ДОАЙЕН НА БЪЛГАРСКОТО КИНО БЕ АКТЬОР В СЛИВЕНСКИЯ ТЕАТЪР: КОЛОРИТЪТ АТАНАС БОЖИНОВ-ФИРО

• Той е от Жевакин до Сарафанов в театъра и от Вълчо Бияча до дядо Богдан в киното. Учителите му в киното и театъра Захари Жандов и Николай Масалитинов – за изкуството.

Една от колоритните фигури не само в сливенския театър, но в града и сред сливенската бохема беше Атанас Божинов – актьорът, когото всички знаеха като Фиро, но аз никога не съм знаела защо го наричат така. През 1984 година бях в началото на журналистическата си кариера в отдел „Културен живот“ на вестника „Сливенско дело“ , а той – в края на своята артистична, в Сливенския театър. Не помня дали ми възложиха или беше по моя инициатива, или по негова, но направих интервю с Фиро по повод … пенсионирането му. След като той беше навъртял 40 години артистичен живот в театъра и киното. 16 от тези години са на сцената на Сливенския драматичен театър. В театралния летопис на Сливен той заявява присъствието си с ролята на Гунчо Митин в Йовковата „Албена“ през 1968 година, а Йовков е любимият му автор и в това сигурно има пръст съдбата. Следват 40 роли на сливенска сцена, до последната – на Портупей в „Зойкината квартира“ на Михаил Булгаков.

Атанас Божинов играе в много от запомнените с добро сливенски представления от онова време, като Хаджи Никола Челебиев в „Царска милост“ от Н.Зидаров, Кир Тодор в „Борислав“ от Ив.Вазов, ген. Чернокожев в „Рози за д-р Шомов“ от Др.Асенов, Васил Ваклин в „Боряна“ на Йовков. Като Панталоне в „Слуга на двама господари“ от Голдони си партнира с дебютанта Йосиф Сърчаджиев като Труфалдино. Влиза с вещина в най-различни роли, от Хаджи Генчо в „Българи от старо време“ по Л. Каравелов до г-н Грасен в „Евгения Гранде“ по Балзак. От периода 1970-1973 са превъплъщенията му в Жевакин от „Женитба“ на Гогол и Сарафанов в „По-големия брат“ на Вампилов, високо оценени от многобройните му почитатели. Има щастието да играе Балтазар в своеобразния прочит на Любен Гройс на „Комедия от грешки“ на Шекспир. Той е г-н дьо Тревил в „Тримата мускетари“ по Дюма, с партньори Христина Русева като Милейди и Андрей Торлаков като Д’Артанян. Той е и Дон Базилио в „Сватбата на Фигаро“ /1979/80 г./, и Иван Сербезов в „Тузулшка история“ на Кольо Георгиев. След славните времена на директорите Иван Раев, Жарко Павлович и Емил Кьостебеков, Атанас Божинов се вписва в поредния златен период на Сливенския театър, когато тук пристига младата група на сегашните професори в театралната академия Пламен Марков, Атанас Атанасов и Ивайло Христов. В дебютната постановка „Албена“ на Пл. Марков, Фиро играе дядо Власю, в партньорство с Атанас Атанасов като Нягул и Ивайло Христов – Куцар. После се превръща в Анрик  от „Училище за жени“ на Молиер, Кънчо в „Човекоядката“ на Ив. Радоев и Портупей в „Зойкината квартира“ на Булгаков с режисьор Станислав Носович. Често пъти, ако и да не са водещи, ролите му са характерни, цветни и белязани с неговия почерк – Коминочистача, Шопа, Старчето, Попа, Интелигент, Занаятчия, Стражар или Генерал, Фиро може да бъде всякакъв – такъв, какъвто го иска Спектакълът. Освен Киното и Театъра, Атанас Божинов има още една страст – Рисуването. За един 27 март – Ден на театъра, той показа на страниците на „Сливенско дело“ прекрасно нарисувания свой Автопортрет. Други свои картини бе събрал по-рано в самостоятелна изложба в Клуба на дейците на културата, открита от художника сценограф Иван Савов.

Снимка от архива на художника Иван Савов: Иван Савов представя изложбата на Атанас Божинов в Клуба на дейците на културата в Сливен. Година неизвестна.

За себе си и своя път в изкуството Атанас Божинов разказва в интервюто, което направих с него в края на лятото на 1984 година, публикувано в бр. 101 на в. „Сливенско дело“, под рубриката „В света на изкуството“. Телеграфният му стил побира всичко с лека ирония и малко тъга. Разговорът протича така.

• Пенсионирането значи ли раздяла с театъра?
• В никакъв случай. Готов съм да умра на сцената, стига да ме допуснат.
• Съжалявате ли за нещо?
• Да, за роли, с които съм се разминал, за това, което съм пропуснал да направя. И въобще, след 40 години работа, човек има четиристотин повода за съжаление, от които най-силен е този за отминалата младост.
• Да се върнем в началото на творческия Ви път.
• Денят беше 25 септември, годината – 1943-та, театърът – в гр. Добрич. Преди това няколко месеца бях спортен репортер в Радио София, а петте години след 9.IX.1944 съм посветил на Софийския областен театър.
• Можем ли да търсим проекциите на театралното Ви амплоа още по-рано?
• Да, преминал съм двегодишен „курс на обучение“, ако мога така да го нарека, в детската театрална школа на Николай Фол. А още като ученик в Пазарджик, откъдето съм родом, изиграх първата си роля – Петкан от „Робинзон Крузо“. Дълго след това ме наричаха не Атанас, а Петкан.
• Защо казват, че сте един от доайените на българското кино?
• Защото съм участвал в първия филм на социалистическото държавно кино. В „Тревога“ всички бяхме дебютанти – режисьорът Захари Жандов, сценаристът Анжел Вагенщайн, актьорите. Там играх Вълчо Бияча. Колко съм успял не зная, тогава се учехме да правим кино. Но филмът успя, това е важното. Сега е класика.
• Вашият учител в киното?

• Захари Жандов. От него научих, че „в изкуството човек трябва да е интелигентен, независимо дали е актьор или шофьор“.
• А кого ще посочите за свой учител в театъра?

• Николай Масалитинов. Той пък казваше: „Изкуството е мъчна работа.“ Попитах го: „До кога ще е мъчна?“ – „Първите 35 години.“ Беше прав. Минаха 41 години и все още мисля, че е трудно.
• Кое е най-трудното за актьора?
• В днешно време май най-трудно е да те приемат във ВИТИЗ.
• Какво е значело за онова време „свободен актьор“?
• Бях известно време във Врачанския театър. В 1953 г. провинцията ми омръзна. Бях млад, не се поколебах да тръгна за София и станах един от първите „свободни актьори“ – на разположение, които сега наводниха столицата и няма да сгреша, ако кажа, че от тях могат да се направят три-четири театъра.
• Какво е това „Вкъщи, навън, навсякъде трън“?
• Един спектакъл от времето, когато шест души актьори, една балерина и един певец пътувахме с концертна дирекция из цяла България. Този спектакъл го играхме 800 пъти.
• По същото време сте работили в кинематографията…
• Да, на договор. Докато се ожених. Тогава заминахме за Троян.
• Какво означава за Атанас Божинов Добричкият период?
• Много. Бяхме една голяма и хубава трупа: Мариана Аламанчева, Жоржета Чакърова, Славчо Пеев, режисьорите Николай Поляков, Красимир Спасов, Слави Шкаров. Игграех много.
• Кой от 16-те сезона в Сливен беше най-добър за Вас?
• Първият. Защото имах за приятел, колега и директор един прекрасен човек – Иван Раев. Впрочем, ролите, които съм играл тук, са ми любимите.

• Кои имате предвид?
• Жевакин от „Женитба“ на Гогол, Сарафанов от „По-големият брат“ на Ал. Вампилов, Сербезов от „Тузлушка история“ на Кольо Георгиев. И други, разбира се.
• Към кого от българските драматурзи имате предпочитания?
• Без никакво колебание ще кажа: Йовков. Защо? В толкова негови пиеси съм играл и то – няколко роли от всяка. Помня „Милионерът“, „Албена“, „Боряна“, „Чифликът край границата“, „Жетвари“, филма „Нона“ и в тях – Масларски, Кондов, дядо Гърдьо, чорбаджията Вълкан Дуков. А от руските автори предпочитам Гогол, не само защото Хлестаков съм го играл в два театъра.
• Коя е най-хубавата Ви роля в киното?
• Последната. На дядо Богдан от филма „Спасението“ на режисьора Борислав Пунчев.
• В колко от Вашите над 40 филма не сте се харесали?
• Във всички. Гледах се за пръв път на първата прожекция, затова се харесах. Защото записът беше синхронен. Друг път ти омръзва да се гледаш и да се нагласяш после за надсинхронен запис.
• Къде се чувствате по-добре – в театъра или в киното?
• В театъра. Обичам този жив контакт с хората. В киното император е режисьорът, императрица – ножицата. Там можеш да се снимаш осем месеца и да се видиш осем секунди.