ЙОРДАН БОГДАР – СЪЗДАЛ ЕДИН СВЯТ, КОЙТО СИ ОТИВА…

118 години от рождението на писателя

Автор: Борис СИМИТЧИЕВ

През коледната ваканция на 1934 г. бе насрочен извънредния конгрес на Юношеския туристически съюз в Ловеч. За делегат на клон „Сините камъни“ бях избран аз. Делегатското ми пълномощие бе необходимо да бъде написано на пишуща машина. Тогава пишущите машини бяха рядкост. Къде и кой да направи това ми бе подсказано от видния туристически деятел, художника Русчо Симеонов, а именно – да се обърна към възторжения любител на сливенската планина  Йордан Василев, секретар на сливенската община. Не го познавах лично, но често го бях виждал в оживен разговор с приятели. Отидох в общината и смутено му казах молбата си. Той стана от стола си, подаде ми ръка за поздрав, попита ме за необходимите данни и веднага оформи делегатската ми карта. Бях приятно изненадан от любезността му. Благодарих му, той ме запита за дейността на младите сливенски туристи, като ме помоли да му се обадя и разкажа как е минал конгресът.

Самият Йордан Богдар бе над средния ръст, със здраво тяло, едро лице, с искрящи проницателни очи, спокоен говор, отговарящ на вътрешния мир на твореца. Това бе първата ми среща с известния вече писател – Богдар.

Минаха години. През 1938 г. Иван Келов, с псевдоним Луд гидия, бе поел издаването на вестник „Правда“, след дългогодишния му издател Станчо Нойков. Келов ме покани в редакцията на вестника. Там заварих още Йордан Генов и Богдар. Келов предложи, по случай 20-годишнината от основаването на туристическото дружество „Сините камъни“, да му сътрудничим по изготвянето на специална страница на в. „Правда“. Специалният брой 890 от 14.12.1938 г. излезе с уводна статия от самия главен редактор, „Хайдушката пътека“ от Богдар, „Завета на туриста“ от Крум Новаков-Кумата, „Разказът на дядо Йовчо“ от Юрдан Генов и „20 години“ от мен.

Веднаж имах среща в ресторант „Зора“ с поета Георги Хрусанов, за да ми подари новоизлязлата си малка книжка „Мисъл и воля“. По едно време в ресторанта се появи Богдар. Хрусанов го покани да седне при нас. Първоначално се започна оживен разговор помежду им, за сътрудничеството им в списание „Светлоструй“, редактирано от Д. Добрев. След това се премина към произведенията на Димитър Гундов. Това име на писател чувах за пръв път и че е от близкото село Катунище. Накрая засегнаха превода на Петър Драгоев на „Княза“ от Макиавели. Удивен бях от авторитетната критична мисъл на Богдар. Той направи един задълбочен разбор на произведенията на посочените автори, като отбеляза стиловите слабости. В продължение на два часа аз бях ням свидетел на водения диалог. Слушах с напрегнат слух и затаен дъх впечатляващия му език, необикновената му лексика, изровена от миналото на Сливен. По едно време той се сети нещо, погледна часовника си, стана и каза тихо довиждане. Този разговор на Богдар и Хрусанов, на който бях свидетел, остана завинаги в паметта ми.

Ровейки се в архива на Атанас Николов, Богдар се натъква на описаната там случка за поръчания шаран от свирепия турчин Лошоолу на дядо ми Кондю и ролята на Хаджи Димитър. Той ме потърси за някои уточнения, понеже искаше да напише разказ за случая /“Наказания подковач“, излязъл впоследствие във в. „Сливенско дело“ бр. 37 от 14.09.1958 г./. Той подготвяше повестта си за Хаджи Димитър и всичко около биографията му го интересуваше.

Това са малкото ми, но запаметени срещи с писателя.

Йордан се ражда през 1902 г. в будното интелигентно семейство на Васил Иванов и Ташка Маслинкова. Бащата по професия е музикант с подчертани интереси към изкуствата. Майката – типична българка със силно развито чувство за домашно огнище, заема важно място в неговото възпитание, тя отворила очите на най-малкия си син за мъдростта на живота. Народната песен, приказките, легендите за хайдутите и борците за свобода намират почва от най-ранната възраст в съзнанието на бъдещия писател. Свободното му време преминава в безкрайни игри с децата от сливенската махала „Ески намазгях“. Постъпил в Чинтуловската гимназия, попада в литературния кръг „К’во да е“ на съучениците си Никола Фурнаджиев, Петър Драгоев, Руско Киров, Русчо Симеонов и Георги Рангелов, които издават ръкописния вестник „Весели страници“. Тук той прави първите си литературни опити. Военната си служба отбива в полковата военна музика на 11-ти пехотен полк. Капелмайстор на музиката е изтъкнатия диригент и композитор Петър Стратев, завършил Пражката консерватория, който изиграва важна роля в духовното му развитие.

След военната си служба, Йордан се записва да учи литература в Софийския университет, но войната прекъсва образованието му и той постъпва на работа в сливенската община, първо като писар и преминава през всички служби, за да стигне до отговорната длъжност секретар на общината. След промяната през 1944 г. работи като счетоводител в текстилната фабрика „Илия Калов“. След национализацията на индустрията е счетоводител на ДИП „Г. Димитров“ и ДИП „Иван Лилов“, където се и пенсионира и се отдава на писателска дейност.

В годините изпод перото му излизат следните творби със съвременно и днес звучене: Стихосбирките“Зарана“, „Осените край Дунав“ и „Пролетни кичури“, намерили добър прием от любителите на поезията и оставили траен отпечатък с искреното си преклонение пред красотата на природата.

Творческото сътрудничество на Богдар с композитора Мишо Тодоров ражда либретата на оперите „Рубин златното сърце“ и „Мъдрия цар“ и музикалният съпровод на пиесата му „Хаинбоазкия хайдутин“, играна продължително на сцената на читалище „Зора“, както и текста на юбилейния марш на сливенската мъжка гимназия. Той сътрудничи и на композитора Кирил Георгиев, на когото предоставя своя текст „Под златния прах на липите“ – песента, станала хит през тридесетте години на миналия век.

Сн.1 – Дружески шарж на Йордан Богдар, от карикатуриста Слави Митев. Сн.2 и 3 – От изложбата в читалище „Зора“, посветена на 115 години от рожението на Богдар.

Във връзка с голямата популярност на песента се появява спор за авторството, лансиран от обичащия сензациите Драган Тенев. Истината е следната. Музикалното издателство „Колумбия“ издава плочата с песента на Богдар „Под липите“. Малко след това излиза и песента „Таз вечер празнувам разлъка“, за която се твърди, че автор е художникът Константин Щъркелов и е написана от него, във връзка с едно романтично увлечение на цар Борис III. Двете песни са със сходно любовно-носталгично съдържание. Твърдението за авторството на Щъркелов на „Под липите“ категорично се опровергава в публикуваната статия във в. „Заря“ бр. 4214 от 21.09.1936 г. Категорично свидетелства за това и композиторът Мишо Тодоров: Богдар е автор на песента „Под липите“ и на прекрасната повест „Хаджията“, отпечатана по случай 100 години от гибелта на Хаджи Димитър. Останалите, готови за печат „Войвода и знаменосец“ и „Живяли са някога“, чакат ред  да се намери издател. С много любов към родния балкан са написани пътеписите му „По Сините камъни“.

Двете му книги „Незабравени и драги“ и „Старият град“ са широкомащабна панорама с фолклорно звучене за началото на миналия век. Богдар е уловил със сетивата си диханието и детайлите на живота, нравите, обичаите, облеклото на жителите, обществените деятели, чиновниците, търговците, улиците, чаршията и забележителните места, свързани със станали събития. Проникнал е в интимния свят на стария провинциален град и населението му. Той ни открива черти от онази отминала душевност, за която си спомняме с умиление. Създал един свят, който си отива, той го иронизира със синовна загриженост и любов. Дребните слабости на описаните лица разкрива с лек безобиден хумор, излъчващ опрощение на разговорния сливенски диалект, без да заема позата на съдник и възпитател. В разказите му блика жизнеността на народното остроумие и спотаена болка за отминалото време на населяващите града оригинални „оновремци“ и „прежделюдци“, както ги нарича. В предговора авторът пише че „ни оставя приятната заслуга да научим нещо за делата на цяла поредица от хора, оставили следа след себе си“.

1. Корица на „Незабравени и драги“ и 2. Рисунка на Бай Торос от „Бунак кафеси“ – на художника Стефан Петров.  

С особено майсторство е описан обществено-политическия живот в Сливен, протичащ в „Бунак кафеси“ на Торос, където водещ е старият учител по география Иван Шошлеков и в кафене „Петел“ на тесняците, с главни коментатори на политическите събития Несторов и Бобев. Също така – интелектуалният център: книжарницата на Марко Иванов, където се обсъждат новоизлезлите книги, концерти, театрални представления и картинни изложби. Авторът с тъга си спомня съдбата на видния политически първенец на времето Папанчев, изпаднал в забрава.

1. Корица на „Незабравени и драги“, художник Стефан Петров.
2. Корица на „Старият град“, художник Йордан Парушев.

„Незабравени и драги“ и „Старият град“ са една реабилитация на забравените и имат не по-малка литературна стойност от близките по тематика и стил „Чичовци“ на Вазов и „Нашенци“ на Чудомир, но Богдар сам издава в ограничен тираж книгите си и прословутата му скромност е причина за неголямата му популярност в национален мащаб, пречка да заеме полагащото му се място в българската литература. С богатото си словотворство, с отривистия си език и стил, образно, живо, остроумно, духовито, тези сенки от миналото на Сливен отново заживяват нов живот и читателят усеща духа на времето.

Същевременно Богдар сътрудничи на литературните списания „Изгрев“, „Светлоструй“, „Бъднина“, „Развигор“, „Гребец“, „Вестник на жената“, вестниците „Правда“, „Изток“ и др. Участва в литературни четения. Деен член е на ръководството на читалище „Зора“, Клуба на културните дейци, туристическото дружество „Българка“, Съюза на провинциалните писатели и др.

Останал заложник на родния си град, той е сред активните хора на перото преди Втората световна война. Богдар не е от бързопишещите и многопишещите, но нешумното книжовно наследство, което остави, е ценно. Неиздадените му творби също имат безспорна литературна стойност. Писателството му е нравствена нужда, съзнание за дълг, обреченост и обществено задължение: да отрази значимото и актуалното в живота на Сливен.

Самоиздигнал се интелектуално, този писател остава верен на патриархалното семейно възпитание за чест и достойнство, вкоренени дълбоко в кръвта му, в цялата му хуманна нагласа. Той завършва своя земен път преди 40 години, на 77 години, без да е изчерпал напълно набрания с годините поетичен ресурс.

 

                                                                                                    Борис СИМИТЧИЕВ,

                                                                                          в. „Сливен“, бр.8, 22.09.2005 г.

Плакат на библиотека „Зора“, където преди три години беше отбелязана 115-годишнината от рожението на Богдар, с литературна вечер и документална изложба.