СВЕТЛИН: ЧЕРНО НА БЯЛО

• И много лично от Илиян Урумов
• Поводът – изложба на творби на Светлин Русев в сливенската галерия „Йордан Кювлиев“, подбрани от частни колекции

Няма да ви споделям биографични данни за Светлин, защото много от вас ги знаят, а другото можете да намерите в „пространството“. Дошъл е преди нас. Отиде си половин месец преди изложбата, която по традиция подготвяше за рождения си ден.

Смятах този текст да бъде оперативен, но поредното затваряне на обществото и културата в частност, бе повод да го разгърна от дълбочината на моята гледна точка.

За детството:

Познавам Светлин още преди да го познавам. От далечната 81-ва, когато е преценил, че една картина си заслужава да бъде включена в Национална изложба на малкия формат в Сливен. Това беше и поводът да прочета стихосбирката „Вечерен тромпет“ на Борис Христов впоследствие, благодарение на тази картина. Но това е друга тема, просто детски спомен. Първи спомен. Явно важен.

Искам да уточня защо се обръщам към неговата личност така фамилиарно. Защото титлите и званията са излишни, когато личността е знакова. И достатъчно добре позната за всички.

За Академията:

Познавам го реално от 95-та, когато влязох в академията и реших да бъда негов студент. Тогава можехме да избираме между четири ателиета, кое от кое по-интересни. Аз избрах това на Светлин и не сгреших. Мъжът с джинсовото сако, който всяваше респект сред нас и сред асистентите си, говореше тихо, но съдържателно, сериозно, с много точно и на място чувство за хумор. И с чувство за точна преценка. Към работите ни, качествата им, недостатъците им и изключително към подреждането на експозициите. И нашите, и неговите, и другите. Светлин беше много взискателен към формата и към обобщаването ѝ. Имаше широтата да види цялото, общото, въздействието. Не знам да е очаквал конкретни постижения от учениците си. Но очакваше от нас детайлно разбиране, предимно към материята. Често казваше: „Докато си почивате между сеансите, правете скици“. Периодично ни съизмеряваше един с друг – правеше ни изложби-конферанси в ателието, за да знаем къде сме и какво сме постигнали. Когато обсъждахме тези конферанси, всеки от нас се стараеше да бъде по-близо до него, да чуе внимателно приглушения му коментар. От време на време, ни събираше в ателието си на ъгъла на „11-ти август“ и „Врабча“, което пространство  за мен беше нещо средно между крипта и хранилище за изкуство. За да се съизмерим с непреходното изкуство, което той е събирал с десетилетия. Пленери, бои, рамки – жестове от негова страна, за да ни сподели простичката истина, че художникът рисува дори и когато сънува.

За изложбата в галерия „Йордан Кювлиев“ – Сливен:

Рисунките, представени в тази изложба, са ясно доказателство за точно това изследване на материята, формата и пластиката. Това, на което Светлин ни е учил постоянно. Изучаване и внимателно наблюдаване на обекта. Тези 12 скици и ескизи ни съобщават важна информация за един творчески път през годините, изследователски подход към фигурата, разнообразие в третирането и изясняването на бъдещата картина.

Точно за това са подкрепени с пет живописни произведения от различни колекции. Завършен цикъл на мислене и случване. От импресията на рисунката, до смелото третиране на плътната и тежко-деликатна живопис. Усеща се как пъргавата линия преминава в сложна и колоритна мазка. Споделен път.

За колекциите:

Светлин винаги е имал усет за красивите и стойностни неща. Много колекционери е съветвал, много колекции са „минали през ръцете му“, много спорни и безспорни изложби е аранжирал. Най-красивите и най-стойностни съхраняваше близо до себе си. След което постепенно ги извади „на светло“. Първо с уникалната колекция, която дари на родния си град Плевен. Тя е учебник по овладяване на огромно пространство, така че всеки обект да стои на мястото си и да „звъни“. После сбирката, която експонира в ателието си на „11-ти август“ – събрана и фокусирана, с брилянтни примери от най-добрите автори, до които той е имал възможност да се докосне. И която към този момент е затворена за посещения от наследниците му, уви. По повод тези и други частни експозиции, той ни е разказвал тайни от занаята на колекционера. Има спорни и безспорни примери за много експозиции, в които той е бил важен фактор. Журирал е много форуми в страната ни, имал е значителен принос към събирането и оценяването на творби за Националната Галерия, за фонда на СБХ, за фондовете на много градски галерии, за концепцията на „Квадрат 500“… Опитът, натрупан от председателството на СБХ, от Комитета за култура, от Националната Галерия, на която беше директор, НХА „Н. Павлович“, в която беше професор, са достатъчни основания за прецизното му отношение към фондовете и сбирките. Много често оспорвани, но винаги безспорни като качества.

Има хора, които виняха Светлин в традиционализъм или инертност, към пиетет спрямо неговото поколение. Към желание за налагане и придобиване на влияние. Но това, което видях през „моята бленда“, е различно. Той уважаваше качествата на инакомислещите и ги подкрепяше индиректно. Не мога да виня желанието му да „повдига“ автори, които му импонират – той създаваше школа и кръг от единомишленици. Това прави всеки сериозен учител. Но смея да твърдя, че Светлин следеше много внимателно тенденциите и обратите, особено в края на 90-те, посещаваше повечето „провокативни“ изложби и правеше директно или инкогнито жестове на авторите им. Обичаше различното. А то не се налага чрез институционализиране. Просмуква се през „оградите“ на времето и рано или късно си намира точното място.

 За Светлин:

Това, което той направи, създаде, промени, или не допусна, ще бъде обобщено от историците на изкуството. Може да е било бяло, възможно е да е било черно. Не е моя работа да съдя. Личност като неговата не може да бъде заместена. Логично е да се търси път, който да води напред, да продължава категорично драснатата черта от предшествениците. И да не се ограничава с понятията „тук“ и „сега“. Убеден съм, че всички, достатъчно близки до идеите на Светлин, съхраняват тази атмосфера. Вярвам, че ние – неговите ученици ще продължим започнатото.

За финал:

Един стих, който затваря цикъла на това повествование. Тристишие, отново от Борис Христов, което избрах като лична епитафия за Светлин:

„Варосвам стените, но също и тъмните ъгли –

Това за живота едва ли е нужно,

Но Смъртта вижда навсякъде.“

04.11.2020 г.                                                                                     Илиян УРУМОВ