• Щрихи от портрета на сливенския Мистър Аскеер, родопчанинът Михаил Илийков

…. Преглеждам материалите, които съм писала в годините за този актьор – очерци, портрети и други всевъзможни бележки, и се спирам на един, който ми се струва, че налучква театралната същност и самобитен талант  на Михаил Илийков. „Човекът не на своето място, човекът не в собствената си среда.“ – Това съм доловила като обобщена характеристика на героите на актьора осем години преди Михаил Илийков да получи „Аскеер“ за главна мъжка роля и много преди да му бъде присъден Икар на Съюза на артистите за чест и достойнство.

Иначе казано: Човекът, който е роден в едно общество, а живее в друго. Това е тогава актьорското му амплоа.  Такъв е неговият Марин от „Лодка в реката“, Мрачният от „А на заранта те се събудиха“, Македоски от „Хъшове“, Димитър Мечев от „Солунските съзаклетници“. С тези образи се родее дори един княз като Боржевой от „Вавилонската кула“, когото актьорът Михаил Илийков и режисьорът Пламен Марков правят събирателен образ на славянството като етнос.

Герои земни, първични, напористи, с чиста душа и чисти сърца, недодялани и груби дори. Като земята. Тя носи и кал, и неприветливост. Но тя ражда хляба, тя люлее в скута си живота. Такъв е светът и в първичния, но светъл идеализъм на Мечев. Далеч от земята, героите на Михаил Илийков трябва да съумеят да живеят така, че да не оставят да изсъхне коренът им.

Винаги го вълнуваше този въпрос: как да запазиш корена си, когато бетонната паст на големия град е зинала да те погълне? А според него, всичко започва оттам: „да знаеш, да помниш и да можеш да изпееш ония песни, които е пяла майка ти“. „Аз такива песни знам.“ – казваше той. И ги пееше.

Черней, горо…. Черней, сестро…

Двама да чернеем…

Ти за твойте листье, горо…

Аз – за мойта младост…

И разказваше за Златоград, където пази програмите на всички свои спектакли. На 50 км на югоизток от Смолян и на 2 км от границата, където оставил детството си. Ония места, при които той винаги се връщаше – тогава, „когато усетиш, че е в опасност човешката ти природа.“ С ширналите се тютюневи ниви, с непокътнатите от човешка ръка поляни, баири и извори, с пъстрите халища, звънци и чанове. И с ония чудесни и горди хора – родопчаните.

Театралната му Одисея тръгва от Родопския театър в Смолян, където постъпил след завършена школа за запасни офицери във Велико Търново и останал там 13 години. Отишъл да кандидатства за стажант-артист с униформата от казармата, когато се уволнил от танковите войски. Приел го самият Любен Гройс, който е първият от редицата знакови фигури, белязали театралния му живот. Няколко поредни години не го приемали във ВИТИЗ, а като станал на 25, дали му звание „актьор“ по тогавашния чл.9. Документите му за правоспособност подписали Юлиян Вучков и проф. Любомир Тенев.

С колегата си Никола Пашов си дали клетва никога да не напускат Смолян, по примера на големия актьор Донатис Банионис, посветил целия си живот на Паневежиския театър, където десетилетия наред една вдъхновена трупа градила нов театрален модел. Проектите му объркала пристигналата за кратко в Смолян млада режисьорка Бина Харалампиева, която на тръгване го отвела със себе си в Габровския театър. В Габрово останал само година – страдал за Родопите и за любимата жена – актрисата Мария Николова, с която очаквали дете и тя, вече бременна, се върнала в родния си Бургас.

Къде Родопи, къде Бургас… За Родопите прописал меланхолични стихове, които изпращал с писма по пощата на неразделния приятел в Смолян. По-късно Никола Пашов, с рицарски жест, издава първата и единствена стихосбирка на Михаил Илийков „Мълчалив товар“. А за да е по-близо до Мария, той пристигнал в Сливен и останал тук цели 40 години. Тук, където, по волята на съдбата, и земята го прибра в себе си…

Когато Сливен става „открита“ сцена, което за Илийков и колегите му означава закрит театър, Борислав Чакринов го взема в бургаската трупа, ведно с ролята му в „Господин Балкански“ – там режисьорът пренесъл сливенското представление.

Ролята на Македонски в „Хъшове“ на Сливенския театър, в сензационния за онова време прочит на режисьора Христо Церовски през 1982 г., нареждаше на едно от първите места в ранг-листата на успешните си превъплъщения. Хъшовете на Церовски не са напудрените патриоти и герои, готови за се жертват за отечествената свобода. За пръв път те са видени като пияници, крадци и клошари, които викат „Да живее България!“, когато се напият. Обичаше върховния за него монолог на Македонски, който, като в един цялостен моноспектакъл, разказва как е преминал Дунава по леда през зимата.

Пламен Марков Михаил Илийков поставяше сред режисьорите, оставили светла диря в театралния му път. Неговите Солунски съзаклетници определяше като „едно от жалонните представления на сливенския театър“. Тогава Марков още не е професор, а Маргарит Минков е изгряващ драматург, Николай Нинов прави изумителна сценография, а Илийков играе най-възрастния съзаклятник Мечев, който впрочем е огледален образ на Македонски. И всички, заедно с Атанас Атанасов, Ивайло Христов, Продан Димов, Сеня Александрова, Атанас Янакиев, Николай Мандажиев, правят фурор на Седмия национален преглед на българската драма и театър през 1985 година.

Следва перфектна високопрофесионална работа с Елена Цикова в „Януари“ на Йордан Радичков и „Земята се върти“ на Станислав Стратиев. И магнетичното обвързване с иносказателната естетика на Слави Шкаров в „Праг“ на Ал. Дударев, „Ревизор“ на Гогол.

Мишо Илийков държеше докрай в гримьорната си един афиш от гръмотевичното му представление със сливенската трупа „Молиер или Съзаклятието на лицемерите“ на Михаил Булгаков. И твърдеше, че всеки, който се е докосвал до света на Слави Шкаров и неговите „кодови думи“ има правото да каже, че е имал един шанс повече – да говори с пет изречения и всичко да става хем просто, хем фантазно.

Михаил Илийков никога не пропускаше спомените си като господин Балкански и Селямсъза в блестящите представления на „Господин Балкански“ и „Чичовци“ на Борислав Чакринов, с които смайвали театралната общност и публиката в София и страната.

За връх в творческите си търсения считаше ролята си в „Джендем хан“, за която получи първата си национална награда „Аскеер“ за главна мъжка роля. Представлението направили в Сливен с Иван Добчев, по разказа „Дерето на елхите“ от книгата на Екатерина Томова „Забравени от небето“. Добчев променил заглавието на „Джендем хан“, където всъщност се развива действието. А Мишо Илийков обърнал текста на златоградски диалект. И се получава спектакъл автентичен, първичен, истински, който друг актьор не може да изиграе.

В 55 звездни минути на сцената изпивал една бутилка истинско вино и се явявал пиян, но не от виното, на поклона. Режисьор като Добчев държи всичко да е натурално, защото според него театър, в който на сцената гледаш актьори, а не хора, е скучен. В този стил Мишо Илийков играе на четвъртия етаж на Народния театър, който тогава подслонява експерименталния театър „Сфумато“ на Иван Добчев и Маргарита Младенова. С Аскееровата роля в Сливен и София изиграва 70 представления.

За него беше много специално времето, когато „птичето кацва на рамото му“ и той става част от трупата на Иван Добчев и Маргарита Младенова. В „Сфумато“ е зает, освен с легендарния „Джендем хан“, с не едно и две представления от програмите „Йовков“ и „Радичков“ на театралната работилница, където играе по 18-20 представления месечно. Връща се в Сливен защото, на 50 години, квартирният проблем му тежи и не му е комфортно да спи в гримьорните на Народния театър. За ролята му в „Луда трева“ на Радичков Маргарита Младенова казва, че е писана за него. Представлението играл над 100 пъти и след един период на почивка, режисьорката поискала да го възстанови. Един ден по „Раковски“ го срещнал Радой Ралин и му казал: „Ще кажеш на Грети, че няма защо да възстановява „Луда трева“. Да възстанови „Грехът Златил“! Това е нейният спектакъл!“

Махил Илийков пък мислеше, че това е неговият образ. Два пъти влизал в него, с двама режисьори – в „Грехът Златил“ с Маргарита Младенова и в „Боряна“ с Иван Урумов. За Младенова героинята не е Боряна. Героят в Йовковата драма е Златил, бащата. Той не е стиснатото старче, а патриархът, който върти къщата, моралният стожер, който вижда, че светът около него се разпада и той се опитва да го запази. Истината е, че интимният патриархален свят на актьора беше най-близък с този образ. Той имаше силно развит усет за Корена. Него търсеше във всичките си театрални превъплъщения. Така чувствено и безрезервно беше привързан към тази роля, та казваше, че може и на сън да я изиграе. След смъртта на Георги Георгиев – ГЕЦ, изиграл блестящо ролята на Златил, Михаил Илийков си позволяваше убедено да каже: „Аз съм Златил на българския театър!“

22 години след „Джендем хан“, той получава наградата „Икар“ за чест и достойнство на Съюза на артистите в България. Трудно хванал вяра на добрия вестоносец Васил Дуев, че точно той, Мишо Илийков, я получава. „Добре звучи. – казал. – Обаче не е много като за жив човек.“ Нали Оскар Уайлд е казал, че „Да искаш да живееш след 70 години е признак на лош вкус.“ После, като се замислил, в ума му започнали да идват мисли против Оскар Уайлд: „Щом ми дават награда, значи и след 70 можеш да живееш с чест и достойнство, най-малкото – да провериш честно и достойно ли си живял. И да се опиташ, до края на останалия ти живот, да ги съхраниш.“ И той наистина си отиде от този свят с чест и достойнство.

… Родопчанинът е човек по природа артистичен, твърдеше не без основание Мишо Илийков. Нищо, че в семейството му не помнят актьор. Но ако у този артист имаше нещо необикновено, то беше в неговата обикновеност. Други ще я нарекат типичност. Трети характерност. Но наистина беше завладяваща простотата, с която Михаил Илийков извайваше всеки свой образ – а това са 65 роли за 40 години в Сливен. Той живееше истински, автентично, без помпозност и театралничене на сцената. Затова неговите герои като Македонски и Мечев бяха способни, също така без апломб, на героични постъпки. У тях, както у народа, героизмът бе заложен генетично, той течеше в жилите им и те го проявяваха естествено в ситуация на изпитание.

Така за него беше редно: уж играеш просто, а казваш много. Уж нищо особено не си направил, а това е всичко.

Щилияна ВАСИЛЕВА

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.