ЗАПИСКИТЕ НА ЗАХАРИЙ – ИСТИНСКИ НАЦИОНАЛЕН ЕПОС, НО И ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ПОЛИТИЧЕСКИ РОМАН ЗА ВЛАСТТА

• „Не се ръководя от никакви авторитети и правила: Святата истина ми бе знамето!“ – Захарий Стоянов, роден преди 170 години, през 1850 г. в с. Медвен, Сливенско, починал на 2.09.1889 в Париж

Автор: Христина ДИМОВА

Днес е време да препрочетем неговите „Записки по българските въстания“ – един талантлив роман, една вдъхновяваща поема, мемоарна ценност за една национална епопея. Точната дата на раждането й е 22 януари 1884 година. Трите тома излизат през 1884 и по-късно – през 1887 и 1894 година.

„Най-после към вас, братя прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци са били не горделивите богаташи и  надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас!… Нека тия наши народни светила ви служат за пример.“ – пише Захари Стоянов.

Точната дата на неговото рождение не е известна, но родното място е село Медвен, Сливенско и годината е 1850-та. Днес родната му къща там е музей. Съселяните му го наричали Джендо. На 20 години той е още неук и в 16 страници разказва за тежкия овчарски живот, описвайки мизерията, бедствията, неграмотността. Баща му го изгонва и Захари Стоянов отива без документи в Русе, и става чирак, работейки от тъмно до тъмно. Мечтата за нов живот не го изоставя, виждайки трудното и мъчно занаятчийско битие.

Драматично е десетилетието от 80-те и 90-те години на 19 век. Захарий Стоянов е човек на своето време. В това е и ключът на неговия успешен „първи български политически роман за властта“, според критика Панко Анчев, в книгата му „Българският ум. Непрочетеният Захари Стоянов“. Целият патос на „Записките“ е обърнат не към миналото, а към настоящето и бъдещето. Нетърпимото положение на народа под турско робство довежда до Старозагорското и Априлското въстание. Немотията, беззаконията, насилията са основна причина раята да въстане през 1876-та.

Роденият белетрист пише живо, ясно и точно – така, както говори народът, с добродушен хумор и силен дух. Езикът му е естествен и непосредствен. Самият той е участник и жив свидетел на живота на българските национални революционери Георги Бенковски, Тодор Каблешков, Стефан Стамболов, Георги Икономов, Ангел Кънчев, Васил Петлешков, баба Тонка Обретенова. Духовните водачи след Освобождението са бързо забравени. Следват мощни картини на техния подвиг, разказани като легенди, идващи право от сърцето. Пред нас са живи характери. Неустрашимият главен апостол Бенковски, който изрекъл историческото прозрение: „В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей, а на Русия – нека тя заповяда!“ Бенковски е буен, невъздържан, действена натура, а Волов – чувствителен, мислещ, вглъбен в сее си. Авторът открива най-истинските и ценни черти на националния ни характер. Вниква дълбоко в психиката на героите и техният кипящ темперамент и неукротим дух въздейства силно на читателя. Събранието на Оборище е предадено с огнени думи. Фактологията за него е бисер в мемоарната ни литература. Народът е опиянен от великата идея, че ще събори тиранската власт. Това е борбата на великия стремеж за свобода, срещу  робството и насилието.

Снимка: Априлци. „Странна участ: оня, който написа най-хубавите биографии на събития и личности, няма и до днес своя биография. Така е може би най-добре. Защото той има нещо много по-голямо: една неписана легенда.“ Константин Константинов, Върхове, 1967г.

В края на една от статиите си във в. „Работник“, Захари Стоянов пише: „И така България не е още свободна както трябва, защото тя се освободи само от турците, а не и от техните ортаци чорбаджиите.“ Годината е 1881-ва. Автор и герои се сливат в творбата. Неизвестните обикновени българи като братя Жекови, Кольо Ганчев, Иван Арабаджията, отец Кирил, Тодор Душандалията, поп Груйо, бай Станчо, Кочо Честименски, Спас Гинев и много други са обрисувани с ураганно слово за тяхната жертвоготовност. С възторг и преклонение четем: „Те бяха честни и непорочни, като ангели идеални, каквито България едва ли вече ще роди втори подобни на тях.“

Незабравим в нашата памет е образът на сърдечната и човечна баба Тонка, която дава двама сина, Ангел и Петър, за четата на Хаджи Димитър и с китка цвете изпраща лично войводите в Румъния. Нейният портрет е обрисуван от писателя удивително живо с нейните хитринки пред турците, с претърпените унижения, с насмешките си. Затова не  е случаен фактът, че Патриархът Вазов, четейки Записките, през годините 1981-84-та се вдъхновява от тях за написването на безсмъртните си поеми от цикъла „Епопея на забравените“. Тези 12 стихотворения, посветени на Българското възраждане, съхраняват в себе си една грандиозна епоха и изграждат българския национален пантеон с монументална внушителност, както документира в книгата си изследователката на Вазов Милена Цанева /“Иван Вазов. Творчески портрети“/ През тази година се отбелязаха и 170 години от рождението на Вазов.

В „Записките“ се слива собственото „аз“ с „азът“ на народа. Описвайки преживяванията си в турските зандани, ние се запознаваме повече с арестуваните затворници. Авторът страда при спомена за тяхната участ. „От една страна благоговеехме пред свещената песен на жертвите, а от друга чувствахме, че   като оставаме живи, не сме достойни да споделяме погледите и пъшканията на мъчениците, над главите на които се виеха вече геройски венци! Страшно изпитание и наказание!“

С днешна дата, но през 1885 г., в революционния си вестник „Борба“, в статията си „Трябва ли да въстане Македония?“, родолюбецът Захарий Стоянов пише: „…в Македония трябва да умрат няколко Хаджидимитровци,  думите „Свобода или смърт“ трябва да прогърмят по върховете на Пирина… Всеки малко-много искрен човек, който туря по-горе съдбата на общото дело, отколкото берекетя на своя чифлик и дългоденствието на месечната си заплата, ще се убеди в душата си, че в Македония има нещо извънредно, че оттам се чува някакъв си глас, който вика за помощ и пред който падат на колене и партизански взглядове, и тънка дипломация, че най-после е чукнал оня час, който произвежда буря, който решава съдбините на цели народи, който – за голяма жалост – лее кръв от невинни хора, кръв, която трябва да тежи най-много не на Османа и на Иван, а на безбожните дипломати. Естествено бе, че святото според едни, а грубото според втори отмъщение, щеше да закипи в жилите на онези българи: македонци, тракийци и мизийци, които живеят в свободните части на България и които боли на сърцето за своите братя.“

Със своите „Записки по българските въстания“, Захари Стоянов остава едно необикновено явление в българската литература. Този летописец, биограф, майстор класик  на художествената проза, ни завеща един истински национален епос, който винаги ще ни връща към изворите на българщината със силата на своето слово и дух. Неговите спомени и впечатления оставят неизлечими следи в народната душа. Този достоен син на народа работи в името на България, с перото си запази езика ни и миналото ни, за което Никола Обретенов възторжено споделя: „А когато пък полемизираши, за да отстоява идеите си, да брани свободата и независимостта на България, тоя беше неумолим и безпощаден в стихията си.“ Една нравствена българска икона! И да запомним неговите думи: „Не се ръководя от никакви авторитети и правила: святата истина ми бе знамето!“

                                                         Христина ДИМОВА