РОЗА ДОНКОВА – ДАРИТЕЛКАТА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ГАЛЕРИЯ НА СЛИВЕН

• 131 години от рождението й. Преди 10 години на фасадата на красивата сграда бе поставена паметна плоча с имената на дарителите Роза и Спас Донкови. За живота на Роза Донкова и революционния й род разказва нейният племенник

Автор Драгомир ЧОРБАДЖИЕВ

На паметната плоча при входа на Сливенската художествена галерия „Димитър Добрович“ са написани имената на дарителите на сградата. Те отдавна са починали. Ще изминат още години и десетилетия, и техните роднини, приятели и всички, които са ги познавали, също ще си отидат. Тази сграда обаче ще краси главната улица на града. В залите й ще се пазят и показват творби на изкуството, които ще носят познание, наслада, ще служат на красотата и доброто – точно това, за което са милеели дарителите. Ако някой обаче пожелае да научи нещо повече за тях, ще види, че писмените материали са съвсем малко. Най-съдържателното, въпреки някои грешки, е написано от Борис Симитчиев, в статия от около две странички в книгата му „Имена, които да помним”.

Аз съм последният жив племенник по кръв от първо поколение на Роза Донкова. Другите нейни  роднини и особено д-р Панайот Виранов, които знаеха повече за нея, не оставиха нищо написано. Затова намирам, че е мой дълг да разкажа малко повече за човека Роза Донкова, за нейния род, за живота, преживяванията и съдбата й.

Роза Донкова (14.07.1889 – 05.01.1974) е последното, пето дете на Димитър Василев Чорбаджиев-Милков и на Александра (Цанка) Петрова Топалова (1850-1941). Преди Роза се раждат Мария (1877 – 25.5.1956) – омъжена за Михаил Райнов, Елена (1880 – 1958)  – омъжена за Щилиян Виранов, Петър (1882-1946) и Михаил (1885-1969). Родителите й са от стари градски сливенски родове. Баща й Димитър е от Милковия род – началото му изглежда е от някой Милко Чорбаджи. Били са заможни, имали воденица в Асеновия боаз. Някои от тях приели и фамилията Чорбаджиеви. Димитър е имал майка Елена, братя Милко и Панайот, и сестра Мария. Един негов братовчед и съименник – Димитър Милков, е женен за сестрата Мария на известния в Сливен Хаджи Мина Пашов.

Бащата Димитър се занимавал с търговия с вълна и други изделия. Често пътувал, главно към Велико Търново и Шумен. Пътуванията му били опасни. На няколко пъти е бил обиран и едва успявал пак да се замогне, няколко пъти се спасявал от обири с голяма хитрост. Починал сравнително млад – на 59 години,  когато Петър, Михаил и Роза са били още ученици.

Майката Александра (Цанка) е от Топаловия род. Живеели в кв. Клуцохор. Имала е живи братя Димитър  (р.1847 г.), Никола (1858-1953), Иван (1865-1905), чувал съм и за още един – Панайот, и сестра Татяна – Петрови Топалови.

За Димитър – бащата на Роза, пише и помества негов портрет д-р Симеон Табаков, в книгата си „Опит  за история на град Сливен”. Също и Ботевият четник Никола Кючуков, в книгата си „Записки на Никола Ив. Кючуков, другар на Ботев” – Сливен, 1901 г., описва, че Димитър бил събрал двайсетина младежи, желаещи да влязат в четата на Панайот Хитов, но им било казано да изчакат идването на Хаджидимитровата чета. Имал е близки връзки с Васил Левски, Стефан Стамболов, Сава Кършовски и др. Ходил е много пъти до Букурещ и Гюргево. За него пише и Димитър Страшимиров. Братът му Никола ми разказа, че при едно идване на Васил Левски в Сливен, той бил най-напред у тях, а него – тогава момче, накарали да го заведе в една друга къща. Запазената памет на дядо Никола описваше улици и сокаци, където минали, та даже и някакъв камък при къщата, в която завел  Левски, а не беше ходил в Сливен от много години. Смъртта му ми попречи да запиша както трябва тези и други негови спомени. Например, че когато брат му Димитър говорел за недостатъчна подготовка, много турска войска в града, опасност населението да бъде удавено в кръв, Стамболов му крещял: „Кръв, кръв искам!”

Александра помагала на брат си Димитър в дейността му. Шиела и калпаци за готвеното въстание, а свекърва й повтаряла: „Ей, ще ни запалиш къщата!”. Няколко от тези калпаци се пазеха при Роза, но през 1944-45 г. изчезнаха.

Третият вуйчо на Роза – Иван, също не е стоял настрана от революционната дейност. Взел е дейно участие в македонските борби. Бил много ценен за големите си технически познания и сръчности. Наследниците му пазят негови снимки с видни македонски дейци. У вуйчовците си Никола и Иван в София, веднъж като ученичка, Роза е срещнала Яне Сандански. Чувал съм, че по някакви политически причини Никола и Иван са напуснали Сливен и се преселили в София.

Къщата на Димитър и Александра Чорбажиеви се намирала на ул. „Великокняжевска”, на североизточния ъгъл на пресечката с ул. „Чайковски”. Била е типична къща на заможен сливенец, на два етажа, с хубав двор. Долният – с две стъпала по-ниско от терена, с по две-три стаи, горе – със салон, пруст (хъст), кухня със зидана печка и много долапи.

Възпитанието на петте деца е ръководено от Александра. Било е в дух на висок морал – честност, скромност, трудолюбие, чувство за правда и справедливост и най-вече желание да се помага на хората. Примерът на предците е пътеводен за поколенията.

По примера на сестрите си, Роза учителства няколко години в различни сливенски села. Тогава, а и дълго след това, тя прави впечатление с физическа и душевна красота (смятана е за една от красавиците на Бургаска област), с ум, характер, с едно особено излъчване и естествено умение да общува с всички хора, с хубаво чувство за хумор. Тези си качества тя доразвива и по-късно и те са й много полезни. Не без основание, известният писател и бивш министър Димо Казасов е казал: „Това е единствената жена, която познавам – така красива и толкова умна.” Най-добра представа за Роза Донкова в зряла възраст дава големият й фотопортрет в художествената галерия.

След омъжването си за Спас Донков – известен и способен адвокат, социалдемократ и кооперативен деятел, тя напуска завинаги учителството. Попада в нова среда, може да се каже – в един кръг от сливенския елит. Среща се с разнообразни хора, с различни интереси. Благодарение на ума и чувството си за достойнство, и умението винаги да се владее, тя се представя добре и печели уважение и приятелства за цял живот. През 1911 г. става щастлива майка на момченце – Антон. Радостта на младото семейство и на всички близки е голяма. Щастието им обаче не е за дълго. Детенцето, едва двегодишно, заболява от дифтерит и нищо не го спасява – умира през 1913 година. Баба Цанка, много дълго след смъртта му, си спомняше и говореше как то, в отговор на грижите й, казвало: „Стига бабо гужда, няма нужда!”

Още по-тежък удар за Роза и Спас Донкови, след няколко години лечения, е да разберат, че няма да имат друго дете. Спас Донков се отдава изцяло на професионалната си работа, а Роза събира сили и решава да бъде полезна на други деца и хора. Овладява мъката си, стреми се да не изглежда нещастна, да бъде с висок дух, бодра, общителна, духовита. Заема се с обществена благотворителна дейност за децата, чрез сиропиталището и женското дружество. Двамата със съпруга й непрекъснато издържаха по един студент.

Роза умееше да гледа критично на всичко заобикалящо я и понякога деликатно си позволяваше да накара някои „тежки” личности да не се чувстват така важни.

Семейство Донкови живееха на ул. „Граф Игнатиев” 4. По тяхно време улицата излизаше на главната улица  бул. „Цар Освободител”. Един прозорец на кухнята беше към улицата и често, за по-бързо, разни разговори, уговорки и сладкодумки се водеха оттам: тя, облегната и леко надвесена, а събеседничките – с обърната нагоре глава. Улицата беше по-оживена от днес, познатите й – много и понякога разговорите почваха да пречат на работата й. В такива случаи леля Роза се провикваше на слугинчето: „Кажи, че ме няма”. Кандидатките за сладка приказка чуваха, разбираха, не се сърдеха и настояваха тя да се появи само за нещо много важно.

Домът се поддържаше в добър ред, с организацията и силите на леля Роза и едно младо слугинче – наричаха го „момиче”. Такова момиче, към 16-годишно, обикновено беше от село, с малко образование и култура и престояваше в дома им 2-3 години. Имаше своя стая, добра храна и заплащане. Работата му беше важна и необходима за дома, но и то научаваше много полезни неща и придобиваше добри навици за ред, хигиена, чистота. Леля Роза винаги имаше добро отношение и търпеливо му обясняваше и го учеше. Нужна беше и малко строгост, защото някои създаваха грижи и трябваше да бъдат овреме опазени от грешки, пороци и градски съблазни… Обикновено, след престоя си в дом Донкови, момичето се връщаше при родителите си, научило много, доста по-култивирано и морално запазено. То бързо създаваше добро семейство и много пъти връзките с него и родителите му се запазваха за дълго време.

Макар семейството да беше материално много добре, в дома им нямаше нито разточителство, нито скъперничество. Имаше разумна пестеливост. За всяко нещо се преценяваше има ли нужда и къде му е мястото, да се изхвърли ли или може да бъде полезно по някакъв начин на друго място или на друг човек. Добре помня, че леля Роза събираше и мазнина и сама или с една комшийка вареше хубав домашен сапун. През лятото с някоя от сестрите си правеха трахана, също и по малко ошав, а и домашно вино. В дома имаше скопос.

Някъде към 1935 г. леля Роза настани окончателно при себе си, в хубава таванска стая, майка си баба Цанка и положи за нея всякакви грижи до смъртта й през 1941 година. Самата баба Цанка, от всичките си деца, при нея се чувстваше най-добре.

Поради бомбардировките на София, през 1943-1945 година бях ученик в Сливен, като през учебната 1943-44 г. живях у леля Роза, в предишната таванска стая на баба. Леля Роза се грижеше много за мен, понякога сядаше и дълго разговаряхме. Опознавах я все по-добре. Тя ми показа и аз овладях изключителните възможности на печката за дърва, тип „циганска любов”. Със смес от дълбока пепел, тресчици борина или парченца хартия и гърненце с плътен капак, я разпалвах силно, със скоростта на електрическа печка. За мен това бяха незабравими дни.

През 1937 г. Спас Донков купува известната на сливенци Узунова къща, проектирана от сливенския архитект Боян Стоянов, превърната днес в Художествена галерия. Семейство Донкови никога не са живели в нея. Спас Донков желаеше след време да я подари на Сливенската община.

През септември 1944 г., на един от първите големи митинги, Спас Донков е трябвало да говори от името на Социалдемократическата партия, заедно с другите Отечественофронтовски оратори. Дни преди митинга обаче, получи мозъчен удар и бързо почина през септември. Точно тогава в Сливен идват много съветски войски и командването им нарежда една централна част от града, където са и двете къщи на Донкови, да бъде напусната от живеещите там. Даденият срок е много малък, тялото на Спас Донков е бързо изнесено и също набързо погребано. Леля Роза  е приютена с малко багаж от племенницата на свако Спас – дъщерята на брата на Спас – Тодор, на ул. „Добрович”.

Няколко дни след 22.09.1944 г. се върнах в Сливен за новата учебна година  – началото й бе отложено за м. октомври и посетих леля Роза. Мъчителните преживявания бяха оставили следи върху физическото й състояние, но усещах, че има воля, събира сили и ще преодолее всичко. Безпокоеше се само, че притеснява близките си. След месец-два успя да издейства да й освободят една стая и кухнята от къщата й. Всички останали помещения бяха заети от съветски войници. Започна едно дълго съжителство на 55-годишната жена с войници, чийто състав често се менеше. Освен руснаци, появяваха се и други народности, с азиатски лица. Те често бяха и пияни и възникваха всевъзможни усложнения. Понякога леля Роза се е страхувала, че ще изгуби контрол. Веднъж силно пиян войник (може би узбек) отива при нея с някаква бомба, човърка я и й казва, че може всичко да вдигне във въздуха. След много приказки и увещания, при които той ту се успокоява, ту се възбужда и заплашва, тя успява да го отпрати.

Със спокойствие и такт, спечели авторитет и уважение и отново се справи. Виждаше понякога и комичното в ситуацията. На 1.01.1945 г. я посетих за Нова Годна. Къщата била обърната наопаки. Тя видяла всичко и се хванала за главата. Войниците й казали: „Ну, мамаша, мы немного повеселились”. Тя строго им казала на „руски”: „Всичко изчистит!“ Отговорили: „Да, мамаша, мы все почистим!”. И аз заварих енергично войнишко чистете с много вода, а леля Роза, удивена, че са я послушали и някак умилена, ги гледаше и й се искаше да намалят старанието си.

Един случай обаче просто я смаял и накарал да бъде наблюдателна. Забелязала, че един от войниците, който бил известно време болен, вече оздравял, но пак бил тъжен и без настроение. Пожелала да го ободри и му казала: „Войната свършва и ти скоро ще се върнеш в родината си.” Той обаче отвърнал: „Не искам да се връщам у нас!” Силно изненадана, го запитала: „Защо?” Той й казал: „Мамаша, у нас не се живее добре. У вас е много по-хубаво. Вие не знаете  какво е у нас, това което се говори за у нас не е истина, у нас има мизерия и преследвания, много страх…” Разказал й още много в този дух. Разбира се, помолил я да не го издава…

Въпреки войната и положението си, леля Роза желаеше без забавяне да изпълни волята на свако Спас, като подари Узуновата къща на общината. След смъртта му обаче това става по-сложно, защото тя наследява само половината от цялото му имущество, а другата половина е на двамата му братя и на наследниците на сестра му. Леля Роза откупи от тях частта им от жилището си на ул. „Граф Игнатиев”. За Узуновата къща изплати два от трите дяла от по 1/6 и така придоби 5/6 от имота, а братът Стефан Донков се съгласи и той с нея да подари своята 1/6 от сградата. През април 1945 г. дарението е направено и прието с благодарност от Сливенската община. В нотариалният акт за дарението, за леля Роза най-същественото условие е докато е жива да получава определена рента, равна на средната пенсия. С това условие леля Роза искаше, понеже няма други доходи (и понеже е изразходвала личните си средства за дяловете на другите двама сънаследници), да бъде материално осигурена. За уреждането на тези въпроси изразходи много сили, спестявания и лични ценности. Около две години тя спокойно получава рентата си.

През 1949 г. Кръстьо Пастухов – известен социалдемократ, е преместен от друг затвор в Сливенския. Съпругата му (двете семейства са близки) обяснява на леля Роза, че и тя се премества да живее в града, където той е затворен, за да го посещава. Щом обаче се настаняла, премествали мъжа й в затвор в друг град. Така тя обиколила различни градове, разбрала играта и сега не искала напразно да се мести в Сливен. Помолила леля Роза понякога да го посещава – той бил, освен по-възрастен, и болен. Леля Роза не можеше да не се отзове на тази молба и няколко пъти посетила Пастухов. Той скоро почина. Тя изпълни човешкия си дълг в рамките на закона, но предизвика злобата на някои управници и те й отнеха рентата и правата й в кооперация „Напред”. Това доведе леля Роза до голямо материално затруднение.

След изтеглянето на съветските войски, в жилището й във всички помещения (освен една стая и кухня за нея) бяха настанени от жилищната комисия семейства на нищожен нормиран наем, с който не можеше да се покриват дори минималните разходи за поддържане на сградата.

В продължение на много години, властите определяха на собствениците на всяко жилище кои помещения от него имат право да използват, а в останалите настанявала (със споменатия наем) други граждани. Това принудително съжителство на собствениците с квартиранти с най-различно възпитание и култура, тровеше живота и на двете страни. Не бяха редки и трагичните сблъсъци. През дома на леля Роза минаха много различни хора – семейства, несемейни, офицери и др. Имаше и неприятни преживявания… Благодарение на разумната си философия и воля да изтърпи, да премълчи, да погледне с чувство за хумор и винаги с човещина, тя успяваше да установи добри отношения с всичките си квартиранти. Имаше особена дарба за отношения с хората. Няколко години съсед на леля Роза беше генерал Добри Джуров, по-късно министър на отбраната. До него достигали нейни критични изказвания по различни въпроси. Тя също научава, че той веднъж казал: „Знам, че не е наша (имал предвид вярна на властта), но не може човек да не я уважава”.

За справяне с финансовата нужда, леля Роза използва всички възможности – продаде още вещи, последни парцели и части от тях, лозя, наследени от деди още от турско време. Същевременно, води дълго дело за връщане на отнетата рента. По него време не можеше да се спечели дело срещу злобните всесилни властници, за които нямаше закони. За чест на сливенци, трябва да се знае, че много хора й съчувстваха. Нещо повече – някои сливенци се заеха да търсят начин да й помогнат. Намерили връзки  и стигнали до сливенец от най-горния етаж на властта. Говорили с него, предразположили го към нея и той се съгласил да я приеме. Тя идва в София и бива приета. Той е в добро настроение, разбира, че лесно може да уреди материалния й въпрос и казва: „Бъдете спокойна, е-е, ще Ви уредим ежемесечна помощ” и някак с лековатост добавя: „Нали знаете как стават тези работи?” (Явно, има предвид „втория” начин). Леля Роза обаче се сепва, не й допадат думите и лековатостта, с която толкова бързо се решава всичко и възразява: „Моля Ви се, аз не искам милостиня. Искам само да се изпълнява договорът, който е подписан от най-отговорен представител на Сливенската община.” В разговора по-нататък разбиранията се разминават и тя остана пак без рентата и без средствата. Това я принуди да продаде половината от единственото си жилище.

Минаваха години, леля Роза живееше все повече с грижите и радостите на близките – приятели и роднини. Изтърпя цяла серия мъчителни операции в София, поради загниване на челюстна кост. Беше при свои хора и запази бодростта и чувството си за хумор. Виждаше смешното дори в болницата. В Сливен бе блъсната от колоездач, пада и получава тежко мозъчно сътресение. Д-р Виранов, като неин най-близък роднина, трябвало бързо да реши въпроса, зададен от колегите му хирурзи: съгласен ли е да отворят черепа й? – Не се съгласил и тя мина без тази тежка операция. Изпрати навеки всичките си братя и сестри, и повечето от племенниците си от първото поколение.

Помня една вечер, при едно от честите й гостувания в София, сме се заседели до късно и разговаряме. Не ни се спи. Чувстваме душевна близост, отваряме дума за какво ли не. Засегна се въпросът, че понякога е трудно де се избере по-доброто. Замислена, тя разказа:  Била млада учителка. Един от колегите й се увлякъл по нея. Тя се въздържала да отговори на чувствата му, въпреки че изпитвала симпатия към него. Решението на въпроса не било леко – колегата й бил болен от  туберкулоза. Разговаряла с един лекар за него и положението му. Лекарят й казал, че болестта му е в такъв стадий, че женитбата ще му донесе бърза смърт. Не зная какво е станало с колегата й, но леля Роза съхранила няколко негови писма. По-късно ги предала на д-р Виранов, да ги запази и изгори след смъртта й, без никой да ги чете. Желанието й било изпълнено.

Около 1970 г. зрението й се влоши и силите й намаляха. Тя не желаеше да бъде в тежест на близките си и постъпи в Сливенския старчески дом. Там прекара последните си дни. Там беше и последната ни съзнателна среща, през лятото на 1973 година. Тя беше много радостна от посещението ми. Показваше добър дух и бодрост. Приказвахме дълго и ме изпрати навън до стъпалата. Тогава за няколко мига долових в погледа й особено предчувствие и тъга, че това е последната ни среща. Сякаш ми каза: „Аз си отивам, ти оставаш, бъди щастлив – такъв е животът”.  Тя затвори очи на 5 януари 1974 година.

През 1995 г., от женското дружество „Майчина длъжност” беше поставена мраморна паметна плоча на сградата на галерията, на която не беше написано името на Спас Донков. Този пропуск е поправен със сегашната паметна плоча, поставена през 2010 г. от Сливенската община , с усилията на Офелия Кънева и Дора Ескидарова от отдел „Култура” на Общината.

                                                                           Драгомир П. ЧОРБАДЖИЕВ – София

                                                                                в. „Сливен“, бр.19/2018 г., с.16-17,

                                                                                   със съкращения