ДЕТСТВО И ЮНОШЕСТВО ЕДНО ВРЕМЕ В СЛИВЕН

Автор проф. Божидар БОЙЧЕВ

Годините в училище протекоха като шеметен бяг. Бях примерен, спокоен, впечатлителен и толерантен ученик.

В основното училище съм запазил особено скъп спомен за две мои учителки: госпожа Чавдарова и госпожа Ангелова.Те първи отвориха очите ми за света. Времето бе напрегнато, динамично и изпълнено с трудности и много лишения. От първи до четвърти клас носехме червени фуражки с бели целулоидни козирки и толкова златни звездички върху тях отляво, в зависимост от това в кой клас бяхме. Направените общи снимки запечатаха мили и незабравими спомени за невръстни деца с отворени очи и сърца за знанието.

Снимки: В детската градина и първи клас в Сливен

Годините на началното ми образование преминаха в Сливен, в основното училище „Димитър Петров”. По-късно, училището бе преименувано на „Димитър Благоев”, въпреки че средствата за изграждането му бе дарил българинът Димитър Петров от Америка. На общата снимка на стълбите на училището сме целият клас, с госпожа Чавдарова в средата. Аз съм усмихнатият от ухо до ухо и единственият с вратовръзка.

На друга обща снимка за спомен в четвърти клас с госпожа Зара Ангелова в средата, аз съм първият прав, вляво, четвърти ред. Училището ни носеше името „Генерал Кесяков”, в центъра на Сливен, до бозаджийницата на албанеца бай Мустан.

Снимка: Четвъртокласници

Свидетелствата ми за завършено основно образование са с пълно отличие.

След завършване на основното образование, продължих учението си в Четвърта прогимназия, използваща по това време сградата на Трета прогимназия вблизост до площад „Васил Левски”. Запазил съм спомен за чисти учебни стаи с цокъл, боядисан с блажна боя, миризма на подово масло, с което тогава мажеха дъсчения под, лъскави черни дъски, бял и цветен тебешир и много вълнения. Тъй като учебната стая се използваше през половината от деня и от момичета, появиха се и първите сърдечни трепети и ние често оставяхме в мястото за учебници на чиновете бележчици в рима върху сгънат лист от  тетрадка: „Жълта дюля, зелен бор, чакам, мила, отговор!”  Преподавател по български език, литература и граматика бе госпожица Стефанка Николова. От нея, без всякакво съмнение, научих чист български правоговор и брилянтен, точен и безупречен български правопис. Тя не беше никак щедра в оценките си за нашите познания, но аз винаги /смятам заслужено/ получавах от нея отличие с поощрение в тетрадката за класни упражнения. Обичах и уроците по математика при госпожа Мария Михайлова, която бе строга и точна, но винаги справедлива. Помня с хубаво и преподавателката по история, госпожа Панайотова, както и съвсем младата ни учителка по руски език, която правеше своите първи стъпки в професията.

Неусетно преминаха трите години в прогимназията. Наш съученик бе даровитият сливенски поет Цветан Зангов. Спомням си и демонстрацията в големия салон на прогимназията на човека-феномен, който бе пострадал от рана в главата  и правеше смайващо бързо изчисления на ум с неимоверно големи числа – събиране, изваждане, умножение, деление, коренуване и т.н. Това бе просто невероятно за онова време, а може би не само за тогава.

Пред прогимназията имаше ателие за велосипеди под наем, които ползваха учениците. Даже веднъж ученик върху велосипед без здрави спирачки блъсна между краката учителя Тошев, увлечен в задушевен разговор със своя по-млада колежка. Впоследствие учителят причини доста подутини по главата на невнимателния злосторник, като резултат на сурово правораздаване с помощта на огромния ключ от пътната врата на старата си къща, в която живееше в квартал Клуцохор.

Пред сградата на Трета прогимназия, на малкия площад „Васил Левски”, се провеждаха практическите занимания по физкултура от възпълничкия вече преподавател Мавродиев /гимнастика, игра с топка и хилка, тичане, скачане и т.н./. Сега всичко наоколо е застроено и площад не е останал… Наблизо е двуетажната къща на друга известна учителка – госпожа Ненка Захариева, преподавател в Трета прогимназия. В емблематичното трио учителки /Николова, Захариева и Райнова/, госпожица Щиляна Райнова също е преподавател по български език. Госпожиците  Николова и Райнова носят постоянно очила.

На север са  Сините камъни е местността Карандила и легендарните Змейови дупки. На изток, в посока на Черно море, навред бяха само лозя и тук-там – отделни вили…

Спомням си добре, че по време на занятията в прогимназията, под формата на помощи от Организацията на Обединените Нации, на учениците раздаваха безплатно закуска с хляб и маргарин, както и рибено масло /перли/, които бяха от неприкосновения американски военен запас и не бяха особено вкусни.

Така, след завършване с пълно отличие на прогимназиалното си образование, постъпих в елитната мъжка гимназия на Сливен – СМГ „Добри Чинтулов”.

Когато бях ученик в основното училище, прогимназията и гимназията, животът течеше провинциално спокоен. У дома идваха гости на семейството по време на празници, рождени и именни дни. Това бяха учители, интелектуалци, военни и добри съседи. Кварталът беше тих. Преди празниците аз ходех с малка стъклена дамаджанка до винопроизводителя в квартала Георги Вичев. По време на празниците, у нас свиреше грамофон /марка”His master’s vois”- Гласът на  твоя господар/  с пружина и стоманени иглички за грамофонните плочи. Понякога татко свиреше на китара.

Снимки в старата къща

Съседи ни бяха семейството на чичо Стоян Попов-Горския – униформен служител в сливенското Горско стопанство /леля Мария и дъщерите Мария-„Мяч”и Донка/, Коста-Краварят и сестра му „Луда Мария”, обущарят турчин Али, който изработваше обувки и сандали от козя кожа /шевро/ за мен и брат ми Стефко, добродушното турче Нежми, а още по-нататък, на ъгъла между уличката и по-голямата улица, успоредна на реката Коруча, беше къщата на зидаря бай Вълко. Наблизо бе и бакалията на баба Грозданица – баба на очарователната ми съученичка Марчето и на нейното братче Гроздан /Годьо/. В глуха уличка бе кварталната „чифте-баня” за мъже и жени сутрин и след обед, с купища пънове за отопление на водата. Баняджия /кюлфанджия/ по едно време бе чичо Стоян Дрянков /Дрянката/ – ловджия, със сресана на път коса, баща на красива дъщеря на име Ева. Той имаше едро ловджийско куче с къса тъмнокафява козина. Запомнил съм смътно неговия ъглов дюкян, в който, върху дървени рафтове, бяха наредени големи стъклени буркани с дребни кисели краставички /корнишони/.

Пред нашата къща бе улицата, успоредна на реката, водеща към железопътната гара и към…зловещия градски затвор на Сливен.

По улицата, оковани във вериги /пранги/ върху крака и рамото, придържани с ръка от затворниците, те минаваха към затвора под конвой.Пред пътните врати по улицата, върху столчета и специално изградени за сядане патове, седяха съседите и наблюдаваха улицата с нейното ежедневно многообразие, която тогава заменяше екрана на днешните телевизори. Често някои домакини молеха, с разрешението на конвоиращите, затворниците да заколят домашни птици /най-често кокошки/.Това ставаше бързо, просто и лесно. Следваха благодарностите на домакините, които те гарнираха с искрени пожелания за здраве и късмет.

Нашите съседи бяха разнолик народ: арменци /баба Хошик, дядо Ованес, леля Харануш, бай Хаик /местен фотограф/, Ончо, Вержинка, турци /леля Нефисе и бай Хасан, синът им Кемал, колоездач/, руснаци /семейство Седларски, Дедушка-белогвардеец /не знаехме името му/ и внучката му Люба/, българи /семейство Михал Костови – „шопите” с корени от Брезник, семейство Коста Кисьови и др./.

По-надолу от нас, към гарата, беше маслобойната. Тук селяни с каруци носеха слънчогледово семе и получаваха нерафинирано олио /шарлан/, а от докараната захарна тръстика варяха петмез с парченца тиква /рачел/. Каруците бяха постоянно обект на „набезите” на местните хлапетии заради захарната тръстика. Отделните пръчки от захарна тръстика те прегъваха, усукваха над устата си и пиеха сладък сок, изцапани целите до неузнаваемост…

Срещу маслобойната е Станционната градина край реката Коруча с дивите акации /салкъми/ и чинарите със светла белезникава кора, както и кипарисите с плоските и „извезаните” като брюкселски дантели форми на вечно зелените си листа. Тези кипариси в Сливен наричаха „севлийки”. Още по-надолу, покрай реката, са останали от преди окопи – публично отходно място и предпочитано място за малолетните пушачи. Цигарите обикновено бяха серт, тип „войнишки”/кариоки/. В пространството между дърветата, покрай улицата към гарата, се играеше футбол с парцалена топка. Това често водеше до кървава травма на големия пръст на краката. В самия край на улицата, точно на самия ъгъл, бе кръчмата на Манчоолу – сборище на железничари, военни и…хамали.

Снимки: Старата сливенска жп гара и файтоните

До самата железопътна гара, в редица, бяха лъснатите файтони -„таксита” с блестящи пиринчени фенери, които стояха в очакване на пътници – на бай Алекси /баща на наша съученичка/, на бай Тодор, по прякор „Пъкито” и други, които често безмилостно „възпитаваха” с камшик палавниците, дръзнали да се возят гратис върху задната ос на файтона. Стъпала водеха към самата гара, с големите помпи за вода за зареждане резервоарите на парните локомотиви, чешмите с метални топки и кранове за питейна вода и пъстрите китни градинки с много и различни цветя.

Такъв бе пейзажът около нас, в нашия квартал, където пораснах като ученик в основното училище, прогимназията и гимназията.

Често реката Коруча край нас образуваше мътни опасни въртопи и бистри плитки вирове, които ние, хлапетата от махалата, използвахме за къпане. Тя, реката, ни радваше и през зимата, когато замръзне и ни предоставяше възможност за пързаляне с „подръчни кънки”, измайсторени лично от дървени налъми, със закрепен дебел метален тел в средата. Радостта бе неописуема за нас, децата, въпреки мокрите крака през зимата и неизбежните родителски мъмрения и дори наказания, в името на здравето…

Ето, такъв беше  в общи линии животът за нас, децата, в нашия квартал – вблизост до железопътната гара, маслобойната, реката и Станционната градина с дивите акации и чинарите. Тук пораснах и направих първите стъпки в образованието. По-късно често изпращах в квартала по-малкия си брат Стефко, когато той тръгна на училище, пазейки го от набезите на местните хулигани и бабаити.

Наблизо, само като се премине по Градинския мост, е Градската градина на Сливен – зелен и злачен оазис, прострял се покрай шосето за Бургас. Градската градина започва от кръстопътя с шосето за Ямбол и емблематичния за сливналии паметник „Орлето”, издигнат в чест на 7-и конен полк-Сливен, отличил се с изключителната храброст на кавалеристите си през Първата световна война. А под Градинския мост влече водите си Коруча и разказва градски легенди за Сливен…

Годините в СМГ „Добри Чинтулов” преминаха за мен като в сън: строга училищна дисциплина, лични номера върху ръкава на куртката, фуражки, дежурни учители, следящи за спазване на ученическия вечерен час, усилено и напрегнато учение в учебните стаи и у дома, строги и много способни преподаватели и педагози, класни упражнения, математически олимпиади, интересни и не чак до там уроци и занимания, гимнастика и спартакиади, гимназиална духова музика и първа ученическа любов…

Снимки: 1. Мъжката гимназия. 2. Свидетелство за зрелост

Много харесвах училищните празници: например 24 май – ден на просветата и славянската писменост, с тържествена украса и маршировката на строените ученици. Отличниците носят лента през рамото с надпис „отличник”, а първите сред тях са „асистенти” на знамето на гимназията и придружават знаменосеца. Едно от зданията на СМГ „Д. Чинтулов” е много старо и е в средата на учебния комплекс, с каменно  стълбище и с учебни стаи с чинове и дъсчен под, напоен с подово масло.

В гимназията се учеха мои връстници,  за които впоследствие ще се знае у нас: поетът писател Дамян Дамянов, академик Николай Попов, скулпторът, литератор и педагог Николай Султанов, бъдещите професори Марин Калинков – астроном, Божидар Бойчев – електроинженер, Борис Атанасов, бъдещи заслужили учители като историка Иван Иванов, способните инженери-експертни специалисти у нас и зад граница  Николай Христов-Съра, електроинженер, Иван Долапчиев-Долапа, строителен инженер, Илия Кичуков-бай Илия, машинен инженер , Кольо Дичков, геолог, лекарите Тодор Бояджиев, хирург, победител още като студент в Обиколката на Европа по колоездене, Иван Иванов – лекар и певец по прякор Отчето, чиято майка, мадам Стойнова, бе преподавателка по френски език, летци и висши служители в страната…

Когато завърши учебният срок и раздадат учебните бележници с оценките, както и след приключване на поредната математическа олимпиада, отличилите се получават скромен подарък книги с „автограф” на класния ръководител или на самия Директор на гимназията.

През лятото понякога работех в склад за платове и на строеж с малко самарче на гърба за носене на тухли и така разполагах с джобни пари. С удоволствие участвах успешно в математическите олимпиади, учех чужди езици  и стенография по системата „Габелсбергер-Безеншек”. Уроците по музика включваха първоначално изпълнение на „котешкия марш”, но затова пък с моя съученик Людмил Гандев бяхме навлезли дълбоко в дебрите на историята на музиката и изкуствата и даже рисувахме. У дома, заедно с вече порасналия ми брат Стефко, под ръководството на татко и мама, работехме в домашната зеленчукова и цветна градина, които редовно поливахме през лятото с дълъг каучуков маркуч. Под напътствията на татко, с речни камъни и камъчета, бе изграден каменен килим /калдъръм/ от пътната до входната врата на дома. Понякога този труд бе истински стимул да имаме джобни пари за сладолед и кино…

Тогавашните наши преподаватели бяха жива емблема за гимназията: Иван Герасков-математика, Иван Апостолов-физика и астрономия, Иван Димитров-география и история /по-късно преподавател по история бе Стефан Кълчищов/, Петър Беленски-естествена история и биология, Мишо Тодоров-музика, Олег Филимонов-химия /подписът му бе „ОФ”, както се наричаше и действащата тогава политическа сила Отечествен Фронт/, Любов Алексеевна Аренс /далечна батовчедка на световноизвестния писател Лев Николаевич Толстой/ – руски език и литература, Александър Динчев /бай Рахим/ – български език и литература, Мара Иванова-немски език, Петко Петков /баща на съученика ни Христо Петков-Хитко/ – физическа култура и гимнастика, Кръстьо Кръстев /Джон Лок/- психология и логика и др.

На прощалната снимка при завършване на гимназията, заедно с връстничките ни от Девическата гимназия, на стъпалата на старата сграда, както и пред официалния вход на гимназията, личи плакат с надпис ”Випуск 1953 ”. Вече сме абитуриенти, завършили успешно курса на СМГ „Добри Чинтулов”. Завърших гимназия с пълно отличие по петобалната система. Тримата пълни отличници на гимназията бяхме предложени за златни медали, които ни осигуряваха „безпрепятствено” влизане в университета, т.е. без конкурсен изпит. Дипломите ни бяха връчени на тържество на сцената на Градския театър. Само намесата на „силните на деня” родители на наш съученик, който не бе получил като нас пълно отличие и предизвиканата ревизия на неговия случай, ни попречи да получим златни медали навреме. Наложи се да прекъснем лятната си почивка, да се явим и да спечелим конкурсния изпит в университета. Но, когато краят е добър, всичко е добре.

Естествено, като гимназисти усетихме първите трепети на любовта. Нашите съученички, които  общуваха с нас главно заради учението, бяха „неотразими” по наша преценка: Мария Младенова /Марчето/, Диана Йовчева, Йорданка Младенова /Данчето/, Лили Бъчварова, Радка Андонова, Добрина Кондакова, Райничка Цонкова, Гинка /Миньон/ от с. Недялско…

На абитуриентския бал тържеството бе скромно и не всички бяха с подходящи костюми и обувки. Аз примерно, бях със сако и панталон в различен цвят и от различен плат… Настроението обаче беше високо: танци, пламнали погледи, усмивки и вяра в нещо неизвестно, но красиво, което тепърва предстои…

                                                                                          Проф. Божидар БОЙЧЕВ