ПЕТЯ АЛЕКСАНДРОВА, СМОКИНОВОТО МОМИЧЕ

„Любовта е дарба свисше…А от нея пък се ражда всичко друго.“

Не е вярно, че поетът е тъжен човек. Или поне не е вярно за всеки поет. Тя има един характерен смях, ведър и звънлив. Женски смях е това – игрив, шеговит и дори предизвикателен. Дали защото стоя срещу една от най-добрите детски поетеси у нас? – мисля си. – Със сигурност не е и точно това. Дарбата си е дарба, независимо дали носителят й, богоизбраният, пише за деца или за възрастни.

…Петя Александрова смята, че зодията й рак я е спасила от суетата да пише на визитката си: Писател или Писателка. И когато я попитат, казва просто: „Журналистка съм.“ Но дори и „пръстът на зодията“ в човешката съдба не е всевластен. Колебанието, честно казано, е присъщо на способния, мислещия, на същинския творец. Графоманът, упоритият амбициозник, самолюбивият тщеславник, авторът на всяка цена – той колебания няма.

Какво отличава твореца? – Тя е сигурна: Любовта. Способността да обичаш, да чувстваш и СЪчувстваш, да се вълнуваш, да преживяваш, тя е божи дар.

Сега – на въпроса, който често обсъждат почитателите й в социалните мрежи: ямболка или сливенка е родената в Ямбол и израснала в Сливен Петя Александрова? Скоро живеещата отдавна в София поетеса разбрала, че сливенската й кръвна връзка има сериозно доказателство от стара фамилия, от майчиния й род от кв. Комлука. Там имало просветени хора, учители. Един от тях, с рождено име Димитър, станал свещеник в с. Зимница и приел църковното име Гораз. Той всеотдайно помагал на енориашите си, бил и народен лечител, известен в целия район. Ние, българите, нямаме навик да си търсим родовите връзки, казва тя, но се кани един ден да отиде в сливенската митрополия и да търси следи от житието и битието на своя прадядо Гораз.

– Така или иначе, твърдо се обявявам за сливенка, отдавна. Даже някой път не споменавам, че съм се появила на бял свят в ямболска болница. В крайна сметка, тук, в Сливен, съм израснала. И продължавам да сънувам сливенските си „местенца“. Преди да построят къща в кв. Република, родителите ми живееха под наем. Помня една къща  от Пожарната нагоре, по „Ген.Столетов“. После – квартирата на „Жилфонд“ в двора на Рандевата баня – по една стръмна улица нагоре, на границата с циганската махала в Комлука. Хубави спомени имам там, до шести клас. Смокинята в дворчето на Рандевата баня, където беше жилището ни, ми стана любимото дърво, аз написах книга за нея – „Смокиново момиче“. И с голяма изненада открих след време в един руски сайт, хороскоп на зодийните дървета, от който разбрах, че моето дърво е смокинята именно. Намерили сме се. Хубав плод е смокинята – сладка, вкусна, засища бързо, лесно се носи и лесно изтрайва. Библейски плод.

Петя Александрова на пет.

– Освен смокинята, какво от твоя сливенски период обичаш? 

–  Обичам  вятъра от годините си в Сливен. Когато заживях в София, чудех се на хората, които се плашеха, че навън духа вятър. – А за мен това никакъв вятър не е. И им разправям как в Сливен, като отивах на училище или на работа в „Сливенско дело“, вятърът като те грабне, замъква те в която посока си иска. Журналистическият ми период там не беше дълъг. Но в „Сливенско дело“ за първи път разбрах, че това, което аз умея да правя с думите, го мога само аз – и по отношение на качеството, и по отношение на бързината, нищо че има по-опитни от мен. Това беше едно мое много сладко откритие. Тогава вестникът излизаше три пъти в седмицата. Всяка сутрин излизам, пращат ме в някакво предприятие, да пиша за човек или събитие, прибирам се до обед, сядам на машината и след час-два, в график, аз съм вече готова. Нямаше друг в редакцията, който с такава бързина да направи репортаж. На млади години не усещаш тази работа като бреме и в началото на занаята, когато все още се учиш, я няма умората, отегчението, повторяемостта…

Поетесите Петя Александрова и Живка Балтаджиева в къщата на Добри Чинтулов в Сливен.

– Кой беше човекът, който те поощри в писането?

– Аз започнах като репортер, от най-ниското стъпало. Във вестникарството ме поощряваха колегите Димитър Петков и Димитрина Тодорова – те имаха поглед и усет за нещата, а аз бях една от малкото журналистки, които не пишеха стандартно, декларативно, не бях научила още онези словесни калъпчета и шаблончета, бях най-малката там. В един момент, обаче, напуснах редакцията и Сливен, отидох в София.

– А стиховете, кога дойдоха?

– Пишех от малка, на 12-14 години имах отпечатани стихове. Първите неща не са много за хвалене, подражавала съм, модели съм търсела. Както цялото мое поколение, обичах много Дамян Дамянов, Станка Пенчева. Дамян беше един от първите в нашата поезия, който съумя да въведе един много личен, интимен тон в нея, т.е. – правото да кажеш неща съкровени, интимни. Да ги кажеш по начин, който не е лигав и е привлекателен за младите. Това беше голямата сила на Дамян.

…Един от най-хубавите сливенски спомени на младата Петя Александрова е възможността да се докосне отблизо до обожаваната от нея Елисавета Багряна, за която тя прави дипломна работа –  „Фолклорни мотиви в творчеството на Багряна“. Когато Сливен чества 75-годишнината на голямата поетеса, младата журналистка я придружава цяла седмица, от сутрин до вечер.

– Помня един случай, бяхме с Петър Борсуков, който работеше във вестника, отиваме при нея в хотел „Сливен“ по празниците „Сливенски огньове“, било е някъде 1974 година. Аз нося един голям букет, треперя от вълнение. Наближаваме нейната стая, вратата й – широко отворена. Подплаших се – да не е обир или да се е разболяла… Надникваме и виждаме, че тя стои до прозореца, не може да го отвори и вече е пред припадък – изплашена, ядосана, нервирана… Изглежда имаше някаква клаустрофобия. А прозорецът – от големите тежки прозорци, за които трябва сила да ги отвориш. Тогава за пръв път я видях ядосана. Още веднъж Багряна много ми се разсърди. Тя беше на почивка в Дома на писателите в Хисаря. И ме изпращат от Сливен да я вземем с една кола, за някакво тържество вечерта. С един колега пътувахме. Тръгваме към 10 часа, по пътя спираме да хапнем в едно ханче. Мислим, че като възрастен човек тя ще легне следобед да си почине… А тя звъннала сутринта в окръжния комитет на партията, питала кога сме тръгнали, изчислила за колко време ще отидем и след като ние не се явяваме часове наред, помислила, че сме катастрофирали. И я заварваме разтреперана от тревога. Първо ни наруга хубаво, сред това се разплака и каза, че в нейния живот много хора са си отишли нелепо и на нея започва да й се струва, че винаги нещо се случва на тези, които имат досег с нея. Как може да не се обадим? – Тогава нямаше мобилни телефони, как да се обадим? А тя, стегната с багажа, часове наред ни чакала до вратата с куфара, облечена, обута – човек от старото поколение, което отива на гарата два часа преди влака. След това другарувахме известно време, макар че другаруване не е точната дума, имаше пропаст от време помежду ни. Тя ми каза веднъж: „Вие не можете да си представите какво нещо е това всички от вашето поколение да са починали. И всички около вас, колкото и да са любезни, да не знаят дори старите имена на улиците в София. Не искам повече да живея, няма с кого да си говоря за някогашното, за моето преживяно….“ Досегът ми с Багряна беше на всякакви нива, но на едно от тези нива аз разбрах, че нейната култура, възможността й да пътува по света, нейните познанства – всичко това я отдалечава на космическо разстояние от мен. Спомням си, ходехме по улиците и тя се спираше тук-там по магазините за платове, тогава Сливен беше известен текстилен център. И си избираше едни весели, светли неща. Продавачките се сбутват – толкова светло и шарено, на нейната възраст? Аз също мислех така, бях много млада. Една вечер я изпращам до хотела, тя беше изморена – цяла седмица празненства. Отказа да отиде да вечеря с другите гости и каза, че иска да й донесат купичка кисело мляко и филия хляб в стаята. Аз стоя чинно на едно столче, тя полегна на диванчето…На вратата чука момичето от ресторанта, румсървис – носи купичката и хляба. И Багряна тя ми казва шепнешком: „Там, на шкафчето, има пари… pourboire…“Да, на шкафчето имаше стотинки и тя всъщност ме помоли да дам бакшиш на момичето. Но аз се стреснах, нали съм от поколението, което смяташе бакшиша за нещо лошо, не знам колко се дава, не знам как се дава, с какъв жест… Зачервих се като божур, онемях, гледам момичето, гледам Багряна, една-две минути неловко мълчание, сервитьорката промърмори: „Няма нужда, няма нужда!“ и излезе. А аз започнах да обяснявам объркано на Багряна държанието си. Тя премълча, не коментира, но аз го преживях като ужасен конфуз.

Към голямата Багряна – с респект.

– Какво е за теб любовта?

–  Аз и друг път съм го казвала, по всяка вероятност е банална истина: любовта е дарба свисше. Всеки навярно я носи и тя в един момент се отключва, но само ако Господ реши. Има жени, които до края на живота си имитират любов, но никога не са обичали, никога не са се вълнували от това. Не става дума за секса, а за любовта. Тази дарба – да си влюбен, да обичаш – е родствена на дарбата за литература, за изкуство. Те са птици, които пият вода от един и същи извор. Едната дарба отключва  другата. Така че по всяка вероятност това, че съм започнала да пиша стихове, че въобще съм станала литератор, че сега съм що-годе известен писател, по всяка вероятност се дължи на дарбата да обичам, да съм отворена към другите, да съпреживявам всяка близост и всяка злополука в отношенията си с останалите човеци край мен.

– Кога за пръв път прописа?

– На срещи с деца често ми задават този въпрос. И аз им казвам, че в трети клас за пръв път написах едно четиристишие, което се казваше „Дете“. Какво съм писала? – Не помня. Било е нещо тривиално, нещо за „борбата за мир“, примерно, тогава много говореха за тази борба. В шести клас написах първото си любовно стихотворение. Сега не звучи никак удивително. Но тогава това силно впечатли „читателите“ до степен, че една учителка, възмутена от моето недетско откровение, извика родителите ми в училище. По-късно го описах в едно разказче: как майка ми се срамуваше заради мен, за това, че се занимавам с „неприлични“ неща, че на тия години съм написала стихотворение за някакво момченце! В разговора с учителката витаеше „страшният“ въпрос: какво може да се очаква от мен за вбъдеще, какво ще ми се случи, щом съм тръгнала „по наклонената плоскост“, т.е. към грях и морална развала…?!

Както казах, някъде там, в детството и в душата, нещата се преплитат. Тази чувствителност и чувственост, които по всяка вероятност нося у себе си, те винаги си кореспондират с творческото начало. Минаха години, отидох в стария си квартал, а това момче, любимото, още учеше там. Неговите родители също бяха викани да му се карат и той ми беше сърдит. Отидох да го видя в нашето Първо училище, аз вече бях в Трето, влизам в градинката отдолу под училището и гледам с остър поглед на птица кога той ще излезе.  Руква порой от ученици, аз го разпознавам и цялата устремена, гледам, гледам към него… Някой, изглежда, ме е разпознал и му е казал, че съм там. Той се наведе, взе камък и … го хвърли по мен. Улучи в челото, над дясната вежда. Рукна кръв, събраха се изплашени деца край мен… До ден днешен имам белег на челото, вече избледнял, но го напипвам с пръсти. Белег – от първата си любов, може би знак и предупреждение, че любовта не е само смях и радост, но и болка, и рана.

– Първите ти стихосбирки са за възрастни, от 77 и 84 г. – „Добрият дух на къщата“ и „Женски портрет“. А първите ти стихове и приказки за деца са по-късни, от 85-та и 90-та година. Издала си 25 книги за деца срещу 10-тина за възрастни… Как започна да пишеш за деца?

– Малко случайно започнах да пиша за деца. В Сливен имаше един режисьор Юри Статков. Той дойде в Сливенския театър заедно с класа на Апостол Карамитев. Юри Статков беше прекрасен млад мъж, приятели бяхме и той все ми викаше: „Ей, как обичам приказки, изпрочел съм всички приказки на света и няма, и няма, бе, нови приказки! Нали много знаеш да пишеш? Хайде, седни напиши някоя друга приказка!“ – И аз написах първите си приказки малко от инат, с намерение да докажа на софиянеца Юри Статков, че ние тука не сме толкова „прости“, и можем да пишем. По-късно, вече в София, реших, че така и така имам няколко приказки, защо да не седна да ги допълня и да не стане цяла една детска книжка. Така излезе тази първа книга, наградена с награда за дебютна книга, през 1985 г. В ония времена едно провинциално момиче, пристигнало в София, да получи национална литературна награда, е… Голяма работа, дава крила. Любовни поетеси – колкото искаш… Аз издадох първа книга в годината, когато издаде първа книга Борис Христов, как ще ме забележат…С времето разбрах, че това, с писането за деца, ми върви, просто го мога. Мога от една хрумка, от някаква думичка смешна да направя детско стихотворение. Добре се справям, мисля, с техниката, много е важно да стане „чисто“ стихотворението като словоред, като ритъм, като рима. Не съм правила свръхусилия. Така се случиха нещата, че се оказа: ако в България има десетина детски поети, които ги знаят почти всички, аз съм помежду им. Имам един издател, роднина, той обхожда цялата страна с продукцията си. И ми казва с изумление: „Където ти спомена името, всички те познават. Учителите те знаят.“ – А това е, защото от десетина години насам ме ползват в читанките от първи до четвърти клас. Децата може да не помнят автора, но учителите го помнят.

– Коя е отличителната черта на твоите детски стихове?

– И аз съм се замисляла понякога: има ли нещо в моите стихове за деца, което да се отличава, да бъде разпознаваемо, което да го няма у другите автори? Какво е то? И си мисля, че това е ( има го и при други, разбира се) умението да накараш децата да се усмихнат. Аз пиша стихотворения, в които има малко лукавщина, малко шегичка, думи на подбив. Искам да накарам детето да усети парадокса, абсурда в разказаното, да се засмее с глас. Сякаш сме равни, сакаш е проумяло какви шегички си правя аз с него. Понякога го правя полуавтоматично, защото това вече е рутина. Имам една приятелка, която много държи децата да бъдат поучавани. Казвам й, че в крайна сметка учителите ги учат, родителите ги поучават, нека поне, като четат книжки, да се засмеят, да се забавляват.

– Кой е най-интересният въпрос, който са ти задавали децата?

– Това не са децата отпреди 20 години, това са друг тип деца – по-широко скроени, по-свободни като изказ, като държание, като мислене. Никога не съм си представяла, например, че след срещата децата ще дойдат към мен и ще ме прегръщат, ще ми кажат без смущение: „Много те обичам!“ Тази ласкавост, това неочаквано бликало чувство по-рано го нямаше. Децата не умееха да си показват чувствата, дори да ги имат, всичко беше под контрол и дирижирано. Сега питат всичко. Едно дете в Разград, след като показах току-що издадена нова книжка, стана и рече: „Г-жо Александрова, колко ви платиха за това?“ – Попита сериозно, не с ирония. По всяка вероятност то расте в семейство, където всичко има парично изражение. Забравих какво му казах, май го обърнах на шега, но бях стъписана. Не е тайна, че на българските писатели плащат малко, а понякога нищо.

– Имаш анкетна книга със Станка Пенчева. Тя ли беше твоя ментор в поезията?

– Не. Станка беше обичана от цяло едно поколение и не само от едно, но тя не беше от хората, които се заобикалят с млади хора да ги учат, да ги наблюдават, да ги наставляват. Вече на стари години си имаше кръг от приятелки поетеси, с които се виждаше понякога вкъщи. Рада Александрова, Надя Попова, Екатерина Йосифова, Даря Хараланова…. Станка, също като Багряна, се мъчеше да бъде човек с голямо достойнсто в личния си живот. Усетих го по време на правенето на тази анкета, когато се опитвах да й задавам провокативни въпроси, в тон с нашето време, което все търси нещо неказвано още, някаква тайна. Мъчех се да я накарам да ми каже кои са любимите й мъже, защото тя направи прекрасна любовна поезия и днес я четат все още с удоволствие, песни направиха. Но тя си пусна една бариера и даже леко ми се ядоса. До края на живота си не искаше никого да  огорчи, защото някои хора бяха още живи, други имаха деца, да не стане клюка. Зная много неща за неин дългогодишен любим. Но нито тя спомена името му, нито аз си позволих.

– В една от последните си книги – „България в потури, но с цилиндър“ разказваш два пъти по 50 нашенски истории. Как ги събра?

– Така се случи, че дълги години работех в издание, където се пишеха подобни неща и аз случайно или не се оказах тази, която „води“ тази страница и рубрика. Това ме увлече. Имах колега журналист, Владимир Божиков, вече покойник, който ме поощряваше на тази тема, подсказваше ми някои неща. Той за първи път ми отвори очите, че историята, каквато се разказва в учебниците, не е истинската история. Че личностите в нея са много по-интересни, че има премълчани и неказани неща. От публикациите в различни вестници и списания се събраха много нещо. Написах първо една книга за известните любовни двойки, казва се „Дай ми хиляда целувки“, писах за Ленин и Инес Арманд, за Шопен и Жорж Санд, за Вазов и Евгения Марс…. И разбрах, че тези неща са любопитни за хората. Това беше като репетиция за „България в потури…“, където историите са само български. Предложих ги в „Хермес“, полу на шега. Като излезе  първия том, много им се хареса, поискаха още един том, той излезе година и половина след първия. Тези истории бяха готови, не съм ги писала специално. Някои от тях бяха сливенски. Например за Миркович. Мисля, че Сливен е в дълг към този човек. Той е бил къде ли не и какво ли не е бил. Животът му е низ от удивителни събития и преживявания. Първият хомеопат, сред първите дъновисти. Прочетох в едни архиви на Бялото братство, че след смъртта си той се явил като дух на една от техните сбирки и им казал някои любопитни неща… Колко е истина и колко не – няма значение. Научих покрай тези мои писания много нови неща и за Хаджи Димитър. Не съм знаела, че той още като дете имал една бандичка от негови приятелчета, с които вършили страхотни поразии. Имаше на времето една Сийка в Клуцохор, събираше кукли, сещаш се, нали? В къщата й видях стар портрет на нейните прабаба и прадядо – били съседи и приятели на Хаджидимитровото семейство. И тя ми разказа следната случка. Когато тръгвали за Божигроб, Хаджи Димитър не бил предвиден да отива. Оставили го. Обаче той, хитряга, вместо да ги изпрати вкъщи, отишъл в края на града да ги причака. Те пътували с волската кола. Като го виждат, втрещяват се, какво да правят, не могат да го върнат сам – и го вземат със себе си. В колата били двете семейства – на Сийка предците и Хаджидимитровото. Димитър бил толкова буен, че като минавали през Мъртво море с кораба, бутнал прабабата на тази жена – тогава малко момиченце –  и тя паднала във водата. В това море, обаче, не можеш да потънеш и спасили детето.

1.С поета Румен Леонидов, в столична книжарница. 2.Представяне на „България в потури, без цилиндър“.

– Какви други любопитни сливенски личности си описала?

– Много модификации претърпя материала ми за моя любим сливенец, също с интересна съдба – д-р Иван Селимински. Доктор, ама така хубаво пише… Той е написал една брошура за брака, намерих я в библиотеката в Сливен. Той, който никога не е бил женен, не е имал никога семейство, пише брошура, в която съветва мъжете и жените, родителите, децата, как да живеят здравословно заедно. Това за мен беше удивително. Някои неща са съвсем за днешния ден, не са остарели. Д-р Иван Селимински говори, съвсем професионално, като медик, колко фатално би било човек да се ожени за чужденец. Как това психически би го поболяло, би съкратило живота му. Той цял живот живее извън България, но явно е имал много примери такива около себе си. Като мъж и като лекар, той дава такива наставления на ергените: Внимавайте каква жена си избирате, добре я оглеждайте. Ако има тесен ханш, тесен гръден кош, да знаете, че не е подходяща за брак, няма да ражда лесно деца или ако ражда деца, няма да бъдат здрави… Осмелява се да каже, че има прослойки, които въобще не трябва да правят брак, напр. военните, философите, студените по душа хора… В същото време твърди, че неженените стават крадци и убийци, че само семейните хора са полезни на отечеството…  Когато съм писала тези текстове, аз съм се старала всяка моя дума, всяко изречение да почиват на документ, на нещо безспорно. Аз мога само да приближа два факта и да си направя съответния извод. Когато дълго време търсех и рових в биографията на Екатерина Каравелова, направи ми впечатление, че тя никъде не споменава за първото си внуче от Лора – кога се е родило, на колко месеца е починало, как е станало. А за второто си внуче пише с големи подробности. Казвам си: това не е възможно! Има нещо сбъркано в тази история. И тогава Митко Петков ми каза: „Това дете май не е било на Дрянков!“, т.е. не е било родено от брака й с първия й мъж, тя е била бременна, когато се венчали. Детето, до такъв извод стигнахме с Митко, е било от  Петър Нейков – дипломат, с когото тя има любовна връзка в това време. Но Петър Нейков бил семеен, разводът се забавил, а и Екатерина Каравелова навярно е оказала натиск за забавянето. Искала да ожени дъщеря си за Дрянков. Всичко това беше обаче недоказано на времето и не си позволих да го напиша. И какво стана? Излизат тази година спомените на Дора Конова, Петър Величков ги издава в книга. В тях съпругата на Михаил Кремен разказва как веднъж Лора извадила от пазвата си една снимчица и й я показала: „Знаеш ли кое е това детенце? – Това е първото ми дете, което беше от любим мой мъж. И това не беше съпругът ми.“. Така нещата се напаснаха, дойдоха си на мястото. Ето, такива едни попадения са много „вкусни“ за писателя изследовател, но това могат да усетят само хора, които се занимават с мерак, с удоволствие.

– Наскоро излезе от печат сборника „Аз съм българка“ – интересни женски портрети, сред тях Баба Тонка, Ванга и други, малко известни. Защо казваш, че би искала тези българки да служат за пример на днешните момичета?

– За да отстояват онова, което носят в себе си – своята дарба, чувство за справедливост или своята устойчивост спрямо общественото мнение. Например Ива Ваня, която бяга в Германия на 16 години и става една от първите актриси в немското нямо кино, е българка. Малка е била, страшно е било, но тя отива в Германия, започва да пее и танцува, позира гола, става жокейка, печели първо място като Мис Берлин и пее за първи път на български песента „Лили Марлен“. Имам и една 7-годишна героиня – едно момиченце от българско семейство в Скопие, историята е от времето, когато градът е превзет от сърбите, 1910 г. Престолонаследникът Караджорджевич слиза от коня си, поднасят му цветя и той пита едно дете, Васка се казвала: „Каква си ти?“ Тя отговорила: „Аз съм българка! /Я сум бугарка!/“ И той й удря шамар. Историята се разчула, родителите й, изплашени, избягали в България. Като става крал, той изпраща хора при тях, предлага им пари, за да кажат, че тази случка не е истина. Те не се съгласили. И Вазов пише стихотворение „Па ща си ти?“ /“Каква си ти“/ – за детето, което има силата и доблестта да каже, че е българче на амбициозния бъдеш крал. Имам и една българка от Шумен, която, преди Априлското въстание, се влюбила в белгийски инженер, който строял жп линията и искала да се омъжи за него. Родителите й я били обещали на някакъв Бойчо, но тя упорствала. Тогава младежите от целия град се надигат: „Не даваме българско момиче на чужденец!“ Заобикалят къщата, където ще бъде сватбата и предупреждават двамата шуменски свещеници да не се вясват да ги венчават. Цял ден булката чака поповете и вечерта сватбарите се разотиват. На излизане младите патриоти ги нападат – с бастуни, с голи ръце. Турците закарват всички в ареста, държат ги два месеца. Панайот Волов иска да използва тази история, за да обедини младите хора около идеята, че за българщината трябва да се воюва и се вдига голям шум, чак в Цариград разискват случая. Но момичето успява да избяга със своя любим в Русе, където един протестантски пастор ги венчава. Остават там, раждат им се деца, създават щастливо семейство. Историята е известна като „Френската сватба в Шумен“. Идеята ми е да покажа, че и тогава е имало момичета, които са  упорствали да бъдат господарки на сърцето си, както би казал Славейков. Всички в тази сбирка са някакъв пример за решителност и себеотрицание, любов към отечеството. Малко хора знаят, че в хвърковатата чета на Бенковски е имало една жена, която случайно попаднала там с мъжа си и преживяла страшни неща. Тя била българска учителка, женена за хърватин. Хвърковата чета се отбила да обядва в някакво село и мъжът на Мария, запален от идеята, решава да се присъедини към четата. Тя тръгва с него. Качва се на коня с дантелените ръкавици, с капелата, с чадърчето си… Тръгва без колебание с тези непознати мъже, да прави въстание. Но нещата, както се знае, не се случват. И тя вижда как долу горят села, как в плач и ужас нагоре към планината пъплят майки с деца. Тогава някой от  четата казва: „Нещата не вървят, защото има жена тука. Трябва да я убием!“ – Захари Стоянов го пише в книгата си. Добре че той дочул и успяват да я спасят, въпреки че й открадват коня. Хвърковата чета се разпилява, от нея остават неколцина души. Бродят окъсани, измръзнали, гладни, заколват един кон, изяждат го с кокалите. Накрая мъжът й, който се казва Иван, и тя, Мария Сутич, са хванати, мъчени, тормозени. Оцеляват, но мъжът й се разболява, умира и тя остава вдовица.

С Христо Блажев от издаттелство „Сиела“, на представянето на „Аз съм българка“ в София.

– Коя награда е най-скъпа за теб, от всички получени големи отличия?

– Бях много изненадана, когато ми дадоха наградата „Петко Рачов Славейков“. Тази награда е връчвана на най-добрите наши детски писатели. Тя е награда за цялостно творчество на Министерството на образованието. Бях много щастлива, защото решението беше на мои колеги, на които никой не е диктувал за кого да гласуват. И до днес ми е много скъпа. Много си обичам и наградата „Константин Константинов“ от Фестивала на детската книга в Сливен, макар и да беше само за книга през годината.

–Писателят се обезмисля без своите читатели. Не намаляха ли драстично четящите у нас?

– Имаше един период, в който четенето беше силно намаляло, но от няколко години насам наблюдавам процес на възвръщане на интереса. Стана модерно да се чете! Във ФБ има няколко групи на четящите хора. Невероятно е колко много хора не само че четат, но следят всичко, което излиза, спорят, карат се, абе това е голяма страст! Дебнат новите книги, имат си любими автори, интересуват се. И си казвам: има, има надежда.

– Има ли нещо, което обичаш да препрочиташ?

– Понеже от доста години страдам от безсъние, понякога вечер слагам до себе си книга за през нощта, като се събудя. Така препрочетох  един писател, забравен от сливенци – Димо Димовски. И с огромна изненада открих, че този писател, много нашенски, не само е много добър, но за съжаление и много тъжен автор. В последните си години той беше без работа, живя известно време в родното си село Горно Александрово. В тяхна съседна къща убиха възрастно семейство и той беше първият, който сутринта намира тези хора, потънали в кръв. Това така го бе разтърсило, че той от този момент нататък не беше същият. Живееше в страх, в напрежение, в усилие да забрави… Този скоротечен рак, който го отнесе, не беше случаен.

– Кой е твоят таен празник? – една от твоите книги носи това заглавие.

– Това заглавие иде от моето усещане, че хубавите неща не винаги са явни, не винаги минават под знака на фанфари и фойерверки. Не е задължително да се радваш на Нова година и на Коледа, да празнуваш на Великден и да чувстваш у себе си възторга на Първи или 24 май. Понякога хубавите неща, които преживяваш, стават тайничко в средата на седмицата и никой не разбира, че са се случили. Аз съм малко камерен човек и обичам да си имам своя таен живот, своите лични преживявания, които не е задължително всички мои приятели да знаят, нито съпругът ми , нито синът ми… Имам си ключе за ракла, която остава заключена за другите, тя си е само моя. Така имам едно местенце, където мога да седя и да си мълча, и да се чувствам щастлива. Все още продължавам да се вглеждам в себе си, да откривам нови неща, непознати за мен – усещания, мисли или спомени. Все още опознавам себе си. Никога не скучая. Защото имам близост с един човек, когото хем зная, хем не съвсем… Но не ми е омръзнал още. И това съм си аз самата.

 

Интервюто взе Щилияна ВАСИЛЕВА