ХАДЖИЯТА, ЖИВ Е ТОЙ…

152 години от гибелта на Хаджи Димитър и неговата чета на Бузлуджа и 180 години от рождението на Войводата

Автор: Йордан БОГДАР

… Следващите дни на Хаджидимитровата чета бяха все тъй нерадостни. Той ги водеше из вековните старопланински гори, отбиваха се по овчарски колиби, дето ги гощаваха с агнета и сирене, а по една случайност изядоха печеното месо и изпиха и виното, приготвено за потерята, която обикаляше подире им. Добри българи овчари ги водеха през пести долища, дракалаци и сипеи, изпъплиха на връх Чифут, спяха по кошари, настаниха някои от ранените, капнали от болки и умора, докато на 15 юли се доближиха до преследващите ги турски пълчища. Забързаха към връх свети Никола, дето се разделиха с двамина от ранените, родом от село Шипка. Малко по-късно шестнадесет четника от ранените, изостанали назад, се изгубиха в гъстата гора. Те напразно търсиха другите, изпредили с останалите трийсет техни другари.

Цели два часа Хаджията отчаяно търсеше загубените. Връща се сам, подсвирваха им на разни посоки, провикваха се, дано ги чуят, но търсенето остана напразно. Накрай той се убеди, че ранените са се заблудили и не ще могат да го стигнат. Между загубените се намираха знаменосецът Димитър Заралията, Ангел Обретенов, Узун Иван, Христо Килифарчето, Дончо Бабадаглията, а Хаджи Димитър бързаше да се изплъзне от турската потеря, да изпъпла нагоре, към Бузлуджа.

Войводата беше покрусен. Загубил в четири сражения обичните си и предани другари, оставил Караджата в турски ръце, едва достигнал върховете на Балкана с шепа разнебитени, сломени в гонения и несполуки четници, той пак вървеше и ги водеше в утрешния ден, макар че в главата му изплуваха образи и случки една от друга по-мъчителни, в ушите му кънтяха само гърмежи. Той чуваше неспирно охкания, проклятия и молби. Душата му се пърлеше като живо птиче на жарава.

* *  *

… Неспокоен и уморен, Хаджията вдигна четата малко по-нагоре, обходи стражата, разпореди да се вслушват и гледат по всички пътища.

-Не знаем откъде ще дойдат тия читаци. Там долу е казанлъшкият аскер. Будувайте и ни пазете от злото… , то пръква някога изпод земята. Да се потаим, че през нощта ще избързаме към Агликина поляна.

Последните думи на  Хаджи Димитър възбудиха отпадналия дух на момчетата. Из целия път те слушаха за Агликина поляна и срещите, които ги очакват. Струваше им се, че там ще настъпи краят на всичките им страдания, там ще постигнат щастието и удовлетворението, за които са тръгнали чак от Влашко.

… А в това време Куртчи Осман водеше над Шипка своите петстотин башибозуци, намръщен поклащаше снага върху коня си. Малко преди пладне, те наближиха височината на Люляка. По росната трева бяха открили следите на четата. Знаеха, че ще я настигнат наблизо и не бързаха. Разположиха се да изчакат аскера откъм Търновград. Няколко войника и един чауш отидоха напред. Скоро те се върнаха запъхтени. Известиха, че жертвата им се потайва наблизо. Куртчи Осман се усмихна лукаво.

И когато сенките на дърветата се скъсиха съвсем, откъм Предела слезе първият бюлюк на аскера, който търсеше четата. Оттам вече се чуха първите гърмежи на юнаците на Хаджията и чалмите на кърсердарина от Казанлък. Те бяха заели височините около четата, стреляха срещу нея и се приближаваха, пълзейки като диви котки.

Хаджи Димитър обикаляше момците си, даваше заповеди и насърчения, разместваше групите, напомняше да се вардят от заобикаляне и да пестят всеки куршум.

Цели два часа куршумите се сипеха като градушка. Башибозуците крещяха бесни, ругаеха или се кискаха, щом стрелбата на четниците редееше. На два пъти те се опитаха да излязат по-нагоре и на изток, за да не бъдат тъй много изложени на пристъпите на противника, ала с викове „юря“ и „вурун“ турците пресичаха пътя им. Войводата извика да се завърнат на старите си позиции. В разгара на битката се чуха викове от търновския аскер, дошъл до разярените башибозуци на Куртчията. Без да губят време, те заеха хребетите на запад и височините на Бузлуджа. Пропълзяха близо до четниците, обсипаха ги с куршуми.

Денят беше горещ и задушен. Само над Узана се възправяха два големи, тъмни облака. Слънцето обсипваше четата с огнени снопи.

Войводата виждаше угрозата много близо. Той неведнъж поглеждаше измъчените си хора и хладнокръвно обмисляше по-сетните свои действия. Време за губене нямаше. Той повика десетниците, раздаде им останалите фишеци с думите:

-Тук, изглежда, ще оставим костите си. Нека измрем до един, но да не се даваме и да не петним името на българските юнаци. Удряйте на месо! Дръжте се, братлета, докато загинем. На тия поганци няма да се оставим живи! Аз пак ще се опитам да ви изведа от обръча, само да мръкне веднъж.

А вечерта беше много далече, в пещерите на Балкана. Вместо нея, над главите на борците падаха вълните на летния зной, на заканите и крясъците, примесени с непрекъснати гърмежи. Някои ранени четници се гърчеха в тревата и стенеха. Хаджи Димитър, излязъл на предния скат, стреляше гневно, обръщаше се назад, призоваваше за твърдост и самообладание.

Турците отвръщаха с пристъпи и псувни. Те вече бяха разбрали колцина гяури се бият срещу тях, колко малко фишеци имат и докога могат да изтраят. По пладне стрелбата позатихна и от двете страни. Чу се:

-Предайте се, гяури! Предайте се, ще има прошка, иначе живи ще ви изгорим, ей, кяфири!

Отговорът на Хаджи Димитър и четата му беше един:

-Дръжте се да видим, кучета проклети!

Десетина пушки заглушиха врявата на турците, които бяха наскачали прави. Залегнаха и подновиха стрелбата. Търновският каймакам и няколко заптиета се приближиха в гръб и ги обсипаха с олово. От близките букаци покапаха отронени листа. Охкането и виковете на ранените българи огласяха околността. Десетина души лежаха в изтеклата си кръв, другите мълвяха за помощ, стенеха и молеха за водица, и в своята безпомощност, скубеха тревата край себе си. Само една купчина живи четници все още гърмяха. Изтървял сабя, войводата им Хаджи Димитър изпусна и нагорещената си пушка, обори глава, разкопча бавно гръд и едва чуто промълви: „Умирам, братя, умирам! Дръжте се докрай!“

Той притвори клепачи и падна, сетне видя да се приближава към него Караджата, обкръжен от самодивско хоро. Над близкия храст изгря като малко слънце образа на майка му, до нея добрият Хаджи Никола, братята и сестрите му. В безкрая се източи целият път от Дунав до тук. И той усети някаква болка да го задавя, след това една топла ръка го помилва по челото. Вече не се чуваха нито гърмежи, нито закани. Наоколо беше тиха следпладня. От съседния листак литнаха сови.

Башибозуците и аскерите боязливо почнаха да нагазват от всички страни. Присламчваха се до самите трупове на четниците. Страхуваха се от измама. После скочиха и възликуваха с дяволски викове. И докато затихнат пушките, от Бузлуджа се спусна обилен юлски дъжд. А когато пълчищата на Куртчи Османа понесоха главите на двадесет и шестте четници, планината ревеше неудържимо, небето се раздираше от светкавични камшици. В очите на Хаджията, полупритворени и безжизнени, те се отразяваха като моравите езици от огъня, който през този ден – 18 юли 1868 година – пламна в сърцата на идващите български поколения и не угасна.

* * *

… Историята на тази героична борба прехвърли Стара планина и Средна гора, Рила и Пирин, а тяхното ехо я понесе и повтори многогласно, докато я превърна в легенда.  Дълго време из поробената ни земя се говори от ухо на ухо, че ХАДЖИЯТА – този юнак непобедим – е жив, че е успял да избяга от Бузлуджа, укривал се из горите, преплувал Дунав, че бил в Румъния. Други сочат пътя му на юг, до Анадола, трети го считат укрит в Сръбско. Затуй народните гуслари му стъкмиха песен, която поробените българи пееха тъжно и прочувствено по сватби и сборове, а вдъхновеният му другар и съмишленик, следовник и почитател Христо Ботьов възкликна след смъртта му:

Жив е той, жив е, там на Балкана…!

В своя обширен доклад до Русенския валия Митхад паша, ръководните военачалници – търновският паша и Алай бей – от Русчук, като изпращат сабята, револвера, телескопа, позивите, печатани в Румъния, разните писма и сметки, съхранявани у войводата, излагат, че тези комити гяури, водени от Хаджи Димитър и Кючук Стефан Караджа, достигнали Балкана, на три часа от селата Хасът и Шипка, Казанлъшко, оказали голяма съпротива, бранили се отчаяно, макар и да са били напълно унищожени.

 

В донесенията си добавят, че главите на двадесет и шестте убити, намушени на пушки и ножове, били снети в Казанлък и Търновград. Между последните – и главата на Хаджи Димитър Хаджиниколов от Сливен. Войводата насмалко щял да бъде хванат жив. Комитите се били до последния фишек. Само неколцина успели да се измъкнат от огъня.

Вестниците „Журнал Д’ Ориен“, „Левал Хералд“, „Неологос“ и други цариградски издания, на 2 и 8 август 1868 г., възвестиха нашироко за подвига на тия безсмъртни комити.

                                                                                                Йордан БОГДАР

                                                / Откъси от повестта „Хаджията“,  с.180/181

                                                Държавно военно издателство, София – 1968 /

Р.S. 29 юни 1898 г., връх Бузлуджа: опълченци, поборници и духовни лица след отслужена панихида по повод 30 години от смъртта на Хаджи Димитър и още 24 четници. В центъра, седнал – Стоян Заимов, над него Христо Македонски и Филип Тотю, Старозагорският митрополит Методий Кусев(ич) – инициатор на събитието, до него Панайот Хитов. Детето с шапката в дясно е Владимир Заимов