СРЕЩА С ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ, НЕПАДАЩАТА ЗВЕЗДА НА БЪЛГАРСКАТА ЛЮБОВНА ПОЕЗИЯ

„Любов“ е заглавието на стихотворението на Георги Константинов, което ми се падна като късмет на представянето на новата му книга „Непадаща звезда“. Късмет имаше за всеки, който влезе в сливенската Регионална библиотека в Седмицата на любовта. Това е минипапирос със стихотворение на Георги Константинов, който е създал досега, в целокупната си творческа работилница, цели 150 любовни стихотворения. В „моето“ стихотворение образът на любовта е някак вселенски обобщаващ и изразява една общочовешка философия, посветена не точно на Свети Валентин, но и на него. То е кратко и обяснява същността на любовта:

Да вярвам, че съм вечен, е нелепост.

Безименна изгрява утринта.

Но моята любов е моя крепост,

която ме сродява с вечността.

 

Любов към слънце, дъждове и вятър,

Към детски смях и поглед на жена.

Любов към всеки, срещнат по земята,

Понесъл във сърцето добрина.

 

Не думите, които съм натрупал,

Не битката за хляба всеки ден,

А любовта, под своя нежен купол,

Ще пази малък спомен и за мен.

Поредната премиера на поета, издал 40 поетични книги, написал и 200 текста за песни, които, както знаем, са в 99, 99 на сто любовни, бе уважена от много млади и стари любители на поезията му, в цели две поредни срещи в Регионалната библиотека „Сава Доброплодни“. Георги Константинов започна с признанието, че човек може да има много любови към различни неща, но той лично има една силна любов – към Сливен: „Винаги тръгвам към този град окрилен, че ще бъда разбран и обичан!“ – каза той и също си избра късмет от кошничката с негови стихотворения. Първото – „Нежният плен“ е написано преди 3 години – уточни, а второто „Химн“ – преди цели 25. С тях започна литературното четене на стиховете на Георги Константинов, който се оказа  много добър рецитатор на собствената си поезия.

На мултимедия се редуваха клипове с песни по негови стихове и когато дойде редът на „Обичай ме дотук“ на ФСБ, поетът поиска да разкаже за историята на своите песни, които не са писани за песни, а са стихотворения, по които композитори са направили песни. Стихотворението „Обичай ме дотук“ било публикувано във в. „Литературен фронт“ още по Живково време и ФСБ харесали текста му. Те не били първите, нито последните. Песни по негови стихове пеят Васил Найденов и Христо Кидиков, пишат музика Кирил Маричков и Михаил Белчев и много други. „Аз не съм популярен. – смята Георги Константинов. – Популярна е моята поезия.“ Затова не се сърди, когато често с искрена изненада го питат: „Ти ли си написал, „Стъпки сред безброя“ или „Миг като вечност“?

В представяната нова книга „Непадаща звезда“, от общо 82 стихотворения, само „Миг като вечност“ е старо. Първото, с което започна стихосбирката, разказва: „С крила на гълъб, с погледа на ястреб, над мен кръжи един случаен ден…“, за да завърши с „..и пак съм жив, със погледа на ястреб, но много променен.“ Другите заслужават да се прочетат от А до Я. Като „Тъмен вятър“, над който плакали Кирил Маричков и жена му и заради силните метафорични образи в „Без“, предшествани от въпроса „Какво съм аз без тебе?“ , отговорът на който е: „Стрела без лък, часовник без стрелки…“ И като програмното за стихосбирката стихотворение – тя носи неговото име „Непадаща звезда“. В звездната лотария над нас

„…звезди се ронят, освен една.

Стои си във небето,

не пада моята звезда.“

Стихове на Георги Константинов прочете и актьорът Ивайло Абаджимаринов, в съпровод на цигулка на Благовеста Кирилова, на чиято композиция Георги Константинов благодарствено ръкопляска. Стиховете на Георги Константинов впрочем са музикални, песенни, те безпрепятствено се леят и музиката е техният естествен съюзник.

Но да се върнем на любовта, на която беше посветена и премиерата, и срещата с Георги Константинов. Той прави признание и за мрачните страни на любовните терзания – защото „Бях влюбен неведнъж във този мой живот…“:

„ и вярвам, че любовта е райски плод,

откъснат

От градините на Ада.“

Георги Константинов смята, че е може би единственият български поет, който е писал и за омразата в любовта, но в неговия както винаги добронамерен стил:

 „…Благодаря ти, че ме мразиш искрено…

Омразата създава независимост,

а любовта заробва.“

… От срещите си със свои почитатели, Георги Константинов помни веселите моменти. Като този във Варна, където един курсант го попитал: „Имате 100 стихотворения за любовта. 100 пъти ли сте се влюбвали?…“ Поетът признава, че непрекъснато е бил влюбен – в жена, чието име не знае. Защото поезията е като сребърно огледало – един паралелен свят. Признава още, че най-хубавите си стихотворения е писал в самота, пред пламтящата камина.

За „общителният самотник“ Георги Константинов неговият колега и приятел от Сливен Деньо Денев не пропусна да каже, че той е един световен поет, който пише на български език, че неговите стихове се четат в целия свят, защото „имат огнени криле“.

Освен любовна, Георги Константиов има и социална, и сатирична поезия, това е известно. Част от нея преди време подбрал и издал в стихосбирката „Колхида“ един негов почитател, млад поет на 50, свещеник по занятие. В края на всяко стихотворение, което е един малък поетически разказ, има по едно намигване, като в „Курбан“ или например в „Дарба за корупция“, което завършва така:

„…че имам само дарбица такава,

да оцелявам в корумпирана държава.“

Вестник „Стършел“ дори публикува неговото стихотворение „Пазете поета“ – „от всички изчезващи видове, пазете поета…. – от трезвостта, от пиянството, от вас и от него самия – пазете поета.“ – Което ни убеждава в единството на творческите му „противоречия“, а това ще рече, че ако в стиховете на този брилянтен поет има по едно намигване, то сатирата му е поетична.

Само ще припомним и за неговите весели детски приказки, и за есеистичната му проза, в която „като щитове са книгите разтворени“. Защото, според Георги Константинов, „Писателят няма друга биография, освен биографията на творбите си“. И всичко, което е написал, се върти около мотото на неговото творчество, което гласи: „Животът ми не е поезия, но поезията е моят живот.“

Непадащата звезда на Георги Константинов, написана „с копнеж, тревога и любов“, грееше и тази вечер в регионалната библиотека в Сливен, когато за автографи се изви дълга опашка извън вратата на залата.

                                                                                      Щилияна ВАСИЛЕВА