ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ГОРОЛОМОВ – НЕДОВЪРШЕНИЯТ И НЕОБИЧАЕН ЗА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА ТРАДИЦИЯ РОМАН

• Хуморът на Йордан Йовков. 140 години от рождението на писателя /9.11.1880-15.10.1937/

      „Йовков е българин, каквито вече рядко се срещат – коректен, честен, чувствителен, отговорен пред обществото и пред себе си.“

                                                                                           проф. Иван Сарандев, д.ф.н.

Автор: Христина Димова

Навършват се 140 години от рождението на вечно „живия“ класик на българската литература – Йордан Йовков.

За мен, родената под необятната синева на Сините камъни на Сливенския Балкан, той е писател, когото човек препрочита през живота си. Той е утвърден национален белетрист, първенец на българската проза, поетичен художник, запечатал живота на народа си, от който е неотделим.

За младите ни почитатели –няколко щрихи от биографията му.

Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 година в прелестната Жеравна, Сливенска област и почива в Пловдив на 15 октомври 1937 година. Близо 30 години живее на село и там прекарва детските и юношеските, ученически години.

Родната къща на писателя е разположена навръх селото, на т.нар. Голямо бърдо, откъдето се открива най-хубавият изглед на Котленския Балкан. Днес тя е дом музей, открит на 18 май 1958 година.

За „Чистите извори на Йовковото творчество“, за Жеруна, родното място на Йовков, може да се прочете в книгата на Атанас Цонков „Далечни и близки светове“, 2011 г., който е носител на Националната награда на името на Йордан Йовков през 2005 година.

След ученичеството си в Русе, Котел, София, близо 12 години Йовков учителства /1900-1912/, по-късно 4 години участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата т.нар. Европейска война и стига до чин капитан. В малкото си военни разкази, с трезв и здрав реализъм, писателят претворява житейските факти от военните действия и ни разкрива различните човешки характери на войниците, описва художествено масови бойни сцени и т.н.

Душевните терзания по повод окупираната Добруджа, материалните несгоди в търсене на постоянна работа са вечен спътник в живота на Йовков и той търси естетическа и духовна опора, за да твори в тишина и спокойствие. Това е и причина да напусне Жеравна през 1897 г. и никога не се завръща в родното гнездо.  Но спомените оживяват в неговите разкази.

Твори през 90-те години на 19 век и 30-те години на 20 в. и въпреки житейските премеждия на служба в Букурещ близо 7 години, Йовков запазва любовта към народа си завинаги, като човек, писател и българин.

Ще ви разкажа за недовършения роман „Приключенията на Гороломов“, излязъл посмъртно през 1938 година. Ще се уверите колко близки с днешния ден са събитията, описани в живота на селата през първото и второто десетилетие на 20 век. Този комичен роман от 180 страници няма традиции в българската литература. И въпреки че е бил мечтател, вглъбен в себе си, Йовков е обичал да се шегува, както пишат в спомените си негови съвременници. Българинът обича да се надсмива над себе си, за всичко и на всички, за да се спаси от нерадостните си житейски  дни.

И колкото и шаблонно да звучи, този роман разказва за тенденции и процеси с общонационална стойност. Главният герой Станчо Гороломов, по-късно прекръстил се на Станислав, е идеалист, полуинтелигент, изоставащ културен просветител, неудачник, вечно спорещ, вечно рушащ.

Гороломов е уволнен от Земеделската банка, защото е докладвал чак до министъра за „изпечения мошеник“ лесничей, който краде и въпреки идването на двама ревизори, резултат няма. „Сега съм свободен. – споделя със селския частен учител и „безвреден“ социалист Методи Добрилов. – Аз се радвам, че влизам между народа… Ще проповядвам! Развивам знамето, Методи! Народът ни е добър, народът ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинския път.“

Десетте глави на романа Йовков ги озаглавява, пародирайки тяхното действие, съдържание или фабула, като Кой е най-силният, Добри и зли духове в една кръчма, Кмет артист, Едно зло не дохожда само, Урок по география, Серенада на село, Влюбените са ревниви и т.н., и т. н. Единадесета и дванадесета глава остават недописани на бюрото на писателя.

Гороломов става застрахователен агент и пътува из добруджанските села, правейки застраховки. Йовков нарушава историческата истина в средата на 30-те години. Героят му разпространява народнически идеи, отживели във времето си и така създава комични ситуации. Буди смях с неясни думи като „концепции“, „постройки на политическите сили“ и т.н. „Да щеш г-н съдия, да приказваш по нашему, та да те разбираме.“ – казва му един селянин.

В своя изповед пред проф. Казанджиев, Йовков споделя: „Моят Гороломов е всъщност една трагична личност, той е в постоянно недоразумение с хората и с живота.“ Селяните навсякъде посрещат Гороломов с недоверие и той често става смешен и жалък. Където види събрани селяни, винаги е готов да им държи речи, дори и пред чешмата. „Аз всички ви ще туря в коша!“ – говори гръмогласно и разпалено, свил гневни очи. „Давал съм хляб на много кучета, ще дам и на тебе.“

За първи път Йовков включва в сюжета и социалната тема. Четем неговите мисли: „Радославов удуши България… Две войни, две катастрофи и ето на кой хал дойдохме.“ Неговите герои не очакват нищо от новопоявилите се самозвани водачи и безскрупулни политици. Гьоч Кольо протестира: „Като сме сиромаси, никой не ни зачита за хора. Оназ година, кога ни влачи дъждът, държавата отпусна пари – на кого ги дадоха – на богатите. Отпуснаха семе – кой го взе? Пак те… Все лапат.“ Йовков осъзнава „разделното време“, когато фашистките свастики тегнат над света и се задълбочават социалните противоречия между градския, буржоазен интелигент и селянина, заразен от градските пороци. Разминават се два свята, но писателят никого не съди, не посочва виновниците.  Йовков се опитва да намери контакт със съвременния селски или градски живот, запазвайки своята дълбока любов към обикновените трудови хора. И когато две села се съдят за една нива, Йовков се шегува с думите на Цаню Молеца: „Какво ще сеят там, ламбени шишета ли? Или лимонтозу?“ Гороломов случайно минава и влиза между селяните, които мислят че той е съдията. Държи реч:  „Миналото, значи, не ви е научило нищо… Винаги ще се намерят хора да си послужат с лъжа, с измама, с всички лоши работи, обаче народът трябва да победи с истина, с добро, с морално превъзходство.“

Няма го в романа патриархалното село на Йовков – има бедни и богати, народняци, демократи, радослависти, никой не е останал от опустошения вече Антимовски хан. Смешното изведнъж става сериозно. Гороломов пелтечи: „Той човекът, всичко може, той е силен знайте ли колко е силен той, съвременният човек.“ Трудно намира път към народната душа, , народната мъка му е чужда. Гороломов руши всичко около себе си, умствено безсилен за добри дела. Докато свири на китара и пее, тъпче парите за застраховки в портфейла си. И така от село на село. „Няма мир и слога в селото. – пише Йовков. – Всички са се разделили на „безброй партии“, а кръчмарят Джурката е наредил портретите на всичките партийни шефове, за да не се обиди случайно някой от мющериите му. „Отколешната страст на българина към политиката е придобила уродливи форми, вселявайки в душата на кроткия до вчера селянин тъмни бесовски страсти.“ / „Българският смях“ от Вихрен Чернокожев, 1994 година/

На учителя Баташки, Гороломов обяснява: „Селото сега е друго, кипи, вълнува се. Селянинът сега, знаеш ли, иска да разбере всички, пита „защо?“

Бруталната действителност след войните „преобръща“ нравствените ценности. Вместо в църквата, селяните отиват в кръчмата, оплакват се, че „Живеем по малко, колкото да има за всеки ден.“ – усмихва се Рачо. Пенсионираният учител обяснява: „Спяхме на хасър, а сега сме на земята.“

Но Йовковите герои не стигат до открит социален протест. Макар че гонят с камъни Гороломов, удрят го по гърба с юмруци, арестуват го заради политическите речи, той излиза невредим след четиримесечния си арест. Вместо предишните си дълги коси и „широките, малко развлачени панталони“, той се появява „изконтен, със зеленикави дрехи …. И тъмновишнева врътовръзка „папийон“. На училищна вечеринка ухажва учителката Ганка Попова, обещава й: „Ще дойда, където и да съм, ще дойда!“ Споделя с нея: „Положението на България Е НАЙ-ЛОШО ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА МОРАЛА!“

В стремежа си към съвременност, Йовков търси отговорите за бъдещето, които са тревожни. „Кое ще спаси България?“, пита се той. Смешно и тъжно е гласуването на изборите в тъмната стаичка от платно… Но дигнато над земята тъй, че като влезе някой да гласува, виждат му се краката до коленете чак. Един човечец, като не се досеща, че краката му се виждат, събува си калеврата, изважда една оранжева бюлетинка и гласува. И нему турят кръст с тебешир и го съдират от бой. „Братя, дайте ми вашето доверие, аз ще направя всичко, за да…“ – крещи Гороломов, но го улучват с камък по челото и отива в болницата.

Така завършва романът. Трудно се усмихваме, но смехът на Йовков е нравствен патос. Бездуховността той не прощава. Вярва в нравственото прераждане на човека.

Дълго ще разказваме неговите десет красиви „Старопланински легенди“, ще се събираме на Вечери в Антимовския хан, за да осъзнаем пародийността в „Приключенията на Гороломов“. Вярвам, че ще се роди нов Йовков творец, който ще допише този роман с днешна дата. „Йовков ще бъде!“ В неговите 70 книги са събрани  над 21 000 български думи. Обогатете се с тях.

Христина ДИМОВА

Б.Р. Материалът е подготвен за Йовковите празници в къщата музей на писателя в Жеравна, които бяха отложени заради противоепидемичните мерки срещу COVID 19.

Христина Димова, Национален литературен музей, с доклад на честването на 115 години от рождението на Йордан Йовков, Добрич.