ДНЕШНА ПАМЕТ

Писателят Любомир Котев представя две книги на сливенските автори – Камен Васевски и Атанас Цонков

Лоша книга няма! – наставляваше дядо ми, но аз не съм убеден, толкова ненужни книги съм изчел, че се срамувам да го призная! И все пак, той беше прав, защото всяко произведение на художествената литература ще ти даде нещо, не те научи на нещо, ако не на друго – поне как не бива да се пише. Моят проблем всякога е бил как трябва да се пише и както повечето събратя по перо, всякога съм бил зависим от умниците, дето току ни поучават, докато стигна, покрай четенето, до непроумените или замълчавани истини. Не от литераторите, а от философите ги научих, Николай Бердяев например казва: „Всяко постигане на формата е само относително, формата не може да претендира за окончателност.“ Докато теоретиците на литературата ни убеждават в противното и често надценяват и формата, и завършеността на произведението, за да лансират една подвеждаща представа за цялостност. Започвам оттук, защото ми се ще преди всичко да обоснова днешните си възгледи, които са коренно противоположни на вчерашните, когато бях заложник на естетически предразсъдъци и екстремизъм. Нещо повече, днес знам колко прав е големият шведски писател Ларш Густавсон като казва, че има своят свят отвъд нашите възгледи. Днес знам, че за литературата трябва да се говори непредвзето1, непринудено, освободено, както го прави великият Монтен, както го правят Хайне и Казандзакис, както го правят Чехов и Уилям Съмърсет Моъм. Днес знам, че есеистиката на Киркегор и Ницше експонира по-мащабно нечие творчество, отколкото нормативната естетика или твърде претенциозните екстраполации на Клод Леви-Строс…

Заради тази нагласа гледам на мемоарите на Камен Васевски като на особено полезна книга и вярвам, че неговата предишна памет е днешна и утрешна, вечна памет, не само и не толкова за литературния живот, а за битието ни изобщо. Впечатлен съм от неговата посветеност, от умението му да улови не само характерологията на личността, но и на времето, от находчивостта и откритостта, от педантичността на изследователя, ако щете. Впечатлен съм и удовлетворен, че някой е направил това, което аз нямах мерака или куража да направя, че се е нагърбил с толкова тежка, толкова нужна, а и неблагодарна работа. Ние с него имаме сродна съдба, и аз бях кореспондент на столични медии, и аз бях четвърт век главен редактор, и аз имах незабравими срещи, но нямах неговия хъс, не съм бил предан, колкото него, вече е очевидно, на литературата. Имал съм изключителния шанс да общувам с хора, които вървяха уверено към историята, а го проиграх, разминах се и с тях, и с историята, докато Камен Васевски не е бил толкова лековат, оставил е назаличим спомен и за личностите, и за времето. Той съумява, преди всичко, да обеме, да обозре живота ни, взира се в делника, търси и открива обстоятелствата, окрилящи или препъващи личността, постига релефна картина на действителността.

Съумява да го стори, струва ми се, защото живее динамично, защото е окат и аналитичен, защото е всякога пристрастен, а не индеферентен, защото е съпричастен както към живота на голямата личност, така и на делничните хора. Той се обляга и на традицията, чел, знаещ, ерудиран, авторът следва сладкодумния, но задълбочен Селимински или затрогващо наивния понякога, но всякога непристорен Панайот Хитов, за да се домогне накрая до мащабното описание на хора и събития, както д-р Симеон Табаков или Константин Константинов, другият именит съгражданин, завещал ни прекрасни мемоари. Той пише за плеяда първенци на литературата ни, за техните преживелици и нрави, за произведенията им, но техният блясък никога не затъмнява Сливен, никога не го отдалечава от родния край. Напротив, нееднократно, особен в бележките си, които са находка за автора, той отвежда героя си в Сливен или тръгва към героя си от Сливен, като описва не само конкретни случки, но и настроенията, даващи плът на преживелиците.

И като стана дума за непосредственост и непрестореност, за настроения, искам да изтъкна нарочно, че никога не съм чел спомени от български писател, в които той да е тъй откровен и саморазголващ се. Изчел съм, покрай заниманията си с народопсихология, комай цялата родна мемоаристика и мога да свидетелствам, че нашите писатели най-често се надигат на пръсти, за да изглеждат по-значими. Наскоро, например, прочетох спомените на Георги Мишев, когото обикнахме заради обаятелните му типажи, за да открия, изумен и разочарован, че той прилича поразително на селските хитреци, които описва, като ни убеждава, че са го направили насила партиен член, да речем.

При Камен Васевски няма такова нещо, той не губи нито за миг чувството си за реалност, а и не загърбя документалиста, той е последователен, ревностен и чак себеотречен, докато разкрива истината, каквато я е видял и каквато я е почувствал. Той е и всякога пристрастен, не крие нито симпатиите си, нито антипатиите си, не се страхува или срамува да каже своята дума за личностите и събитията. Неговите спомени са автентични заради това и пак заради това ще се радват не само а възторжени почитатели, но и на яростни отрицатели. Познавам много от писателите, които са били негови приятели и познати, а с някои от тях бях близък и аз, познавам ги и не всякога съм съгласен било с обрисовката, било с отношението му към субекта. Негово право е обаче да отрази, да изрази своя възглед и своите настроения не само към писателя, но и към творчеството му, защото споменът често гравитира към очерк.

Васевски тълкува не само личността, но и произведенията, като разчита не само на спомена, на житейските преживелици, но и на прочетеното, на отношението си към нечие творчество, а често и полемизира с някого. И това е колкото сполука, толкова и недостатък на неговите мемоари, защото се случва, неволно или нарочно, да отразява мнения с привкус на литературен донос. Така става например като цитира написаното от Марин Георгиев за Ивайло Петров и Димо Боляров – ясно е, че ако някой не е пожалил Вапцаров, няма да пожали и днешните писатели, но е ясно и това, че незначителните наглед, пък и гнусни понякога подробности, разкриват и мащаба, и релефа на описваната реалност. Така или иначе, каквито и възражения да среща неговият метод, той съумява да отрази неповторимо високомерието на Богомил Райнов, заради което този голям писател се радва на всеобща ненавист, но като изтъкне и безспорният му талант. И не само това, отразява и веселият нрав на Незнакомов или притаения талант на Христо Кацаров, приласкаващата доброта на Валери Петров или бохемската разпиляност на Усин Керим, драмата на болния Иван Давидков и възторзите на неподвластния на страданието Дамян Дамянов. Не липсват и прелюбопитни подробности, като злопаметността на Радой Ралин, да речем, втрещяваща за автор, прочут с чувството си за хумор от една страна и безпардонен подигравчия от друга. Не липсват и куриозите на миналото, като спомена за поета тракторист, който е ни поет, ни тракторист вероятно или онова стихотворение със зашеметяващото заглавие „Нова година в свинарника“, заслужило наградата на авторитетно столично жури. Нямам основание да се съмнявам в обективността на автора, колкото и индивидуални да са възприятията ни, защото е видял и приятелите ми Евтим Евтимов, Стефан Чирпанлиев, Любен Петков, Христо Фотев и Николай Петев такива, каквито съм ги запомнил общо-взето и аз. Най-важното, същественото за тази книга, ще повторя накрая, е нейният мащаб, тя не е само спомен за срещите по житейския път и интимните преживявания, не е и възторгване от нечие творчество или тълкуване на нечии произведения, а паметник на времето, всякога изменчивото, но и едносъщо българско време…

Родее се книгата на Атанас Цонков „Да нарисуваш красотата“ с книгата на Васевски, защото и тя е, колкото памет за приятеля, толкова памет за българщината. Възрожденската традиция, вижда се, е жива в Сливен и разговорът за настоящето, какъвто и да е той, е невъзможен без спомена за миналото, който е извор на несекващо вдъхновение за тукашните автори. Това, не ще и дума, прави всяка интерпретация на всеки проблем и по-обхватна, и по-вълнуваща, а когато иде реч за изкуство, повлияно от народните образци, подобен подход е особено продуктивен.

Книгата на Атанас Цонков за Христо Тодоров приласкава читателя тъкмо с умелото вплитане на житието на един талантлив живописец в разказа за битието на български талант, вграден в достолепните къщи на Жеравна, в килимите и шевиците, в цветните лехи, в песните и онова незабравимо хоро насред мегдана. Атанас Цонков, може да се каже, е чиракувал при Йовков, той посвети на големия ни писател цялата си творческа енергия и не е чудно, че е съумял да пресъздаде неповторимата и непреходна красота на родното място.  Той, трябва да се изтъкне и това, има и съучастник, надарен с остри сетива и поетична душа, докато пресъздава онази невероятна атмосфера, която отвежда към Йовковия свят. Не знам кому е хрумнало, на писателя или на художника, две босоноги деца да гонят слънцето по крайселските баири, но това е инвенция, която ражда висока белетристика. И далеч не е единствената сполука, докато се описват драматичната съдба и митарствата на бъдещия художник, превъзмогнал нерадостната, почти сирашка участ, за да стигне до заслужената с труд и упоритост слава. Много са епизодите, колкото реалистични, толкова и поетични, превръщащи изповедта на художника във вълнуващ разказ, който поражда размисли и за съдбата на твореца, и за българската вечност. Жалко е, че авторът, според мен, е композирал неумело книгата си, че ги прекъсва неуместно, за да илюстрира сякаш казаното с оценката на капацитетите за картините му. Много по-добре би било, ако рецензиите, отзивите и спомените бяха обособени като приложение, което не разбира очарователния художествен текст, а още по-добре щеше да е, ако той бе по-пространен.
Но това са неважни подробности, а същественото е, че авторът дава една цялостна представа не само за изтънчената душевност на художника и спецификата на неговия натюрел, но не подминава и гражданското му достойнство.

Аз познавам Атанас Цонков, защото като него пиша книги за Йовков, познавах и Христо Тодоров, макар и бегло, покрай Иван Димов. Изтъквам това нарочно, защото няма да скрия, че не съм почитател на точно такава живопис, стои ми декоративно, далеч по-интересни са за мен картините на моя приятел Иван Димов или картините на неговия приятел Михалис Гарудис. Това обаче не означава, че се съмнявам в безспорния талант на художника, напротив, импонират ми пейзажите му, особено зимните, чийто пестелив колорит откроява класата на майстора. Изтъквам го, за да подчертая, че родолюбието, обичта към прелестното село и обайващата природа, към всичко българско, провокират стила на художника. Ако Христо Тодоров не се уморява да рисува нови и нови български мадони, да преоткрива непрестанно хубостта на нашите жени, ако е запленен всякога от родната природа, ако търси и отразява колоритното в битието ни всякога, ако стилизира в духа на традицията, то е защото е пламенен родолюбец.

И го доказва не само с обайващата багра на много цветните си картини, а и с гражданското си поведение, със загрижеността си за бъднините на своето малко отечество, по което е носталгирал всякога, в което се е завърнал, за да остане завинаги там, до корените си. Радващо е, че авторът не е пропуснал да отбележи как, кога и защо е заслужил художникът честта галерията в Жеравна да носи името му, макар че ми се щеше да го направи по-артистично.

Така или иначе, нужна ни е тази книга, книга от родолюбец за родолюбец, която продължава славната летопис на това огнище на българщината, започната още от Данаил Константинов…

Любомир КОТЕВ

P.S. Рецензията е осигурена с любезното съдействие на директорката на сливенската Регионална библиотека „Сава Добропродни“ – Росица Петрова.