НРАВСТВЕН МАКСИМАЛИЗЪМ И ЕМОЦИОНАЛНА МОЩ В ЯВОРОВАТА ДРАМА НА СЛИВЕНСКА СЦЕНА

• Неизменен остава интересът на Драматичен театър „Стефан Киров” към младия режисьор Стайко Мурджев и безрезервно – доверието на артистите към творческите му търсения. „В полите на Витоша“ – театрален разказ за тъжната истина, която убива

Автор: Наташа Колевска-Куртева

За първи път се срещнах с постановка на Стайко Мурджев в Сливен, в началото на пътя му в театъра. Беше направил адаптация по ”Железният светилник” на Димитър Талев, озаглавена „Любовта на Катерина”. Бях силно впечатлена от целеустремеността на разказа и литературната вещина, с която младият режисьор сваля цели пластове от творбата, за да оголи обтегнатия нерв на сблъсъка между любовта и патриархалните норми, да накара зрителя да изпита болезнено неизбежността на фаталната развръзка.

По-нататък, в развитието си на режисьор Стайко Мурджев успя да запази младежката си безкомпромисност, безусловния максимализъм и емоционална мощ. Малко са режисьорите, които така последователно търсят и откриват „своите” пиеси, „своите” автори, най-адекватно изразяващи моралния им императив и художествени пристрастия. Стайко е един от тях. Във всяка следваща постановка той остава верен на себе си, независимо къде и с кого работи. Всъщност, неизменни остават и някои от съавторите на неговите постановки. Веднага си спомняме за оригиналната музика, която пише Петър Дундаков, за сценографските решения на Марина Райчинова и Петя Боюкова, за плакатите на Радослава Даскалова-Боор.

И ето го отново в Сливен. Явно неизменен остава и интересът на Драматичен театър „Стефан Киров” към младия режисьор, както и безрезервно остава доверието на артистите към творческите му търсения. Днес, десет години след прощъпулника на професионална сцена, с много признания и награди зад гърба си, Стайко Мурджев се завръща в Сливен, понесъл болката на една друга любов, също толкова знакова за българската литература, любовта на поета Яворов. Пиесата „В полите на Витоша”, болезнена изповед, написана на един дъх, в интерпретацията на Мурджев също живее задъхано, бунтарският дух изригва много по-несдържано, отколкото можем да очакваме от Мила, Христофоров и Чудомир. Само любовното чувство заглажда изблиците им на гневни критики, недоволство, неудовлетвореност. Любовта, това чувство е свята кауза за двамата влюбени и абсолютен идеал за техния приятел и братовчед.

Характерно за Стайко Мурджев е, че когато работи върху една пиеса, той гледа на нея, само като на една от проявите на творчески инвенции и авторови вълнения, а в случая с Мила и Христофоров към тях се добавят и биографичните моменти. Затова съвсем естествено думите на персонажа от пиесата намират логичния си емоционален завършек в стихове от автора, а трагичният финал на двамата влюбени повтаря съдбовния край на Ромео и Жулиета , защото няма на света любов по-чиста и съдба по-клета.

Сценографското решение допълва това внушение, издигайки на пиедестал влюбените, чиято единствена свобода става възможна в смъртта. Иван Николов и Мария Панайотова в ролите на Христофоров и Мила извайват пластиката на този образ, така че аналогията засилва трагизма и обръща очите ни към виновниците. Те изглеждат противно и нелепо. Техните костюми, агресивно безвкусни и подражателни, са един вид присъда на авторите на спектакъла над  еснафската бездуховност на Елисавета – Вяра Начева и безскрупулния кариеризъм на Стефан Драгоданоглу. И двамата актьори успешно намират характерни средства, за да заклеймят войнствената простащина, да се подиграят с посредствеността, претендираща за власт и последна дума.

На тяхната лицемерна грижа са противопоставени семейство Петрович, в изпълнение на Христо Мутафчиев и Бойка Велкова. Несъмнено тази двойка внася увереност и самочувствие на младите артисти от Сливен. В тяхното изпълнение няма и сянка от високомерието на столичните звезди, нито от безхаберието на тъй наречените „мечки”, които обикалят провинциалните сцени с обидно леки пиески. В образа на Марко Петрович, Мутафчиев влага здравия разум на честен политик и бащинска топлота към нещастното момиче. Ролята на Амели е мечта за много български актриси и Бойка Велкова защитава достойно правото да я изпълнява. В нея откриваме безкрайна нежност, скрита зад сдържаността на доброто европейско възпитание, което не й пречи да произнесе тъжните истини за българина и България, които убиват по варварски начин и тогава, и днес.

Препратките към днешния ден на този спектакъл са тежко обвинение, сигнал за омерзително и безсрамно потъпкване на морала, на вечните добродетели, сигнал за задушаване, преследване и убиване на чистотата, красотата и любовта.

Употребявам тези високи думи с ясното съзнание, че мястото им не е в ежедневното говорене, но само те, според мен, отговарят на нравствения абсолютизъм, към който са ориентирани посланията на Стайко Мурджев и творческия екип на постановката „В полите на Витоша”.

                Наташа КОЛЕВСКА-КУРТЕВА