ПРЕВОДАЧЪТ КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ – ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ЧОВЕШКАТА ДУША

130 години от рождението на писателя на 3 август 1890 година в Сливен

(Слово, изнесено на Националната конференция „Път през годините“ в Сливен)

„Бъдещото поколение ще цени всичките наши постъпки, всичките наши дела, ще цени всичко голямо, що сме извършили за неговото благоденствие.“ Тези Чинтулови думи цитира в словото си писателят Константин Константинов в родния си град през май 1967 година, когато става първият носител на литературната награда на името на своя именит родственик – Добри Чинтулов.

„Константин Константинов редеше дума подир дума. Всяка от тях беше грижливо подбирана от речника му на воден творец. И свързана с други думи, образуваше искрящи изречения, които караха залата да открива и преоткрива омайната хубост на нашия майчин и бащин език. И онези, които имаха радостта да чуят необикновеното слово на сърцеведа, и онези, които бяха пропуснали тази възможност, след дни търсеха в. „Сливенско дело“ (бр. 36 от май 1967), за да му се насладят отново, прочитайки го. – Камен Васевски.

А за днешното младо поколение Константин Константинов е почти непознат. Скоро няма и да влезе в учебниците по българска литература. И не защото творчеството му е малко по обем, и не защото не ни е оставил многотомни произведения, а просто защото му е било невъзможно да печати. Десетки писатели бяха брутално заставени да замлъкнат.

През 1908-1909 г. стана известен в литературните среди. Писателят намира своето „спасение“ в художествения превод близо 13-14 години. Да печелиш парчето хляб в „сянка“, да показваш изключителното си литературно изкуство без компромиси – ето затова се изисква сливенски кураж и сливенска гордост. Израснал в учителско семейство, той от най-ранните си ученически години е обзет от „хроничен глад“ за четене на книги.

Сн.: 1. Младият Константинов. 2.Неизвестна снимка от 1915 г. на Владимир Василев  /седналият долу вдясно/. Високият светлоок младеж вляво с бялата шапка и цигарата е Константин Константинов, тогава на 25 г. По средата е Димитър Шишманов, на 26 г., завършил право в Женева през 1913 г. Никола Т. Балабанов /1893-1966/, литиратурен историк и театрален критик, по-късно издател на сп. „Завети” и Янаки Михайлов, юрист, съдия. Снимката е разчетена от Евелина Белчева. На гърба на снимката е следният текст: „София, 16 юни 1915. Вуйчо, изпращам ти за мостра половин дузина Софийски ергени, снети в фотография Моментал на електрическо осветление. От тях само едина, брадатия, е годеник. Много здраве – Влад. До господин Петър Х. Николов, Сливен“. Снимката e от архива на проф. д-р Петя Арнаудова, родственица на Вл. Василев.

Любовта на Константин Константинов към руската и френската литература (известно време той пребивава във Франция) го ражда като преводач. Хуманист и демократ, писателят записва в литературната си биография блестящи преводни страници и това е един истински изумителен творчески подвиг.

Преводаческите данни показват над 80 заглавия, днес известни и на английски, гръцки, испански, италиански, китайски, латвийски, немски, полски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, чешки, чувашки, есперанто. За българския читател Константинов пресътвори не само Пушкин, Толстой, Чехов и Тургенев, Гогол и Горки, но и Флобер и Мопасан, Зола и Доде, Шарл дьо Костер и много други.

Голямото му дело са преводите на Антоан дьо Сент Екзюпери. Безкрайно обидно е, че днес някои издателства не отбелязват името на преводача Константин Константинов за преиздавани творби като например „Малкият принц“. Константинов е първият преводач у нас на „Малкият принц“. Кирил Гривек пише: „За Константин Константинов (като преводач-б.а.) всяка дума има не само речниково значение. Той мислеше за израза, толкова богат и своеобразен във френския език, търсеше да налучка намеренията на автора, разнищваше всяка дума в нейните многогласни, понякога противоречиви на смисъла, притежаваше усет да долавя истината, вложена в текста.“ (сб. Р.Стоянов)

Сн: 1. Константин Константинов, 1940 г. 2 и 3. Голямото дело на Константин Константинов – преводите на Екзюпери 4. Първата книга на Антоян дьо Сент Екзюпери – “Южна поща”, превод К. Константинов 5. Екзюпери в Тулуза, 1933 г.

Думи на Константин Константинов:

„Когато превеждам, аз се търся като човек и личност.“

„Добрият преводач е творец!“

„Преводът ми е в голяма помощ по отношение на собственото ми лично творчество, чрез него аз се контролирам, когато ме осени вдъхновението и пиша личните си писания за свое удоволствие и няколко приятели, с които имаме сходни естетически възгледи и схващания за изкуството.

…Лично аз не правя никаква разлика между оригиналното творчество и превод, те взаимно се обуславят и са една странна симбиоза, почиват на едни и същи творчески закони и вдъхновение, винаги съм изпитвал адекватна наслада, когато пиша свои работи или превеждам любим автор. Имайте предвид едно нещо: аз не съм бил никога буквалист при превеждането на чуждия текст, а претворител. Всеки чужд текст при претворяването му на какъвто и да е чужд език, ако преводачът е надарен и истински творец, той ще намери точния  адекват като усещане, чувство и мисъл и на родния си език и ще ги сближи максимално като въздействие в художествено отношение. И в това се състои благородната цел на превода, и ето защо от добрия превод трябва да лъха автентичност като дихание и пулсация на кръвта като вълнение, както оригинала.“

(В разговор с Георги Мицков – литературно приложение „Макове“ на в. „Сливенско дело“, 9 октомври 1990 г.)

„Преводачът Константин Константинов много добре е разбрал – пише Никола Т. Колев – че смисловото съдържание на отделните думи или изрази се конкретизира от останалата лексика на фразата, откъса, та дори и на цялото произведение от една страна, от друга страна „конкретният“ смисъл на езиковия материал зависи и от отношението на автора към идеята, вложена в творбата, към отделните действащи лица, които той иска да представи в положителна или в отрицателна светлина.“ Такава е срещата между стилиста Мопасан и живописеца-художник Константинов. „Той умее да води неотлъчно със себе си читателя.“ (Атанас Свиленов)

Истинският преводач е творец, който може да предаде идеята на цялото, използвайки неограничените възможности на даден език. „У него (К.К.) има творби, които сякаш не са слово, а прекрасен маслен пейзаж. (Ат.Свиленов)

„Нещата добиват цена само когато едно творческо съзнание мине през тях – тогава всичко неважно добива тежест, а личното веднага се претворява в човешко.“ – пише Константинов. И продължава: „Как да се пише днес? Ето нещо, което са ме питали мнозина. Наистина, не бива да се пише така, както са писали хората преди 70 години например. Но онези, които не познават Вазов и Елин Пелин, не могат да създадат добър модерен разказ. Такъв е законът на наследствеността и на съвършенството.“

Борба със словото до съвършенство – такава е била житейската, творческата съдба на Константинов. И когато се докоснем до запазените страници, писани със зелено мастило, виждам множеството поправки, търсени и сменяни думи, зачерквания, допълнени забележки, говорещи за строгостта към самия себе си. В разговор през февруари 1973 г. между двама бележити сливенци, писателите Атанас Славов и Константин Константинов, Атанас Славов отбелязва: „Рядко съм имал щастието да се къпя в такова богатство на идеи, съчетано с такава жестока лаконичност, точност и категоричност на формулировките.“ (Разговорът е публикуван във в. „Литературен фронт“, 1990 г.)

Преводаческото дело на Константин Константинов подлежи тепърва на изследване. Но да завършим с думите на друг словотворец от Сливен – Дамян Дамянов: „Той (К.К.) остана владетел на най-неизбродните владения – човешките души.“

Константиновите български и преводни книги няма да замлъкнат, защото всеки от нас знае, че литературата е основата на хуманистичния усет за света, защото тя ни учи на познанието за това какво означава да бъдеш човек. „Смисълът на литературата е да връща човека към неговата духовна същност и да му помага да надрасне себе си, преодолявайки своите несъвършенства.“ (Здравко Недков)

И да помним думите на мъдреца Константин Константинов: „Всеки сам създава себе си.“

Христина ДИМОВА