РАЗДАВАЧИТЕ

Три резки метални звука ни карат с брат ми да се втурнем навън с викове: „Писмо, писмо!“. По хлопането почти винаги познавахме. Пътната врата е леко отворена и отвън наднича бай Митю – раздавачът. Така в Сливен наричахме пощальоните.

– Баба ви тука ли е? – пита делово бай Митю и незабелязано от нас доста силно пръцва с уста и ни гледа хитро с винаги засмените си очи. Това беше един от неговите джумбиши.

Изчаквахме да дойде баба. На деца писма не се доверяваха.

– Хеле, сетиха се и за нас! – промърморва баба, стараейки се да разчете без очила от кого е писмото.

В онези приказни времена това беше, едва ли не, единственият начин за комуникация. Разбира се, имаше и телеграми, но те се използваха само при спешни случаи и почти винаги се посрещаха тревожно.

Имаше и телефон. Неслучайно го пиша в единствено число, защото той беше само един за целия квартал Клуцохор – телефонът на Таракчиеви. Ще ви прозвучи невероятно, но, за неговото прокарване, от пощата до къщата им в подножието на Хамам баир бяха забити дървени стълбове и опънати голи жици. Само един телефон…

Бай Митю винаги беше с фуражка и с куртка /през зимата – шинел/, украсен с емблемата на пощите. Такава извита тръба /валдхорна/ беше импрегнирана и на чантата му, направена от гьон. Тя беше препълнена дотолкова, че не можеше да се затваря. Види се, разнасянето на пощата започваше някъде от нашата улица.

Сн.: Имаш поща!

Не зная какъв район трябваше да обходи бай Митю и в пек, и в студ, и в дъжд… Това беше тежък и отговорен труд. Не биваше да греши, защото понякога едно писмо можеше да реши една човешка съдба. Трябваше да познава всички хора в квартала. И той ги знаеше. Знаеше и как да реагира, ако имаше неточност в адреса. И това се случваше. Така например, в нашия град и досега има улица „Асенова“ и улица „Асеновска“, и това поражда грешки.

При бай Митю грешки нямаше.

Сн.: Старият Сливен в пощенски картички

Минаха години. И ние започнахме да получаваме писма. По цели дни дебнехме раздавача, за някое дългоочаквано писмо. Бяхме писали до едно „мило непознато другарче“. Имаше тогава училищна инициатива да се пишат писма до случайни деца от други градове. По-късно започнахме да чакаме писма и от „другарки“… Тогава се появи нов раздавач – бай Балю. Докато се научи на този занаят, ставаха грешки. Губеха се писма. Оказа се, че тази професия е доста трудна и изисква голям стаж и предварителен опит, защото няма училища за раздавачи. На всичко отгоре и работата на пощенци се увеличи, защото трябваше да се разнасят ежедневно вестници и все повече списания. Пощенската чанта ставаше по-тежка.

Бай Балю се квалифицира, не правеше грешки, но явно тази работа не му беше по сърце. Пък и кой знае какви други грижи имаше човекът. За разлика от бай Митю, той винаги беше сериозен. На угриженото му лице понякога се появяваше една едва забележима тъжна усмивка. Въпреки че грешки вече не ставаха, той си остана свит и затворен.

Неочаквано, една сутрин се появи нов раздавач – Иванчо. Младо, малко хилаво момче, с една странна, леко разклатена походка под тежестта на огромната чанта. Пристигнал някъде от околията, той стана наш съсед, на квартира у баба Гена Кебеджийка.

Сн.: Млад пощальон в миналото

Иванчо беше много старателен, бързо научи пощенските лабиринти на квартал Клуцохор и кореспондентските очаквания на своите адресати. Хората го харесваха, но на всички беше ясно, че тази работа е само етап от бъдещото му развитие.

Един ден Иванчо изчезна, за да се появи след седмица в сержантска военна униформа.

И ето, че започна неизбежната феминизация и на тази професия. Появи се първата жена-пощальон. После втора, трета. Не се задържаха много, защото изборът на работа в онези времена беше много по-голям. И все пак, жените завладяха пощите. Сега пощальони мъже вече почти няма. Заедно с тях, изчезна и основният предмет на тази дейност – писмата. Кой сега ще седне да ти пише писмо? Аз съм един от последните „писачи“. Наскоро се наложи да напиша писмо до една моя бивша съученичка. Тя ми се обади по телефона развълнувана. Разплакала се, когато видяла моето писмо. Не от съдържанието, а от формата – от дълги години не била получавала писмо и то – написано на ръка.

От чантите на раздавачите изчезнаха и вестниците. Абонати сега почти няма. Ясно защо.

В замяна на това, пощенските кутии се пълнят с рекламни материали, но не от раздавачите, а от хора, наети да рекламират дадена фирма. Пощальоните сега пускат в кутиите най-вече съобщения за неплатени сметки. Скоро тази професия ще изчезне, погълната от новите комуникационни технологии. Доста преди тях изчезнаха коминочистачите, калайджиите, теляците, файтонджиите, уличните точилари и много други патриархални професии, съвсем непознати на днешните поколения. То и армията постепенно изчезва…

                                                                                     Кръстю БЕРБЕРОВ,

                                                                            в. „Сливен“, бр.15, 22.09.2012 г.

                                                                            /със съкращения/