АТАНАС СЛАВОВ – “ЕДИН АМЕРИКАНЕЦ ОТ СЛИВЕН”

90 години от рождението и 10 години от смъртта му се навършват в 2020 година

Атанас Славов неслучайно наричаше себе си „един американец от Сливен“. Обявеният за невъзвращенец в миналото писател, публицист, културолог, след многогодишен живот зад океана, след едно тъй дълго отсъствие, се завърна в България с демократичните промени. И не просто в България, а в родния си град – Сливен, откъдето произхожда родът му, където са оставени младежките му спомени, който той носеше в сърцето си и по Атанасславовски и обичаше, и критикуваше, но който го притегляше винаги неудържимо.

25 юли 1930 година и рождената дата на Атанас Славов. Мястото на раждането разбира се – Сливен.  По-късно той учи в Американското училище в София, до закриването му през 1941 година. Завършва английска филология в Софийския университет. В младите си години води курсове по руски и по английски език и работи в Народната Библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”. До напускането на България, младият Атанас Славов е автор на стихове, фантастика („По голямата спирала”, „Факторът Х”), изкуствоведски изследвания, книги за големите фигури от миналото на България Патриарх Евтимий, Теодосий Търновски, Григорий Цамблак. Славов пише сценарии за анимационни, документални и пълнометражни филми, създава и литературни произведения за деца. Превежда произведения на Чарлз Дикенс, Греъм Грийн,  Уилям Сароян и други англоезични автори.

В Института за литература при БАН Атанас Славов защитава дисертация “Функции на ритъма в художествената стихова реч“ през 1965 година. Десет години по-късно заминава за САЩ като изпълнителен секретар на научния проект на БАН “Основни насоки на световната култура до 2000 г.”. И остава там. В България става невъзвращенец. През 1976 г.  получава американско гражданство.

Зад граница работи в различни медии на свободна практика – в радио “Свободна Европа”, Би Би Си – Лондон (1978) и радио „Гласът на Америка“. Сътрудничи на вестниците “Крисчън сайънс монитор”, “Вашингтон пост” и др. В Центъра “Удроу Уилсън”  се занимава с изследване на проблемите на източноевропейските култури (1979), работи и за Центъра за езикови научни изследвания в щата Мериленд (1983). Инструктор е по български език в Държавния департамент на Вашингтон от 1980 до 1983 година. Зад океана Атанас Славов започва да пише своите мемоари, които най-напред прозвучават на български език, четени от самия него в 52 седмични предавания на радио “Свободна Европа”.

В САЩ Атанас Славов създава издателство, с което привлича много от пишещите български емигранти. Голяма част от времето си писателят посвещава на изучаването на учението и живота на Учителя – Петър Дънов, за когото по-късно издава два тома.

След демократичните промени, през 1989 г. Атанас Славов се завръща в България и се установява в родния си град Сливен. Две години по-късно, наказателното дело срещу него е прекратено. Издава на български език много от книгите си, писани в чужбина. Дарява архива си на Нов български университет. В Регионалната библиотека „Сава Доброплодни“ в Сливен неговият работен кабинет е запазен като музей.

Атанас Славов е носител е Почетен гражданин е на Сливен.  Удостоен е с Голямата награда за литература и изкуство “Добри Чинтулов”. Носител е на държавния орден “Стара планина”.

Атанас Славов не се съсредоточава само върху писане на художествена литература. Освен продуктивен писател, той е преводач, учен семиотик и антрополог, публицист, познавач на джаза и чалгата, и на бита на циганите. Дисидентът Атанас Славов е автор на интересен диалектологически речник на сливенския говор, събирач на стари градски песни и случки, кулинарни рецепти…

За срещите си с него разказва

                                                    Мария Шишеджиева-Попова,

                                                    почетен професор по семиотика в Нов български университет

НЕПОВТОРИМИЯТ АТАНАС СЛАВОВ

… Колко е нелепо това, че Атанас почина преди да сме разбрали напълно кои са изворите на неговия, понякога вулгарен изказ. Този жилав, дълбок и неподатлив на сеч корен на словесната плодовитост във всичките й форми – есеистика, наука, романистика, критика, стихотворчество, етнология, културология, антропология, фантастика… Странно е, че изворите на неговите стряскащи вулгаризми се крият в неговата лирична, романтична, джентълменска душа. Едното иска да прикрие другото, да го стъпче, да го завре там, където никой не може да го открие. Да, но не винаги успешно.

Личността на  Атанас Славов беше противоречиво оценявана от противоречиви хора, но в оценките им за творчеството му малко се препъваха, защото трудно догонваха измеренията на неговите хоризонти. Погледът му шареше с разбиране от обикновената делничност на деня с гугукането на гургура, от живота на емигрантите и циганите, през преклонението пред личности като Дънов и Добри Желязков, до скандалните нощи на Трентън, за които трябва да си сляп, за се правиш, че не съществуват. А ако си писател, ги претворяваш в думи, които така или иначе са в употреба в нормалния говорим език. Независимо дали са за харесване или не. “Щом една дума е в употреба, значи тя живее в българския език”, казваше Атанас.

Запознах се с Атанас Славов, ясно къде – в Сливен. Запозна ме с него баща ми. Атанас беше се прибрал от Америка, радваше се на въздуха на любимия си град под Карандила и беше запретнал ръкави да прави нещо, което носталгично го е мъчело в годините на изгнание: да опише типично локалните сливенски жаргонни думи, да обясни тяхното значение и да увери себе си и другите в тяхната уникалност, непреводимост и стойностно значение за идентификацията на сливналията. А той беше такъв – сливналия. Можеше да шари от Нова Зенландия до Филаделфия, от Хонолулу до Сан Диего, да пресича континенти и океани, но сърцето му беше в бащината му къща в Сливен, където намираше покой, напълно убеден, че “Сливен не е град, а диагноза”, както казваше той. Сливенско-българският диалектологичен речник е една от находчивите идеи на Атанас. Подобна идея имаше и баща ми, който пишеше сливенски разкази и в голяма степен познанството му с Атанас се дължеше на общата им любов към Сливен.

Повторният опит на Атанас Славов да види дали ще може да я кара в Америка, беше след някои негови разочарования от развитието на демокрацията в България. Замина при дъщеря си Пенка във Филаделфия и твърдеше, че се чувства добре. Не след дълго чух гласа му по телефона: “Да знаеш – не съм във Филаделфия, ами съм в Сливен. Пенка пак ще ражда, тя се размножава чрез пъпкуване, а аз не мога живея всред тези дечурлиги”. Атанас си беше намерил повод да се подслони отново под Сините камъни.

Атанас Славов е един от малкото хора, така лирично привързан към нещата и местата, които обича. Видях се с него при едно от посещенията ми в Сливен. Представях моя книга, за която Атанас беше написал рецензия. Покани ме на обед във “Воденицата” – една романтична механа край Сливен, с воденично колело на река Тунджа. Поговорихме си за туй, за онуй. Сподели ми за развода си с последната  съпруга. Тежеше му.

“Продадох къщата и сега си купих една гарсониерка. Ще ти я покажа да видиш защо я купих. Хайде, хапни си от питката и кътъка – само тук в Сливен имат такъв вкус”.

“Не мога, Атанасе, не съм гладна”.

“Що тъй, мо? Нали си сливенка, поне ги кусай!” – На връщане се отбих при него да видя гарсониерата. Беше малка, но спретната, с богато остъклен хол. Рамката на прозореца очертаваше като панорамен акварел Сините камъни и Карандила в целия им ръст. Каза ми: “Ето, виждаш ли, тук си седя по цял ден и си гледам тази картинка.”– Очевидно, тази гарсониерка имаше многократно по-висока стойност от обширната триетажна къща, с която, както каза той, вече нищо не го свързваше.

Някои от книгите на Атанас Славов, особено тези от последния му период, притежавам с автографи. Повечето от тях гласят: “Приятелски дар”. Каква хубава дума е използвал – не “подарък”, а “дар”. Има разлика, нали? Но най-много ми харесва автографа върху “Клуцохорската книга-муска от 1859 г.” Той е: “На Мария Попова – тази сливенска книжка – за спомен!“ За спомен!

Ще споделя нещо, което не е за вярване. Именно спомен, и то детски: До 10-годишната си възраст живеех с моите родители в Сливен. След това се преместихме в София. Това са само 10 години, но Сливен е в ума ми за цял живот, нали е “диагноза”? Не съм ходила даже още на училище, когато майка ми ме пращаше с една мрежа да купя домати от Славовата зарзаватчийница. И до сега си спомням – собственикът на бостаните г-н Славов стоеше в сив костюм в магазина и наблюдаваше продавача, а отвън две чевръсти високи момчета разтоварваха щайгите от едно високо място и ги изнасяха навън пред магазина. Единият от тях беше Стефко – гимназист, а другият беше Атанас – негов приятел, дошъл от София да помага през лятото на чичо си. Той всъщност идвал всяко лято в родния си град. Стефко (впоследствие фотожурналист) и Атанас бяха и останаха приятели до края на живота си. Отидоха си с разлика от броени месеци. И двамата почиват в Сливен, точно под Сините камъни.

Атанас Славов имаше две идентичности: тази на космополита и тази на сливналията. Той можеше по един и същи начин и с еднакво самоусещане да пие кафето си както в Манхатън, така и в бозаджийницата на бай Мустан в Сливен.

“Веднаж на Второ авеню, разказва той, в едно италианско кафене, се засякохме с Кърт Вонегът. Аз пиех уиски, а той – доматен сок. Сприятелихме се, харесахме се. Дори, той първи ми даде пари назаем. Скоро, след като взех един хонорар, му върнах парите. А той: “Защо ми ги връщаш, нямаше нужда.” Знае, че всички го ментят, пък аз – нали съм старомоден…”  По-късно световната критика ще приравни по литературни достижения Атанас Славов с Кърт Вонегът, Милан Кундера, Пиер Пазолини, с Василий Аксьонов и Орхан Памук. В интервю от 2008 г., озаглавено с репликата му “Напсувах Тодор Живков и се гордея с това”, на въпроса на журналиста: “Разбрах, че неотдавна сте си видели досието – тежко колкото чувал с картофи. Какво намерихте там?”, Атанас Славов отговаря: “Видях и запомних това, което най-много ме смрази – заповедта на Държавна сигурност от 1978 г., в която се казва, че аз и Георги Марков трябва да бъдем елиминирани. Ликвидирани като най-големите изменници на Родината.”

– Все пак, с Джери се справиха. Вие как успяхте да оцелеете? – пита журналистът.

– Всичко е отразено в американската преса, за разлика от българската. За атентатите срещу мен за първи път разказвам на вас. Странно е това, че до 2008 година никой от демократичната българска администрация не произнесе дума по този случай. Иначе, и до сега излизат досиетата на сътрудниците, на доносниците и на агентите на Държавна сигурност. Добре де, разбрахме кои са те, кои са явочните квартири, но какво са натворили и защо никой не публикува такива скверни деяния, за които трябва да разбираме от случайно оцелелия Атанас Славов? Още няма отговор.

В литературните среди кръжи един въпрос: Защо българите нямат Нобелист? За да се отговори на въпроса, трябва да се види, по правилника на Нобеловия комитет, кой може да отговори на критериите. “Нобеловата награда за литература е една от петте Нобелови награди, учредени през 1895 г., съгласно завещанието на Алфред Нобел. Връчва се ежегодно на автор, “създал в областта на литературата най-забележителния труд с висши идеали”. Не се казва какви трябва да са тези висши идеали. Т.е. критериите на оценителите са субективни. Особено когато се отнася до литература.

 

Когато Нобеловият комитет поканил Марин Кадиев от Пловдив, председател на Съюза на независимите български писатели, да посочи българските номинации за Нобелова награда за литература, Марин Кадиев заявява, че писмото е получено съвсем скоро, а крайният срок е 31 януари 2012 година. “Твърдя – казва той – че в България има добра литература. Атакуват ме, обаче, че нямало добра литература и т.н., въпрос на мнение – всичко е субективно. Половината от нобелистите са на средно ниво. Това е, така решават академиците. Но критерият наистина е висок и съм благодарен за доверието не към мен, а към България и към Съюза на независимите български писатели.” Нещо остава неясно – хем критериите са високи, хем Кадиев лично оценява, че “половината от нобелистите са на средно ниво”, хем го атакуват, но кой и защо… Пълна мътилка! В. “Марица” пише, че поканата има шестгодишна история. През 2005 г. Антон Дончев моли Марин Кадиев да го номинира за Нобеловата награда. Не му стига един глас и печели британският драматург Харолд Пинтър. Процедурата се повтаря следващата година, когато лауреат става Ферит Орхан Памук. В годините у нас са номинирани Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Антон Дончев и Валери Петров. Марин Кадиев допълва редицата от българи, достойни да бъдат номинирани с Георги Мишев, Марко Ганчев, Любомир Левчев, Никола Инджов, Анжел Вагенщайн, Пелин Пелинов. Няма ли да се съгласим, че в тази редица от български автори може да намери място и Атанас Славов като номинация? Сега дискусията е излишна, защото Нобелова награда не се дава посмъртно. Номинират се само живи хора. Само че той дълго време беше жив съвременник на Марко Ганчев, Мишев, Вагенщайн и Пелинов. Неприятно ми е да го кажа, но Атанас Славов стана жертва на две неща – на великанския си талант и култура и на предателството на българи, между които негови приятели и близки. А той беше добър човек, нежен родолюбец и в края на краищата предпочете да е всред предатели, но българи, вместо да е всред уважаващи го чужденци.

Обръщайки се към небето, Атанас Славов произнася приживе:  “Благодаря ти Господи, че ме обичаш толкова много. Благодаря ти, че ми показа ада. Благодаря ти, че ми даде щита си да ми бъдеш огледало. Благодаря ти, че ми предаде толкова много уроци.”

Още чувам гласа му: “Тъй шъй тя, туй шъй то!”

Мария ПОПОВА,

                                                                                             по баща ШИШЕДЖИЕВА