• Разказът от другата страна. Актьорите – с думи за спектакъла на Стайко Мурджев „В полите на Витоша“ и ролята на артиста в него. Христо Мутафчиев, Бойка Велкова, Мария Панайотова, Иван Николов, Ивайло Гандев, Августин Демерджиев, Димитър Марков, Вяра Начева – на сцената Драматичен театър „Стефан Киров“ на 15 декември

Когато говорим за театрално представление, обикновено, коментирайки неговите качества, даваме оценка и за играта на актьорите, защото без актьори няма театър. Сега „обръщаме ръкавицата“ и даваме думата на актьорите – не само заради различната гледна точка, а и защото те са главните виновници, наред с режисьора, да го има това „театрално зрелище от Шекспиров мащаб“, както заслужено беше наречен спектакълът на Сливенския театър „В полите на Витоша“ от първите си зрители.

Какво предлага на публиката последното вълнуващо представление на младата надежда на българския театър – режисьорът Стайко Мурджев и как всеки от актьорите вписва своята роля в съвременното звучене на експресивното театрално събитие, което направи успешна премиера и в Сливен, и на голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов“.

Тон за днешния малко нетрадиционен подход към театралния спектакъл даде актьорът Христо Мутафчиев, председател на Съюза на артистите в България, който участва в представлението в ролята на Марко Петрович.

Христо Мутафчиев:

Аз виждам, че публиката излиза развълнувана от представлението – нещо, което е мисията на театъра. Развълнувана, защото Стайко Мурджев успя, с помощта на актьорите, разбира се и на целия екип на театъра, да извади от този текст есенцията, която в момента го вълнува и това е наистина мощната любовна драма. Тази любовна драма е на сцената. И аз за себе си съм спокоен, гледайки и участвайки в представлението, че колегите ми няма да бъдат неразбрани и публиката ги усеща още с първите реплики на сцената.

…Разбира се, важно е и с каква нагласа влизаш в театъра. Ако влизаш да видиш нещо смешничко, с мисълта: „А-бе, Христо Мутафчиев ще играе, и Бойка Велкова ще играе, дай да ги видим!“ – ако влизаш с тази нагласа, може да ти убегне това, което се случва на сцената, а аз съм силно впечатлен от работата на моите колеги в Сливен. Изключително съм респектиран от искреността, с която младите се хвърлят в тази драма, въпреки че не я носят като тежест на гърба си. От тази гледна точка, техният искрен жест на сцената говори по съвсем различен начин. Аплодисменти и респект пред тях!

… И няма да спра да говоря за младите, от които съм наистина впечатлен. Това е нещо, което целият град трябва да знае, да ги пази, да ги подкрепя и да ги носи на ръце. Защото, както знаете, в момента тенденцията в целия свят е, от по-малките населени места да се ходи на театър в столицата. Това може да стане и в Сливен, ако публиката не носи на ръце своите актьори, които искат да израснат тук. Те са толкова талантливи, че много бързо ще си намерят място в софийските театри. Въпросът е, че са поканени в този театър, за да се развиват тук, да им се даде път в живота. И те са хванали тоя път и го държат здраво. Оттук нататък, публиката трябва да ги понесе и да ги направи своите герои.

Мария Панайотова – новото лице в сливенската трупа, в ролята на Мила:

Още преди да започнем репетиции, бях сигурна, че „В полите на Витоша“ ще бъде едно от най-важните представления в живота ми. Интуицията на всеки човек винаги предусеща, че му предстои изпитание и пътешествие, което да го доведе до един по-различен Аз и преосмисляне на житейския речник, с който борави. Моята интуиция закрещя за всички тези предизвикателства още от момента, в който получих ролята. Мила разви не само потенциала на артиста в мен, но и разбирането ми като човек за мистиката на живота, крайността на страстта към живеенето и потребността от бунт срещу всеки, който се опита да спре индивида да постигне себе си и своя свят.

Благодарна съм за това колко много получих от всички колеги, с които работихме по създаването на представлението. Участието на всеки един от тях и отдадеността на всички колеги, технически служби и служители на Драматичен театър „Стефан Киров“ – Сливен, изградиха един свят с такава динамика на чувствата, изключителност на емоциите (поради дуалната природа на човешките страсти) и лекота на живеене в тежестта на изборите, пред които битието ни изправя, че често след представление ми се иска да остана поне още малко в този свят, там. Да остана в това изключително живеене, което ме кара да се чувствам жива по един безкомпромисен начин, живеене, в което е невъзможно да останеш безразличен към Човека и способността му да обича и да мрази, да създава, а понякога дори и сам да унищожава смисъла на собственото си съществуване…

Иван Николов, гост, в ролята на Христофоров:

Спектакълът предлага на публиката текст за театър на един от най-изявените български поети. Яворов, знаем, не пише основно за театър. Този текст обаче съдържа в себе си енергията и образите на едно действително събитие, на една неосъществена любов, лична драма или трагедия, „фарс“ – както казва едно от действащите лица. Енергията на страстта в любовта, в политиката, в обществения живот. Страст за живот! Непримиримост!

Спектакълът има много нива, които, поведени от режисьорската интерпретация, работят заедно. Представлението съхранява езика на Яворов. Сценичният образ е вдъхновен от поезията му. Музиката и звученето, мултимедията и костюмите – също. Но те са усетени и представени с чувствителността на днешните хора, в един друг, много по-бърз темпоритъм.

Ивайло Гандев, актьор на Сливенския театър, в ролята на Стефан Драгоданоглу:

Няма да кажа, че представлението предлага точно съвременен прочит на „В полите на Витоша“, защото нашият театрален разказ се движи по текста, разказан в Яворовата лирическа драма за двамата влюбени, които неистово желаят да бъдат заедно и за останалите, които им съдействат или пречат това да се случи. Няма да кажа, че зрителите ще видят модерен театър, защото театърът си е театър, важното е да вълнува. Аз мисля, че отличителният белег на този спектакъл е, че той наистина вълнува. Много смело, много ангажиращо е нашето представление, което разказва история автобиографична за автора, но през годините тя става вечна и класическа история.

Със Стайко Мурджев сме работили преди десетина години „Железният светилник“ на Талев. Тогава едно младо момче дойде в Сливен със смела заявка, че ще съумее да накара четирима души да разкажат, ако не цялата, то поне една много важна част от „Железният светилник“. И всички участници в представлението много бързо се обединихме около целите и намеренията на Стайко Мурджев, останахме впечатлени от неговото театрално мислене и до ден днешен си говорим с много любов за това представление. Надявам се, че същото ще се случи и с Яворовата пиеса „В полите на Витоша“. Стайко Мурджев е един от малкото изключително интелигентни и начетени млади български режисьори. Той притежава голяма фантазия, успява да сугестира хората, с които работи и да ги обедини в нужната творческа заедност, за да имат всички една отправна точка и една цел. Впечатляващи са решенията, заложени от него във „В полите на Витоша“, включително и сценографското решение, в което актьорите нямат „опорни точки“ – ние сме оставени сами на себе си, срещу себе си и срещу другите и се надявам, че се справяме с цялата тази експресивна естетика, нелесна за изпълнение, но изключително въздействаща.

Стайко Мурджев ми повери една от главните роли в това представление, на Стефан Драггоданоглу. Навремето в разградския театър съм играл Христофоров, тогава бях на едни невръстни 29 години. Тогава си представях Стефан Драгоданоглу като един огромен човек, властна фигура с утвърдени патриархални виждания. Физически аз съм доста различен от този образ. Беше трудно наистина, защото трябваше да се преборя с много представи, с неща, които съм чел или гледал. Стайко Мурджев ме принуди някак си да се доверя на себе си, за да направя един различен, съвременен Стефан Драгоданоглу, с познатата ни от действителността парвенющина, желание за власт и чувство за недосегаемост. От друга страна, както е заложено в пиесата – с тежки зависимости от родители, комплекси и закостенели нрави. Образът на Стефан Драгоданоглу допринася представлението да е цялостно. Надявам се, че се справям, че всички се справяме без изключение, обединени от каузата „В полите на Витоша“.

За мен това представление е нещо ново и впечатляващо. От разговорите с хора, които вече са го гледали, разбирам, че те също са завладени от смелото театрално решение и то ги вълнува. А театърът е затова.

Августин Демерджиев, актьор в Сливенския театър, в ролята на д-р Васил Чипиловски:

Всички много искахме отново да работим отново със Стайко Мурджев, след нашата работа с него преди 10 години в „Железния светилник“, която ни окрили. И тези крила ни държат оттогава на една висота, на която да вярваме, че българският театър може да бъде качествен театър, а не обслужващ масовата публика. Театър, с който обществото израства еволюционно в културен смисъл, който не просто пресъздава, а изследва процеси. Такъв театър прави Стайко Мурджев. Новото ни представление с него „В полите на Витоша“ е направено на един дъх, като един завършен жест. То ни дава един по-различен поглед към това как да градим един театрален сюжет, един театрален разказ. Аз съм д-р Васко Чипиловски и не съм пряко замесен в темите за любовта и страстта. Замесен съм в любовния триъгълник, макар Мила да няма чувства към моя герой.

В личната драма на Яворов, разказана в пиесата, прототип на Христофоров е самият той, Мила е прототип на Мина, но в Мила има и много от Лора. Тази документална част от Яворовия живот е разказана през очите на тогавашното време. Авторът заимства много от Шекспировата драма за Ромео и Жулиета. Ето, образът на Чудомир е много подобен на Меркуцио, моят д-р Чипиловски пък е много нещо от граф Парис,  и тук също има сблъсък на две фамилии…

Но тук има и антипод на Христофоров и това е моят човек д-р Васил Чипиловски. Любовта между Мила и Христофоров не е консумирана, тя е в представата на единия към другия. Моят герой е от другата страна. Това, което Мила иска от Христофоров, го получава всъщност от Васко Чипиловски. За нас по-важният въпрос е: има ли сделка в тази любовна интрига? Защото се говори, че когато те двамата се оженят, както казва Стефан Драгоданоглу „ докторът е богат, той има земи, ние имаме земи, когато се обединим, ние ще царуваме“. Но тук се прокрадва съмнението: влюбен ли е д-р Васко Чипиловски в Мила или не е? Има ли любов или преследва брак по интереси? Оставяме зрителя да прецени.

Стайко Мурджев работи в посока на парадокса на разтърсващия ефект – хвърля те от единия бряг на другия, хваща те, ябълката засяда в гърлото ти, тръгват сълзи, радваш се, а в същото време плачеш… Това са много противоречиви усещания, защото има от едното, има и от другото. Богато е на чувства представлението, богато е на усещания, но ние по никакъв начин не влизаме в мелодрамата. По-скоро работим в орбитата на парадокса, работим  на ръба, вървим по тоя ръб през цялото време и мисля, че там е ключът – на ръба. Зрителят да се чуди: това така ли е или иначе? И колкото повече въпроси си зададе зрителят, толкова по-добре ние сме си свършили работата.

Образът, който градя, не е праволинеен. Това, което мен ме провокира в тази роля, е да намеря стъпалата на движението този персонаж, какво  направлява поведението му, какво го зарежда, какво го кара да е емоционален или да не е, какво го кара да е рационален или да не е? Не мога да кажа, че това е един човек със самочувствие и его, което го води, нито пък мога да кажа, че не е. Какъв е въобще този образ? Всички тези въпроси ми дадоха богатството да намирам, да действам, да се  съобразявам със себе си и не със себе си, защото образът е хем близък, хем далечен от мен. Това е вътрешният сблъсък, вътрешният конфликт, който вибрира, нараства, гърми в едни моменти, после пак се събира, като балона, който надуваш-надуваш и в един момент той се пръска. Ние работим за това: а-ха, а-ха да се пръсне и да го свием – отново и отново.

В момента се намираме във време, в което не ни е позволено да напълним салона на 100 процента заради изискванията на мерките срещу световната коронавирусна пандемия. Аз въпреки това каня сливенските зрители да дойдат да гледат този спектакъл, за да могат да преживеят, да почувстват, да плачат с нас, да се смеят с нас, да излязат от салона и да мислят, след това да им се прииска пак да дойдат на това представление, на друго представление, да усетят живота в театъра. А ние в театъра се стремим да създаваме представления с високи естетически качества. Всеки театър трябва да има своя бисер, своя диамант. За да може, когато е изработено едно такова бижу, ние да се стремим към следващото още по-бляскаво, по-искрящо, по-светещо бижу. Елате го вижте!

Димитър Марков, актьор от Сливенския театър, в ролята на Чудомир Чипиловски:

Публиката има възможността и шанса да гледа изключително съвременна и неочаквана интерпретация на една от емблематичните пиеси на Пейо Яворов. Едно представление с много синтезиран език, мощен енергиен заряд и смели изразни средства. Интерпретацията на „В полите на Витоша“ , която Стайко Мурджев направи с нашата трупа, е дръзка, поетична, модерна и безкрайно откровена. С без компромисна директност, без никакъв фалш, без нищо излишно, постановката представя една история, в която се води безжалостна битка, в която най-изконните човешки ценности се изправят срещу  меркантилността и користолюбието. В контекста на нашия съвременен живот това не просто звучи актуално, а сякаш големите теми, с които Яворов се е занимавал в тази пиеса, са се развили в наше време до своята крайна и нажежена кулминация, в която конфликтът между вече съвременните Мила, Христофоров, Стефан и Елисавета трябва да бъде разрешен по един напълно нов начин. Без капка свян, смея да заявя, че сме направили спектакъл, който определено заслужава да се види.

В този спектакъл аз играя Чудомир Чипиловски. В нашата версия този персонаж представлява много неща и преминава през много метаморфози – от бунтуващ се млад протестър, през прелитащ между двамата влюбени Купидон и амбициозен разследващ журналист, почти до вестител от древногръцка трагедия, чието последно действие е да донесе най-страшното съобщение. С други думи – това е една виртуозна роля, която винаги играя с огромно артистично удоволствие и точно благодарение на режисьорския замисъл имам възможност да развивам с всяко едно представление. От тук насетне единственото, което мога да направя е да ви пожелая „Приятно гледане!“

Вяра Начева, актриса от Сливенския театър, в ролята на Елисавета Драгоданоглу:

Уважаема и безценна публико! На сцената на Драматичен театър „Стефан Киров“, с пиесата „В полите на Витоша“, ви очаква театър на много високо ниво. Помитащо преживяване за невъзможната любов, политика и човешка суета, което ще въздейства на сетивата ви и ще провокира много въпроси. Спектакълът звучи съвременно и актуално до степен, че можете да припознаете в някои от образите „героите на днешния ден“. Очаква ви красота и изчистена стилистика, загърбила битовото. Акцентът е върху същността на човешките взаимоотношения и огъня на страстите, предопределящи политането в бездната. „Горчивата чаша“ е умело гарнирана с няколко щипки хумор за по-лесно преглъщане. Образите са майсторски разработени. Бъдете сигурни, че бялото няма да ви ослепи с белотата си, а черното може дори да ви стане симпатично. До самия финал героите няма да престанат да се разкриват и да ви изненадват. Очаква ви изключителна актьорска игра.

Моята героиня Елисавета Драгоданоглу е интересен и многопластов персонаж от страната на „лошите“.  Жена със страстна амбиция за успех, дамгосана от печата на един „груб живот“, както и  всички останали персонажи. Тя със заби и нокти помага на съпруга си Стефан Драгоданоглу, новоизбран депутат, да пази и подсилва бляскавата привидност на успеха. Не се колебае да принесе в жертва щастието на сродницата си Мила. Моята героиня прави невъзможното още по-невъзможно, с което увеличава притегателната сила и красотата на отвъдното. Изключително „вкусно“ ми е да играя тази роля. Благодаря на Стайко Мурджев за събуждането на човешкия дух и духа на артиста! Благодаря за шамара, който нанесе върху Компромиса! Компромисът, заплашващ да стане неизменна част  от правенето на театър в нашите условия!!!

Бойка Велкова, гост, в ролята на Амели Петрович:

Пиесата ”В полите на Витоша” е написана след смъртта на Мина Тодорова, в която Яворов е бил влюбен. В нея присъстват вечните теми за любовта, гордостта, политическите пристрастия и пагубната поквара на властта.

Новото в представлението на Сливенския театър е, че Яворов звучи модерно, убедително и вълнуващо, с нотки на жестокост към една безсмъртна любов.

Моята роля на г-жа Амели Петрович е написана от П. К. Яворов с много любов  и нужда от коментар на една чужденка, която живее от дълго време в България. И въпреки нейната емпатийност и чувствителност, във важен момент в спектакъла, тя казва истини, които са валидни и днес. Като тази:

“В тази страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа.”

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.