АЛЕКСАНДЪР ТЕЛАЛИМ: „ИМАШ ЛИ КОН-ВИХРОГОН, ПУСНИ ГО ДА ПРЕПУСКА НА ВОЛЯ“

• За „Вътрешните пейзажи“ на художника, който не се изживява като художник, нито като акварелист, а като Човек, който вижда звездите   

За жалост, една от най-стойностните художествени изложби  в културното пространство на Сливен не можа да бъде посетена от подобаващо число хора.  Тя имаше малшанса да бъде открита в наверечието на извънредното положение от 13 март и животът й беше само за един ден.

Изложбата „Цветно, бяло, черно“ на великолепния акварелист Александър Телалим в сливенската галерия „Димитър Добрович“ бе отворена едва след края на извънредното положение, но само до 24 май, защото графикът на галерията не позволявал удължаване. А покрай творбите на този безкрайно любопитен художник, философ, акварелист, поет по душа не можеш да преминеш с висока скорост – всяка от тях заслужава да й отделиш време, внимание, мисъл, сърце, да отвориш сетивата си за искрящата от нея красота, да преживееш едно прелестно пътуване към непознати светове.

Снимки от откриването на изложбата на Александър Телалим в Сливен, което уважиха много почитатели на неговото изкуство.

И тъй като си е жив грях Александър Телалим и неговото творчество да бъде отминато, ще представя художника и неговия свят с прелюбопитния разговор, който направихме с него онлайн, по време на световната извънредна почивка и в който той описа подробно анатомията на своята творческа мисъл и художествени възгледи.   

При това, забележителният Александър Телалим е бесарабски българин от Болградско, направил решителната стъпка да се завърне със семейството си в своята прародина. Интервюто с великолепния акварелист започваме от неговия български произход.  – Г-н Телалим, Вие сте бесарабски българин. Какво от историята на предците си сте запомнили? Как вашата лична история се вписва в тяхната?

• Аз съм роден и израснал в българското бесарабско село Владичен, Болградско, основано в началото на 19 век от преселници от Македония. За съжаление, не зная откъде са дошли те, но с удоволствие бих отишъл на това място. Ето един маркер, който би могъл да помогне, защото досега в България не съм срещал този диалект – в нашето село говорят на „ж“, т.е. „жа бъда“, жа одя“ и т.н. Всяко лято съм се завръщал там от града, където живеехме по-късно с родителите ми. Майка ми е българка, аз говорех с дядо ми и баба ми на руски, а те ми отговаряха на български. Аз разбирах всичко, но не говорех. По-късно, когато учех в Одеса, купувах българските книжки, които се продаваха в един магазин за соцлитература – знаете тези евтини издания за художници. И тогава за първи път се опитах да чета на български. Отначало ми беше много трудно, защото говоримият език, при това диалект, звучи доста по-различно и дори в началото не съотнасях някои думи. Постепенно обаче напреднах и горе-долу се научих да чета на български. Българският не се преподаваше при нашите българи и е много интересно как оцелява езикът и културата, напук на всичко, през тези 200 години. По онова време май бях единственият човек на село, който може да чете на български език. Странното беше, че при това не говорех. Тогава си мислех, че аз поне разбирам българския, но големите ми дъщери, които по това време бяха родени, вече няма да го разбират. И ми беше малко тъжно. Но животът се обърна така, че се преселихме в България. И сега, от време на време аз поправям техния руски – и на по-големите, и на по-малките, защото в семейството се стараем да опазим и този език. Това за мен е важно, защото се усещам като човек, пуснал корени в различни светове: и в българския свят, и в руската култура.
• Как станахте художник? Имате ли наследена връзка с това изкуство?
• В семейството ни формално нямаше художници, но аз мисля, че много неща съм научил от баба ми и дядо ми, които бяха много добри майстори в своята работа. Дядо ми Иван беше обущар, а баба ми Нюра – шивачка, майстори с особено отношение към красотата. И смятам, че едни от най-важните уроци по изкуство получих точно от моята баба. Когато й помагах да вършим домакинската работа, а по това време бях студент – учех в Художествената гимназия в Одеса, с учудване разбрах, че всъщност тя в ежедневието си е много повече художник от мен. Макар че претендирах да съм по-образован и културно извисен човек, оказа се, че много от моите възгледи са всъщност шаблонни, а нейното внимание към всеки детайл е изключително живо и бих казал Дзен. Тя не познаваше тази дума… Но докосването към живота тук, в момента и вниманието към детайла всъщност е от нея. На това се учех през целия си живот, но имаше моменти, когато осъзнавах колко съм смешен понякога с претенциите си за художественото.
• Да поговорим за живописта като начин на живот – при вас.
• Живописта – това за мене един вид медитация, когато научаваш нещо за себе си, за света, за себе си в този свят. Но тези думи не отговарят точно на истината, защото в моментите когато рисуваш, когато се настройваш на правилната вълна, изчезва и останалия свят, и ти изчезваш в него, някак се разтваряш във всичко. Става нещо хубаво и интересно, което после оценяваш, но то става едва когато се отпуснеш. Може би един от най-добрите индикатори за това дали нещо се е получило е дали си усетил тази хармония със себе си. След няколко дни поглеждаш към направената работа и чак тогава разбираш, че нещата са станали. Това означава, че ти не просто говориш, а това е един диалог, нещо като танц, в който ти допълваш нещо, което е казано през теб или обратно – нещо, което продължава твоята мисъл. Точно това е най-магичното – когато усещаш това продължение, този завършек и накрая самият ти си изненадан от станалото. Някои неща после не мога да се сетя как са направени и почти нищо не може да бъде повторено. От друга страна, понякога акварелът се инати, нещо спира работата ти и ако не „натискаш“, не можеш да продължиш, а на мен не ми се иска това да се превърне в рутинна работа, не искам да постигам целите си със занаятчийски похвати, струва ми се нечестно. Това спиране понякога се оказва благословия. Защото тогава ти се отваря една друга врата, която иначе си щял да подминеш и точно това, че не ти се оставят утъпканите пътища, те принуждава да избереш нещо ново и съвсем различно.
• Смятате сливенската си изложба за най-добрата напоследък – и сте твърде изненадан от намесата на коронавируса в живота й…
• Да, защото точно тази изложба се оказа по-особена. Самата зала, мястото е много хубаво, мога да го сравня само с моя град Измаил, където имаме страхотна галерия, може би единствената сграда в цяла Украйна, построена с идеята да бъде галерия. Побира около 80 работи, правил съм няколко изложби в нея и те се превръщат направо в един роман с различни раздели. Тази галерия в Сливен, изненадващо за мен, също се оказа страшно интересно пространство. Освен че се побраха много работи, най-интересното беше, че пространството е много сложно структурирано, на различни нива, с различни помещения, има нещо мистично в това пространство, една многопластовост. И изложбата стана много интересна.

  

  

  

  
  

  Снимка: Художниците Александър Телалим и Илиян Урумов

  …Хубаво беше, че на откриването се бяхме събрали всички, но следващият ден вече галерията беше затворена и де факто цялата изложба по време на карантината стоеше сама за себе си. Аз малко след откриването се разболях, май имах класическите симптоми на модния вирус и докато боледувах, настана една пауза в моя живот и на човешко, и на художническо ниво – беше време за размисъл и възможност да се видят нещата по друг начин. Интересното съвпадение е, че на главното място в залата са наредени калиграфии, една от които е с текст, който много харесвам: „Като живееш, бъди мъртъв, бъди напълно мъртъв и прави каквото искаш – всичко ще е добре.“ Този текст е на един будистки монах. Той обикновено се възприема като доста потискащ и твърде драматичен, но аз винаги съм го тълкувал като говорещ много за живота, за ценността на обикновените неща, които могат да бъдат видени по друг начин, на един фон, за който обикновено забравяме. Но ние, художниците, знаем, че цветовете изглеждат много по-ярки, по-свежи и по-сияещи, когато са положени върху черния, тъмния фон. Откриването на тази изложба с такъв водещ текст изведнъж ме накара да преживея това наистина, да видя нещата още веднъж и да се уверя дали мисля така. Радвам се, че видях всичко по този начин: става дума за едно пречистване, освобождаване от рутината. И се сещам за едно хайку на японски поет: „Ако бих могъл да върна отново времето, когато възприемах света със сърцето на детето – мисля, че по-голямо щастие няма“. Първото изречение звучи много драматично, второто – много ведро, но и в двата случая става дума са за едно и също.

• Всепризнат майстор сте на акварела. Как избрахте този жанр, има ли той връзка с това, че сте завършили стенопис?
• -Честно казано, много дълбоко в себе си аз не се усещам художник. Бих казал, че ако има няколко живота и прераждания, някога много отдавна аз съм мечтал да се пробвам като такъв. И ето – сега пробвам, като човек, имал възможност да влезе зад кулисите на този художнически живот. Не се усещам като художник, а по-скоро се опитвам да правя онова, което ме вълнува като човек. Може би с това се различавам от останалите. Не се възприемам като акварелист и като майстор на акварела, не се самозабравям. Може би преди десетина години, преди да се отвори Интернет пространството, когато чувах подобни оценки и изказания, те до известна степен ми повлияваха и аз даже си мислех, че има нещо такова. Сега обаче мога да кажа, че има много по-добри майстори на акварела от техническа гледна точка. Те правят неща, за които им завиждам. Не че не мога като тях, но това не ме привлича. Не искам да си пилея времето с копия, дори с прекрасни копия на реалните неща. Според мен е по-интересно да създаваш реалните неща, които говорят за един свят, който иначе е скрит, невидим – и трябва да го извадим, да го проявим. И си давам сметка, че това, което ме вълнува истински, ще остане скрито, ако аз не го направя. Така че изборът на техниката не е принципен. Просто изборът на акварела отговаря до голяма степен на моята нагласа, на моя светоглед и затова използвам по-често тази техника. Но при все това си позволявам да нарушавам класическите правила точно защото не се чувствам свързан с акварелните закони. Не само използвам понякога бяла боя, даже работя върху тъмната хартия с акварел, използвайки бяла боя, което е абсолютно непозволено или използвам тези златни нишки, които са абсолютен нонсенс (или моята малка революция) – никой не го прави, но за мен беше едно естествено развитие на моите неща. До голяма степен то е свързано с това, че съм завършил стенопис и там сме изучавали най-различни техники – фреско, мозайка, витражи. Всичко това е толкова различно от ефирната техника на акварела, че се получава един голям контраст. Да видиш акварела от гледна точка на мозайката е много интересно. На пръв поглед, това са два полюса, обаче имат пресечни точки. Както и витража например. С витража е лесно, витражът е една живопис на светлината, която минава през цветните стъкла. Акварелът де факто е същото, само че светлината се отразява от бялата хартия, минавайки през прозрачната му боя.

  

  

  

  
  

  -Както разбирам, опознали сте природата на акварела „отвътре“…

• Акварелът е техника, за която моите колеги казват: „Не аз избрах акварела, а акварелът ме избра“. До известна степен е така – в един момент започнах да рисувам повече акварел, но изборът все пак беше мой. Но не се чувствам обсебен, не обичам никакви рамки, затова използвам не само акварел. Работя и с масло, правил съм и мозайки, малко скулптури, керамика, всичко ми е интересно. Ако имах повече време, може би дори щях да се занимавам с музика и с кино, което е много по-дълбоко и по-широко като вникване в природата на изкуството. Но да се върнем към акварела. Тази техника използвам най-често и заради това ме възприемат като акварелист. Акварелът има някои особени качества, които на мен ми харесват, отговарят на моята менталност може би, на моята философия. Сезан навремето е казал, че живописта е точния цвят на точното място. Аз бих го допълнил за акварела, че той е точният цвят на точното място в точното време. Времето е страшно важно в акварела, защото тази техника можем да сравним с едно живо същество, което ти опитомяваш, за да ти служи, но същевременно трябва да се съобразяваш с него. Ти трябва да храниш този кон и от време на време да му отпускаш юздите той да препуска там, където иска. Като имаш кон-вихрогон, за да усетиш най-доброто у него, трябва да го пускаш да скача на воля. Акварелът има това качество, което му дава водата, която се разлива, разтича се, изсъхва и докато изсъхва, също се променя, цветовете влизат един в друг, размесват се, разтварят се или изпъкват някои моменти. В това е ценността на тази техника – непредсказуемост, уникалност, импровизация. Единствено керамиката може да се сравнява с акварела по това качество – но там думата си казва огънят. Занимавах се и с керамика, така че мога да направя тази аналогия. Между другото, и керамиката повлия много върху моята работа, също като витража и мозайката.

Златните нишки в моите акварели всъщност допълват това усещане за светлината на витража и завършват идеята за витража върху хартията. Връзката с мозайката е много по-сложна, може би усещането за неподправеност на самия материал, когато той те кара да говориш по начина, който естествено му приляга. Като правиш нещо, използвайки мозайка, не можеш да постигнеш нищо без уважение към материала. А когато се нагаждаш към този тромав и неподатлив обект като камъка, можеш да изразиш своята идеята само ако приемаш тази съпротива като даденост, като нещо естествено – и когато я заобичаш. И тогава изведнъж става нещо интересно – материалът се променя и започва да ти помага да се изкажеш така, че твоята идея да стане по-ясна. Трудностите много често изчистват ненужните, фалшивите неща. Точно работата ми с тези най-различни техники ме накара да видя акварела от друга страна. Акварелът, при цялото му своенравие, има много възможности. Когато прелиствам каталозите от изложби, в които съм участвал, примерно руския двутомник „Майстори на съвременния акварел“,  виждам, че той е една енциклопедия на съвременния акварел, с примери за най-различни философии. Тази пластичност на акварела позволява да изстискаш от нея най-впечатляващите, удивителни ефекти. Но за мен пък е интересно да се прояви душата на акварела, да се пусне на воля тази течаща цветоносна вода и тя да заговори със своя глас.

• Вашите акварели, така поетични и ефирни, наистина „говорят“ с глас, който успява да развълнува зрителя. Търсите ли това въздействие?
• Не мисля, че търся специално някакъв отклик или внушения с моите неща, по-скоро това е опит аз да разбера това, което ме вълнува в живота. Рисуването като че ли е добър начин за това. Понякога това е разговор с някого, обикновено не някакъв абстрактен зрител, а конкретен човек, например дядо ми, с когото бяхме много близки, но не сме говорили за изкуството никога. Някак това беше на заден план. И сега, когато рисувам, аз се обръщам към него. Него вече отдавна го няма, но все едно, че той ме чува и аз се опитвам да се изкажа така, както се говори на много близък човек, който те обича, приема, разбира и пред него можеш да не се правиш на умник, да не си слагаш пъстрите пера, да не разтваряш цветни паунски опашки, а да се изразяваш простичко, ясно и честно.

Това разбиране от време на време срещам и от мои приятели, и от моите близки. Например, моят приятел Василен Васевски беше споменал веднъж за изложбата ми в Америка. Помогна ми с едно заглавие, на български можеше да се преведе като Вътрешни пейзажи. Може би това е по-различното от което правят другите – че погледът ми е насочен не навън, а по-скоро навътре или към това, за което човекът мисли, към спомени или може би към мечти, към вътрешните пейзажи казано по друг начин.

• От Уханието на цветята до Светлината на катедралите, от Морето в мен до Стълбата към небето или до Флота на луната – вашите обаятелни акварели, филигранно изработени, са със златни нишки обточени. Какъв знак е за вас златната нишка?
• Това е една проекция на моите човечета, рисувани с една линия. Те на свой ред имат корени в пещерните рисунки, които много ме впечатлиха навремето – хора, рисувани с няколко щриха, минималистично и същевременно страшно изразително. Много модерно изглежда, а е рисувано преди 30 000 години. Като стил няма какво да се добави към тях, все едно че изкуството е затворило кръга. Развивало се е и ставало все по-сложно и по-богато, после се изчиствало, филтрирало най-важното, минало през какви ли не „-изми“ и накрая стигнало до една истинска минималистична изразителност. Така че стилът или идеята са оттам. Аз само продължавам неговите разкази – това, за което той не е мислил, но което вълнува мен, съвременния човек. Накратко, променила се е посоката –- в тези рисунки са човекът с копие и рибките, а при мен човекът е погледнал нагоре, към звездите. Това е резултатът на 30-те хиляди години – на дългия път, който сме изминали. Мисля, че има още какво да се променя в нас – рибите са станали по-големи, но все още в този свят ние сме предимно ловци. Освободили сме се от идеята за Бога, но човекът се нуждае от нещо по-голямо от себе си, за да е Човек. Знам, че звучи парадоксално, но сега съм съгласен с Бердяев, който твърдеше това.

  

  

  

  
  

  

  

  

  
  

  Откъде се появява филигранното, другият корен на тези златни нишки? – Едното е тези пещерни груби черти, а другата, противоположна страна на филигранното, се появява от витражите – там, където металът контрастира с прозрачните стъкла. Така и в акварелите – това релефно злато контрастира с прозрачните петна на акварела. На мен ми се струва много интересен този момент – парадоксалното съчетание на иначе първобитната стилистика и техниката, която дава препратка към една от най-сложните технологии, измислени от човека – пластичното изкуство като витража. Това също е един разговор между далечното минало и модерното, който позволява да видим нещата в съвсем друга перспектива.

• „Калиграфия, вдъхновена от хайку“ е една от самостоятелните ви изложби. В Сливенската ви изложба също сте застъпили този жанр, явно го смятате за представителен за вашето изкуство и той е инспириран от поезията. Какво художествено съдържание намирате в него?
• Това е връзката между калиграфията и японската поезия, която често използвам като отправна точка. Много харесвам хайкуто като най-лаконичната форма на изказ – много отговаря на моята склонност да изчиствам нещата и в работите си. Хайкуто също разказва за много неща с много малко думи. Достига една минималистична изразителност. Аз само продължавам неговите разкази – това, което ме вълнува като съвременен човек, пак в стила на Човека, погледнал звездите.

  

  

  
  
• За вас казват, че сте мост между две култури – източната и западната, защото създавате „уникален синтез между източната и западна калиграфия“…
• Може би не по-малко сродна аз усещам и източната култура. И де факто през целия си живот наистина съм един мост, един проводник между хората от различни светове. Накрая разбираш, че разликата между хората може би не е чак толкова голяма. По-скоро това, че познаваш и едното, и другото ти позволява да се вгледаш по-внимателно в своето, да го видиш с други очи. И да разбереш повече, благодарение на това, че можеш да сравниш, виждаш корените на много неща. Скоро обсъждахме с децата ми интересни моменти, свързани с лингвистиката: как се трансформират думите в славянските езици, какви интересни заключения могат да бъдат направени. Една дума се трансформира, променя се, повява се в друго значение в друг език, обаче се запазва някакъв корен. Изведнъж виждаш всичко това като едно дърво с хилядолетна история. И всъщност, виждаш колко са общи тези неща, колко са единни.
• Подредили сте изложбата в една последователност, градирана тематично, емоционално и логично. Част от този очарователен пъзел сте посветили на Джаза. Защо джазът, а не рокендролът например, доминира в светоусещането Ви?
• Защо има серия Джаз? Ами защото има едно „дз“, също като в думата „дзен“. Другото е, че джазът много добре се съчетава с калиграфията, не зная защо – чернобелите клавиши на пианото ли звучат като черната линия върху бял лист хартия? Или тази спонтанност, непредсказуемост, лекота… В моите възприятия джазът е свързан с калиграфията. И в единия, и в другия случай има импровизация, движение, ритъм. Общо взето, джазът не е „моята“ музика, но понякога попадам на такава, която отключва нещо в мен. Бях рисувал цяла една калиграфична серия, слушайки триото на Жак Лусие и техните изпровизации върху класиката. Иначе, по-близката ми музика са арменският дудук или японската флейта шакухачи. И може би още повече – тишината.

  

  

  

  
  

                                                                            Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА