайни спомени. В по-голямата част от уловените от художника цветни мигове от живота на града присъства името на Сливен, а там, където не присъства, то се подразбира: Вечер на площада в Сливен, Главната улица в неделя, Панаир в Сливен, Площад „Хаджи Димитър“, Пазара, Пътека под Сините камъни, Нашият двор, мини „Чумерна“, Пейзаж от Орешака, Върби край Тунджа, Бадеми на Хисарлъка.

• Г-н Савов, кои години бележат Вашия „Сливенски период“?
• Първата ми картина е рисувана през 1959 година. Тя е единствената, останала от това време. Останалите са рисувани до 1964 година, по време на моето обучение. Тези картини бяха „забравени“ в един кашон в ателието ми в Сливен и когато го отворих след 30-40 години, оказа се, че те са доста любопитни. Идеята дойде от д-р Ружа Маринска: „Би било много интересно да се направи една такава изложба!“ – каза тя. И направихме селекция, защото залата не можеше да събере всичко. В този кашон открихме около 120 живописни и 40 графични творби от това време. От тях подбрахме 54, колкото можа да побере салона. Много хора посетиха изложбата, имаше голям интерес към нея, тя беше отразена в няколко телевизионни интервюта. Интервюто по БНТ с д-р Ружа Маринска беше направено от Елка Бузина. Тя е дъщеря навярно на Тамара Бузина, по баща Ткачова, която е сестра на моя покоен съученик Александър Ткачов, директор и режисьор на Централния куклен театър.
• Коя е първата Ви картина и на колко години я нарисувахте?
• Това е портретът на баба ми – един мой спомен от нея и от онова време. Бил съм на 14-15 години. Всички тези картини са рисувани до 19-годишната ми възраст.
• Вашата баба е коренячка сливенка, коя беше тя?
• Казва се Въса Карарадева – беше интересна и известна личност в цялата ни махала. Тя най-тънко предеше, едно време жените още предяха. Родена е в 1878 година, на 1 януари – Васильовден. Родена е на Бармук баир, където са избягали, когато турците нападат Сливен. Когато я питах: „Ти, бабо, кога се роди?“, тя казваше: „Като гръмна джепането“. Джепането – това е турският склад за боеприпаси, който турците, напускайки града, са взривили. Знам, че сливналии цяла нощ са стояли на баира и гледали какво става в града. Тогава се е родила баба ми Въса, която ми е баба по майчина линия, тя ме е отгледала. Тя правеше и най-тънките кори в махалата, поради което по-заможните семейства я викаха през лятото да разточи корите. Поставяше едни големи изпрани чаршафи на двора и първо разстилаха корите върху чаршафите. После ги разчупваха на по-малки парчета и ги слагаха на едни дъски върху дуварите, покриваха ги отгоре с тензух. След това ги препичаха и ги слагаха в платнени торби и през зимата правеха от тях разни видове юфка. Баба ми беше много консервативна. Тогава имаше в къщята тъмни стаи без прозорец. Докато беше жива, тя не даде на нито един съсед да си отвори прозорец на задните стаи, защото не искала да я гледат по камизола. Камизола е женска долна дреха с три четвърти ръкави. Лятно време, като се разхвърли, ходеше по камизола и по фуста на двора.

  

  

  
  
• Много романтични инвенции и различен почерк, но и една творческа зрелост излъчват тези първи творби…
• Явно съм се развивал доста интензивно. Те носят печата на времето, в тях са вложени опитите и търсенията ми, влиянията, през които съм минал. Показват какви влияния е имало в българското изобразително изкуство тогава, до какво един млад човек е имал достъп, излъчват една надежда за живот и свят по-хубав от тогавашния – нещо, което вече, не само поради скептицизма на възрастта, но и поради това, което ни заобикаля, далеч не можем да си го помечтаем…

  

  

  
  
• Когато говорим за влияния, от кого се е влиял младият Иван Савов?
• Влиянията са многопосочни. Първо – от хората, които са ме учили. В ранните ми работи има влияние от Борис Денев, с който съм бил близък, от големия Иван Кирков, в търсенето на нови естетически пространства – от различни автори и движения. Всички тези влияния са преживени и превърнати в творчески продукт. Бях ученик тогава. Някои неща са още преди идването ми в София през 1960 година. Но аз всяка ваканция съм си бил в Сливен, непрекъснато съм се връщал при всеки удобен случай. Имам много рисунки от пазара, от главната улица, от очарованието, което Сливен и до днес за мен продължава да носи, въпреки че много от моите мотиви отдавна не съществуват.
• Има ли любопитни истории покрай картините от творческата Ви младост?
• Невероятна съдба има един малък пейзаж, който се казва „Пътека под Сините камъни“ – подобни спекулативни истории с някои мои работи, за съжаление се повтарят. По някакъв начин, този пейзаж е попаднал в лицето Х, след което тази работа е рамкирана, името ми е изтрито, написано е името на друг художник. Тръгват да го продават и когато го вкарват в рамката, отрязват 2 см от небето. Случайно познах картината си и бях страшно учуден, че е извършена такава спекулация. Върнах си обратно пейзажа, възстанових подписа си и липсващото небе в горния край, защото това компрометира цялата композиция. И това малко пейзажче, което носи своето очарование, влезе в изложбата. То е рисувано от едно място зад разкопките на Хисарлъка, което гледа към Сините камъни. Тогава там имаше лозя и градини с малки къщички, нямаше разкопки и ново строителство. Във времето, когато съм го рисувал – 1962 г., къщите бяха две-три. Виладжийството се роди по-късно, избуя някъде в 80-те години.
• Какво от сливенската атмосфера е най-голямото предизвикателство за художника?
• Аз съм роден и израснал в този град. Сливен има един невероятен отпечатък върху мен, който си остава неизменен до днес. Той е някакъв вътрешен сантимент и аз подозирам, че всички художници от поколенията преди мен, като се започне от Добрович, Кювлиев и се стигне до Добри Добрев, са носели този сантимент. Там, където го няма, да речем както при Донка Константинова, това ме е озадачавало. Този сантимент носи един типичен отпечатък, който се движи в две посоки: едната е градът, другата са Сините камъни. Това са двата основни компонента, които изграждат виденията на един художник от Сливен. Сега Сливен почти не става за изобразяване, няма я романтиката на стария град. В него аз се движа по моите спомени, по вече несъществуващи неща, по някаква химера. Тогава на всеки ъгъл имаше по нещо любопитно и интересно, което човек може да нарисува. Пазарът особено беше изключително живописен. Почти до края на 60-те години, селянките на пазара в Сливен идваха със своите фолклорни дрехи и носии. Селяните идваха с аби, шаячни панталони, с големите ямурлуци, бяха много колоритни. Имаше още коне и каруци тогава.

  

  

  
  
• Какво от почерка си в по-младите си години сте пренесъл по-късно в своето изкуство?
• Сливен продължава да се движи в някакви теми и подтеми, които правя. Аз и да не искам, то се прокрадва и по някакъв начин минава през всичко, което правя.
• Майстор сте в разказването на стари сливенски истории, сещате ли се за някои, свързани със знаковите за града места?
• Едно време, в една голяма сграда, която по-късно стана Младежки дом с два големи салона и един куп малки стаички, беще Покритият пазар на Сливен. Освен Халите, Сливен имаше и Покрит пазар. Сградата е направена 30-те години, с идеята, при лошо време, селяните да слагат своите стоки на закрито. По времето, когато още беше покрит пазар, някъде в 50-те години я превърнаха в средищно място, където ТКЗС-тата да излагат свои стоки. Тя представляваше едно общо голямо пространство с много високи прозорци, близки до тавана. В дъното на цялата зала стоеше една огромна картина, може би 10 на 4-5 метра, рисувана от художника Евгени Курдов. Тя изобразяваше Сливенския пазар – със селянките и с купчините стоки, които ТКЗС-тата излагаха. В дясната й страна стоеше една купчина дини. Освен това, на източната страна имаше три картини от други трима художници, едната беше от Стефан Егаров – Телчарка, която храни телета, другата беше на Георги Хаджидимитров и представляваше Вършитба с вършачка, а Бай Марко Дограмаджиев беше нарисувал една картина с много зеленина – Фуражомелка, с която се смила силажът за добитъка. Това представляваше целият този картинен пантеон. Но искам да разкажа за голямата картина на художника Евгени Курдов. Защото, де факто, това стана повод за появата на първата инсталация, както е модерно сега да се казва. Преди още да се направи Плевенската панорама, там вече се беше случило… По някакво невнимание, селяните, които нощно време остават да си пазят стоките, подпалили част от картината. Единият й ъгъл изгорял и там останала една дупка. За да замажат положението, те натрупали там щайги и върху щайгите струпали една купчина дини, така че тези дини да се сливат с нарисуваните дини и да закриват изгорялата част от картината. Това е първата „инсталация“, която се появи в Сливен. Втората знаменита инсталация, която се появи, беше малко по на юг от покрития пазар – там, където се намира Дамарският мост. Когато навремето другарят Никита Сергеевич Хрусчов обяви царевицата за Царица на полето, ентусиазираните сливенски партийни ръководители поискаха да отбележат това голямо световно явление и издигнаха една огромна, 5 или 6-метрова царевица от метал, зърната на която направиха в „Белфа“ от оранжево кристално стъкло и вътре сложиха лампички, да може царевицата да свети. Царевицата беше изправена на един пиедестал с две стъпала така, че когато се появи другарят Хрусчов на очакваното посещение в Сливен, да види монумента й. Да, обаче той стигна до Нова Загора и отпраши в друга посока, та не можа да я види. Близо до царевицата имаше едни дараци, които сега не съществуват. Там нощем отсядаха селяните от селата със своите есенни стоки, които не могат да продадат през деня. Палят до колите си някакво огънче, на което си пекат сланинка и други печива и варива и загърнати с ямурлуците, цяла нощ стоят близо до царевицата. Както си стояли една нощ, хрумнала им идея. Едно време ТКЗС-тата се състезаваха на изложения кое ще покаже най-голямата тиква. И те, да вземат да намерят две такива огромни тикви и да ги сложат от двете страни на царевицата. На другия ден всички възможни милиционерски джипки и коли хвърчаха наоколо да разпитват: кой направи тази провокация?… На кой му дойде на ума да сложи тиквите там? – Това е вторият случай на една такава спонтанна инсталация на сливенския дух, която се появи на Дамарския мост…
• Иван Савов е известен и като портретист. Кои са първите и последните Ви портрети?
• Портретът на Баба ми и два мои автопортрета са първите, в изложбеното пространство нямаше място да покажа повече. Но имам още автопортрети и портрети, на свако ми в Сливен например. Все на някой съм правил портрети и до ден днешен правя. Започнал съм сега портрет на една галеристка – Юлия, както и на един мой приятел Сава Цонев, който е колекционер…
• Ако трябва да направите портрет на Сливен, как ще изглежда той?
• Единият от елементите, който присъства в доста мои картини – това е общината с часовниковата кула. Естествено – Старият бряст, който вече е минало. За Сливен е най-добре да вземат да го излеят от бронз – един бронзов Стар бряст няма да изсъхне никога. Една отливка от бронз може да го възстанови и да го покаже в целия му блясък, с полираните листа, да бъде като едно невероятно чудо на чудесата. Това е възможно – един бронзов Стар бряст, защо не? Докато новите брястчета – фиданките от негови семена, засадени на други места, се стабилизират и пораснат.
• Идеята е много интересна. Как може да се направи бронзов Стар бряст?
• Не е проблем да се направи една отливка. Сваля се, прави се калъп, излива се, той става кух вътре, само от една бронзова черупка. Има сега много техники за сваляне и за монтиране, с листата даже. Може да цъфне Старият бряст отново, ако се направи.
• Ще види ли Сливен сливенската изложба в галерия „Стубел“?
• Няма причина да не я пренеса. Аз първоначално не бях много възторжен от намерението да я направя, след това свикнах с мисълта, че мога да покажа тези толкова ранни опити. Защото всяка изложба, която правя, има други претенции и послания, а човек на моята възраст трябва да гледа по-артистично на всичко.

  

  

  
  
• Нещото, което искаш да кажеш на Сливен?
• Да са живи и здрави сливналии и да не губят чувството си за хумор. То държи човека във всички ситуации и обстоятелства. Много по-добре е да излезеш от драматичната ситуация с усмивка. А чувството за хумор е типично за града. Всичките мои приятели от онова време бяха с чувство за хумор и много обичаха майтапите, даже някои майтапи бяха по-драстични и солени, но те и най-сериозното нещо умееха да обърнат в майтап.
• Кои бяха твоите сливенски приятели?
• Много бяха, някои вече не са сред живите – Стефан Дългия, фотографът, колежката му Зара Курдова, да е жива и здрава, художникът Евгени Вълев, с който още се виждаме, жена му Мария, Димитър Балтаджиев беше от близките ми приятели, Жейно Чобанов ми беше приятел, актьорът Николай Мандажиев, който, макар да не е от Сливен, стана една забележителна сливенска личност. Много са хората, с които съм бил близък и които, преди още да получа каквото и да било признание, са ме ценили и са ми давали кураж. Толкова добро отношение съм получавал от различни хора, никога не бих могъл да изброя всички. Всеки по някакъв начин е допринесъл, за да съм днес това, което съм.

                                                         Разговора води: Щилияна ВАСИЛЕВА