ДЕЙЦИ НА ТЕАТРАЛНИЯ НИ РЕНЕСАНС

Автор: Йордан БОГДАР –

Пионерите сторонници на нашия театрален ренесанс са повече от стоте ни воеводи. Те работиха в продължение на десетилетия, вложиха еднакво патриотизъм, талант и дарование за изграждане славата на местния  театър. В тяхното число влизат класикът Петър Стефанов (една светла личност с чиличено упорство на сцената), апологетът Атанас Литературата, ентусиастите Иван Куюмджиев, Александър Тодоров, Исак Меламед, Атанас Николов, Мара Костичкова, Бързакова и Бързаков, полудивият Георги Кисята, талантливите, родени с призвание Николай Дойчев и Никола Узунов, вече изградените професионалисти Мара Пенкова и Станиславска, Елена Хранова, режисьорите Давид Георгиев, Дочо Касабов, Георги Костичков, Стефан Киров, последователят на Сава Огнянов – Петър Дамянов и още стотина  неспоменати, като Владо Томов, Мирю Сукманджиев и др. Те работиха с небивала преданост и любов, с героично увлечение да постигнат високохудожествени спектакли, с Чеховия „Вуйчо Ваньо“, „Кулата Нел“, „Възкресение“ (по драматизация на Анри Барбюс), „Арлезианката“, „Червената мелница“ на Молнар, „Хамлет“, Шилеровите „Разбойници“, „Тебеширеният кръг“ на Клабунт, „На дъното“ на М. Горки, „Живият труп“ на Толстой, „Майчино сърце“ на Б. Борозанов, „Хаджи Димитър“ на Ал. Недев и още цяла поредица пиеси от класици и автори от по-късна епоха. С тези спектакли те ни показаха световната драматургия, разкриха пред очите ни простори съм света, бичуваха низостите и пороците, възхваляваха човешки добродетели, любовта и състраданието, героизма, себепожертвуванието.

Ще се опитам да изброя поредица от театрални дейци, без да спазвам хронологичния ред – така, както си ги спомням, като с няколко щрихи нарисувам силуетите им. Те са твърде много – цяла галерия любими артисти и аркашки, любители и професионалисти, хора, вложили всичката си енергия, безпримерната си преданост за успеха на театъра ни. Ще се задоволя с малкото, което си спомням за тях, но то ще бъде и най-същественото, най-съкровеното…

След като припомня бележката на К. Константинов, че Стефан Киров е роден в Сливен и още незавършил гимназия, отива да следва драматично изкуство в началото при Станиславски и Немирович-Данченко, а по-късно при Комисаржевска, че целият си живот е посветил на театралното изкуство и докато умре е запазил специфичния си сливенски диалект (дзвизди, вм. звезди; млогу, вм. много), че нему се дължи учредяването на Дома на изкуствата и печата  в София, казвам: ще бъде оправдано и заслужено да допълним тази му характеристика със спомени за възвишеното му дело.

Външният портрет на Стефан Киров: представете си едра месеста  женска глава с подрязани коси, високо чело и широкопола шапка. Или: най-популярната театрална емблема – маска, по-скулеста, с подчертан израз на печал, с благородна усмивка.

Говореше бавно и още по-бавно вървеше. Не се разделяше от бастуна и лекарството за разбитото си сърце. Освен вълненията от разните роли, той преживяваше и лична трагедия с немалко конфликти, с много огорчения и стоицизъм в изпитанията. За тази мъка, забила дълбок корен в артистичната му душа, той нямаше нито съчувствие, нито дружеска утеха. Защото избягваше да я споделя с близките си.

Беше много добродушен и сърдечен, откровен и възвишено предан към всички, незлобив, състрадателен, всераздаващ се човек. Киров нямаше нищо спестено, защото не се интересуваше от богатството; мнозина се обиждаха от прямотата му, защото не умееше да ласкае и лъже; други го обичаха страстно за непритворството и чистотата на чувството, което засвидетелствуваше. За него нямаше категории люде, той всички еднакво приемаше и уважаваше. Стефан Киров беше надживял времето си и в този смисъл беше анахроничен: в тогавашното обществено блато искаше да плува като лебед. И като не успя да го стори, преплува отвъд с най-тиха лебедова песен…

През целия си театрален курс, Стефан Киров обучи мнозина начеващи артисти, поправи и школува не един новак, на аркашките вдъхваше смелост и умение, на уморените – издръжливост. Нашите съграждани Николай Дойчев и Никола Узунов не отричаха никога бащинската му помощ в началото на кариерата  им.

Стефан Киров оглавяваше театъра в родния си град през 1928/1929 г., а Областния в Бургас – от 1930 до 1934 година. Беше роден театрал и художник. В бележника си носеше от години народната песен за Хан Татар, на Миглена и Димчо. Тази песен той предлагаше на мнозина  и с жестове очертаваше спектакъла, който евентуално би могъл да се постигне, ако бъде драматизирана. Не минаха много години и идеята му се осъществи: Никола Икономов, заинтересован от предвижданията на талантливия драматург, написа популярната едноименна  пиеса. В продължение на цяло десетилетие тя не слезе от българските сцени! Художественият успех в случая се пада по право на Стефан Киров, който извади от старите песнопойки песента бисер. Артистът Никола Икономов само го постави в прекрасна  розетка. Киров се увличаше да разправя за един от талантливите си ученици – Иван Минчев Куриоза:

„Открих го на панаира в Осман Базар. Сдружен с Лука Божилов, друга комерческа фигура, продаваха острила за коси. Отишли в Бараш боаза и натоварили каруца с пясъчни камъни от коритото на реката. Видях Иван Минчев: качил се върху маса и вика: „Острила за коси! Небивало чудо! От потъналия американски кораб „Марашейшън“! Само днес, по намалени цени! Вземай, народе!“ Амуджите грабят острилата от „потъналия американски кораб“, никой не се сеща, че това са пясъчни брусчета от реката под село Мокрен! Такива може да се наберат из този Мараш боаз с вагони… Жестовете, дикцията, мимиките му ми подсказваха, че от Куриоза ще излезе комичен актьор. И не се излъгах. Ето го Иван Минчев – прекрасният имитатор жонгльор. Вече двадесет години той разсмива публиката, весели деца и старци, селяни и граждани. Образите, които Иван Минчев създава на сцената, са взети от бита на стария наш град, от „Геновева“ и „Михал Мишкоед“, от „Настрадин и Хаджи Генчо“… В интерпретациите той беше недостижим, привлекателен, любим, свеж и безизкуствен, наш, незаменим…“

Когато Иван Минчев заболя безнадеждно, Стефан Киров на два пъти дава идеята и се проведоха бенефисни представления за подпомагане на изпадналия в беда артист. На втория спектакъл взе участие и Иван Димов с най-добрите си монолози. Това тържество бе възнаграждение за щуреца, който цял живот е пял, развеселявал отрудените, но в същото време беше израз на хуманност и състрадание, тъй присъщи на Стефан Киров!

Тогава артистите нямаха пенсии, както сега, нито почивен дом в Балчик и Боровец. На сцената израстваха като царе, в живота изнемогваха като последни парии. По онова време театралните колективи не получаваха заплати по ведомост, нямаха субсидии от държавата, вземаха костюми и декори, реквизити от други градове, за да изградят спектакъл. Затова те имаха най-изисканата  репертоарна политика, бяха крайно взискателни в подбора на пиеси, режисираха ги академично и умело, стараеха се да подготвят пиеси, които ще бъдат посетени от хиляди зрители, а директорската и ръководна длъжност по онова време биваше абсолютна, решаваща, съдбоносна за преуспяването на театъра. Ето, в такива времена Стефан Киров пое ръководството на нашия театър, а по-късно и на Бургаския областен. В такова бурно море управляваше той кораб с мачти, през такъв несигурен морски проток успя да изведе театралната ни фрегата. Този подвиг той извърши съвсем добросъвестно, целенасочено, честно. На всички спектакли, изнасяни от колектива, Стефан Киров поставяше отпечатък за превъзходна, зенитна, високохудожествена школа.

Един от поклониците на Стефан Киров беше Шмаха /по-късно изселен в Палестина/ – сценичен феномен и запалянко от двадесетте години. Най-забележителното, което може да се каже за него, е дилетантството. Той познаваше всички сценични звезди, цялата класика на драматургията, умееше да спори за постановки и режисури, за сценични куриози, за автори и авторизиране. За всичко говореше с голяма компетентност, убедително, пределно ясно и понятно, като човек, израснал в кипежа на тия театрални прояви. С една дума, беше всезнаещ. Всъщност, артистичното му кредо беше съвсем ограничено. Израснал най-вече на сцената в клуба на тесняците „Христо Ботев“, между цяла дружина самодейци и аркашки с голяма рутина, Шмаха излизаше рядко да изпълнява „Лудият“ от Петьофи. Този рецитал беше коронната му роля. Той излизаше на сцената прекалено гримиран: изцапан със сажди, дрипаво облечен, разрошен и облещен, нервничеше на сцената, ръкомахаше, дори крещеше противно. Публиката, предимно работници от града, го удостояваше с бурни ръкопляскания не за успешното рецитиране, а от солидарност. На другия ден Шмаха тръгваше да събира поздравления и говореше надълго за новата си роля. Навсякъде се хвалеше, че ще играе ролята на Жан Валжан и Квазимодо, търсеше самодеец с подходящо амплоа за Разколников, агитираше за следващата постановка на драмсъстава при клуба „Христо Ботев“. Шмаха беше най-редовният клиент на Ганчо Иванов /партийната книжарница  на ъгъла срещу старите хали/. Там търсеше предимно сценична  литература, спореше с бащата на Ганчо – Иван Панов, популярен духовит продавач на вечния календар. Четеше новоизлязлата стихосбирка на Смирненски „Да бъде ден“, декламираше с патос „Цветарка“ или „Слепия музикант“, ръкомахаше въодушевен.

…Да поговорим сега за апостолската  роля на втория забележителен деятел за развитието на нашия театър – Георги Костичков. Може да се каже без преувеличение, че той посвети половин век от живота си на благородното дело – изграждането му. Създаде приказния театър, като съра около себе си десетина запалени любители артисти. Той обедини през тези петдесет години всички артистични сили, търсеше репертоар, декори, салон за репетиции, режисьори и ръководители, реквизити, сценични работници или заместваше и едните, и другите. Той осигуряваше заеми, когато театърът и театралните функционери затънеха в дългове, намираше изход и при най-големи кризи. Най-сетне Георги Костичков беше фокусът, в който се съсредоточаваха инициативите, репетициите, упреците и разочарованията, бляскавите успехи, всичко. Беше известен в цялата страна с неизчерпаемата си енергия, голямата си находчивост и способността „да прави театро“. Георги Костичков почиваше, когато поставяше някоя нова пиеса, издигаше се до холивудски висоти, когато трябваше да наставничи, да съветва и поправя, да претворява играта в друга насока. Негово амплоа бяха комичните роли, а девиз му беше: „Да се борим и работим“. За награда му оставяха камъните, с които понякога го замерваха цензурните цербери.

Георги Костичков е синоним първо на читалище „Зора“, сетне на тукашния театър, водач на любители актьори и певци. Всички оперети на Мишо Тодоров са сценирани и изградени от него. Театърът и Костичков бяха едно цяло. Читалище „Зора“ и театърът при него са му длъжни за цялата следвоенна епоха, наситена с изкуство и прекрасни достижения. Казано е: „Песента на музите събужда човешката душа“. Делото на Георги Костичков беше като песен, като вълшебство на музи, душа на сатир.

… Вече казах как е било осъществено едно от първите представления преди сто и петдесет години, когато чергите са бивали завеси и декори, мъжете играели женски роли и пиринчените  хаванчета възвестявали началото на устройваното позорище. То именно е послужило на дядо Вазов за прототип  и той вдъхновено го описва в „Под игото“. Но ще припомня и сценираното посрещане на освободителните руски войски на 4.I.1878 година. Това представление беше повторно устроено в града ни през януари 1928 година, по случай 50-годишнината на събитието. Имаше акционен комитет, обширна програма, подготовка. Предстоеше да се възпроизведе идването на първите руски войски и възпламеняването на турския барутен погреб. Неколцина от акционния комитет настояваха взривът да се зарови под сцената, но по-благоразумните, начело с пиротехника Антонов, се наложиха и го поставиха вън, пред читалищния салон и локала. От взривяването на заровения експлозив бяха изпочупени стъклата по околните сгради.

Към това имам да прибавя нещо много интересно. Програмата за честването на 50-годишнината от освобождението на града предвиждаше изнасянето на едно сценично представление, посветено на тези исторически дни, с участието само на читалищните дейци, членове на  ръководството. Между тях трябва да споменем д-р Иван Дрянков – първият съпруг на Лора, Илия Гудев, Петър Дамянов – бащата на поета Дамян Дамянов, Никола Цвятков, Спас Жиров, Георги Костичков, Стела Русчева и други. Те бяха положили много труд за тази сцена, представиха я с любов, с трогателна преданост, макар и дилетантски. В момента обаче, когато взривът разтърси целия театрален салон, перуките на някои от участниците, на други и очилата, на трети фесовете, изпаднаха. Едва тогава всички се стъписаха и разбраха в каква трагедия щеше да се превърне това юбилейно представление: всички посетители и „актьори“ на сцената щяха да останат под развалините на театралния салон „Зора“! Добре, че не бяха се наложили несъобразителните импровизатори…

За тази петдесетгодишнина от нашето Освобождение дълго се говори.

                                                                                         Йордан БОГДАР