ИСКРЕНОСТТА– НАЙ-ВАЖНОТО НЕЩО В ИЗКУСТВОТО

• Художничката Силви Басева – за любовта си към старите къщи, за сливенския си художнически корен, за изложбата „Фрагменти“ в Бургас на 11 септември и за … дефицита на мениджъри и колекционери на съвременно изкуството

Градският пейзаж е любимият жанр на българската художничка със сливенски корен Силви Басева. Не можеш да сбъркаш картините й – нейните стари къщи дишат, живеят,  разказват. Прекрасни творби, които пресъздават в близък план градския пейзаж, детайли и архитектурни форми от старите градски къщи, фасади, порти, прозорци!…

Силви Басева работи стилно и силно в много направления – живопис, рисунка, стенопис, витраж, интериорен дизайн. Разработва няколко основни цикъла в областта на архитектурния, природния пейзаж, натюрморта, портрета, абстрактната композиция. Търси характерната атмосфера на различните места, за да я пречупи през личното си светоусещане, през своя романтико-реалистичен поглед и през своята любов към детайла и светлосянката. От картините й лъхат емоция и настроение.

Силви Басева завършва специалност „Стенопис“ в Национална художествена академия през 1992 година. Има над 20 самостоятелни изложби в страната и множество участия в общи изложби в България, Италия, Ирландия, Австрия, Германия, Мароко, Русия и Гърция. Участвала е в над  20 пленера по живопис. Носител е на награда по живопис на конкурса „Философия на виното и живота“ – 2004 г. Нейни творби притежават Националната художествена галерия, градските галерии на Сливен и Балчик, Столична библиотека, общините София и Балчик, Библиотека Леонардина във Винчи – Италия, много частни колекции у нас и в чужбина. Нейни витражи има в община Балчик, частни домове, хотели и заведения.

Изложбата си „Разказани емоции“ художничката представи в галерия „Май“ в Сливен през 2017 година. Силви Басева е член на Съюза на Българските художници и на Дружеството на сливенските художници. От дълбоката й родствена връзка с града под Сините камъни започва и това интервю.

– Силви Басева има дълбока родствена връзка със Сливен, но е родена в Ловеч. Защо?

– Трябва да питате родителите ми. /Смее се/ Баща ми е от Ловеч и семейството е живяло там в първите години от брака си, затова съм родена там. Майка ми, която е от Сливен, е била учител и възпитател тогава в един колеж в Ловеч. Имам прекрасни спомени от прекараните ваканции, но вече някак си се отдалечих от Ловеч. Докато в Сливен запазих връзките, контактите, роднините. За жалост, за разлика от Сливен, където имам и самостоятелни изложби, и участия в общи художествени изяви, в Ловеч нямам такива. А бих искала някой път в тамошната галерия да гостувам със свои неща. Тя носи името на Теофан Сокеров, когото имах честта лично да познавам, той беше приятел на баща ми. Надявам се вбъдеще да се случи да участвам в художествени изяви там.

– По майчина линия принадлежите към старите сливенски родове Шиварови и Курдови. Във вашата фамилна история има доста видни художници…

– От рода Курдови художниците са Евгени Курдов и Михаил Курдов. Те са братя на моята баба Татяна Курдова, Шиварова по мъж. Тя беше известна сливенска учителка, поздравяваха я постоянно по улиците на Сливен бившите й ученици. Дамян Дамянов е един от нейните ученици, с него до късно си пишеха писма. Радвам се, че съм потомка на този род, защото на него художеството му е генетично присъщо. Таланти има и в други области, в музиката например – оперната певица Татяна Шиварова. Светлозара Курдова е професионален фотограф-художник, тя е дъщеря на Евгени Курдов, който е вуйчо на моята майка. По линия пък на Михаил Курдов, неговата внучка Теодора Михалева, моя втора братовчедка, също е професионален художник, едно талантливо младо момиче, което вече успешно се изявява. И аз, и тя, сме членове на Дружеството на сливенските художници. Понякога се изявяваме и заедно в общи изложби. Наистина, род с много талантливи художници, четирима от които – професионални. Така че, в тази родова линия аз не съм изключение.

– Басева е фамилията Ви по мъж. Тя е пак сливенска фамилия, нали?

– Да, но Сливен няма пръст в това, ние се срещахме в София, до голяма степен случайно. И разбрахме, че сме от един град. Басеви също са известен сливенски род, това е родът на моя свекър. Гимназиалната учителка по руски език Диана Парапанова, по баща Басева, е сестра на моя свекър Панко Басев, бивш директор на завод „Цочо“. И така, станах и сливенска снаха. С радост продължавам да се връщам в Сливен, не скъсах родовите си връзки и даже, чрез Дружеството на художниците в Сливен, с колегите все повече си задълбочаваме контактите и това е хубаво.

– Как станахте художник?

– Баба ми, която беше начална учителка, а не професионален художник, умееше да рисува много добре. Тя дори има учебник за преподаване на рисуване в началния курс. Майка ми рисуваше много добре, занимаваше се с икони. Беше член на творческия фонд към СБХ и в магазините продаваха нейни икони. Както се казва, прихванала съм и гена, и отношението, и любовта към рисуването. Събитията следваха своята логика. Кандидатствах в Художествената гимназия в София, приеха ме приложна графика и след това, без никакво колебание, продължих с тази професия, защото ми харесваше.

– Кои бяха Вашите кумири в живописта?

– Вкусът на човека се променя с израстването. Харесвала съм едни големи световни художници, като Салвадор Дали, който сега никак не ми е любим. Бях ученичка, някой донесе албум, останах във възторг… Всъщност, зависи в кое време каква осведоменост си имал. В онези времена информацията беше оскъдна, нямаше интернет, а и в нашите галерии световни имена няма. Но си спомням един известен австрийски художник Хундертвасер, наричат го „австрийският Гауди“, който имаше изложба на „Шипка“ 6.  Беше рядкост в 80-те години да поканят у нас някое световно име. Той ми направи огромно впечатление, пък и не бяхме виждали такива мащабни изложби, с толкова много работи, над 100, със снимки. Но и него с израстването някак си го подминах. Но импресионистите например винаги ще ме съпътстват като някаква пътеводна светлина, без в моя стил да откривам нещо импресионистично. Просто много ми харесват техните постижения в светлината и живописта. Цветът, светлината, откритията, които са направили там, са невероятни. Докосването до тях е песен. Като ученичка и студентка никак не харесвах абстрактното изкуство, може би не го разбирах. Докато сега виждам постиженията на тези стилове, които са много далеч от реалистичното. Въпреки че аз не работя така, това не пречи да ми харесват. Голямо впечатление ми направи Биеналето във Венеция на модерното изкуство, дай боже да успея да го проследявам, защото то е на всеки две години. Огромното количество модерно изкуство, което можеш да видиш там, събрано накуп, е впечатляващо, и да направиш и за себе си някакви изводи.

– Как се роди влечението Ви към старата градска архитектура? – от детски и младежки спомени, от специалността „Стенопис“ или от друго?

– От всичко по малко. Спонтанно се възхищавам от старините, дори да са порутени и недобре запазени, защото те са носители на атмосфера. Всяка старина носи в себе си история. На мен тя ми говори. Започвам да си представям разни неща, да фантазирам, да си съчинявам някакви истории. Намирам какво да почерпя от този повод в натурата, който съм видяла и ме е впечатлил. И дано моите картини, преработени през моето светоусещане, да успяват на свой ред да разкажат нещо или да покажат нещо на този, който ги гледа. От млада, винаги са ми харесвали старинните места, градове, местности, останки, руини, сгради, събрали в себе си история. Новите ме впечатляват понякога с архитектурата си, но те не са натупали история и не ми дават повод за рисуване.

– Представяли сте и изящни пейзажи и натюрморти, витражи, интериорен дизайн, стенописи, имате и автопортрети, все във Вашия елегантен стил. Как виждате мисията си в изкуството? Какво търсите, какво искате да намерите, към какво се стремите?

– Аз се опитвам да избягам от конкретиката. Когато изобразявам едно място, не държа хората да го разпознаят. И сливенската художествена галерия, и храм-паметника „Александър Невски“, и столичната Централна баня, и други знакови места съм рисувала, но не слагам това на преден план. Слагам скритото въздействие, посланието. Емоционалното въздействие на една работа за мен е най-важно. Искам да съм искрена. За мен в изкуството най-важното е искреността. Винаги си личи, когато творецът не е бил искрен, а е искал да шашне публиката с цветове или с нещо, което той акламира като новост, като нещо невидяно. Винаги си личи, когато е самоцелно. Аз се стремя да съм искрена, а нека другите да преценят дали е тяхното или не. От мен зависи аз да мога да се себеизразя искрено и да не залитам в някакви рекламни или живописни трикове, някакви предварително нагласени цели да следвам – тогава нещата стават неискрени. Много е важно да бъдеш себе си! Това не е никак лесно, защото понякога сам залиташ. Искаш да си като еди-кой си, пред когото или пред каквото се прекланяш и това си личи. Да си искрен също не е лесно. Когато си постигнал нещо в някоя работа, може да изпаднеш в блокаж, искайки да я повториш като въздействие или да я надскочиш. Тогава започваш, без да искаш, да репликираш сам себе си. Трудно се изчиства съзнанието. Но, това ми е стремежът.

– Ако се съди по сюжетите Ви, те са отвсякъде, от София, от Сливен, от Средиземно море, Италия, Турция… Имате ли любима дестинация? И имате ли мечтана дестинация? Където отидете, винаги ли рисувате видяното?

– Да, каквото ме впечатли. Сега работя над една нова Парижка серия. Живот и здраве, дано да стане изложба от това. Бях през 2018 година в Сите Дез’Ар в Париж, след това го посетих частно, за да опресня впечатленията си. Натрупаха се доста материали. Трябва да се съберат определено количество работи и да се намери подходяща галерия за тази серия. Мечтана дестинация, на която не съм била – това е Португалия например, чувала съм страхотни неща, както и екзотиката на Северна Африка. Въпреки че съм била в Мароко много отдавна, тогава така се стекоха обстоятелствата, че не съм рисувала там, но бих го посетила пак, защото си го спомням като нещо много екзотично. Тунис, Алжир – предполагам, че това южно слънце би ми възбудило живописния апетит. Сега обаче съм на тема Париж, неговото великолепие не се повтаря никъде другаде по този начин. Много стилове се преплитат там, но неговата гама не е яркото слънце. Вие споменахте за пейзажите, от Балчик имам много. Северното Черноморие ми е любимо, там съм усетила нещо за себе си.

– Балчик ли е Вашата морска любов? Силви Басева е една от учредителките на ежегодния фестивал „Художници, Балчик, любов“. С какво Ви привлича Балчик?

– Балчик е нависоко, една над друга са улиците, много е красиво, има панорамни гледки. Природата там е много интересна, с тези бели скали от мек варовик, с особени форми и разбира се – градините, двореца на румънската кралица, който е в стил “градина край морето“, който не се среща другаде в България, а и в чужбина точно в тоя вид не съм го виждала. Там наистина много се вдъхновявам. Затова и Средиземноморието ми е много на сърце, но се опитвам да не омръзвам сама на себе си, затова сега искам да пресъздам нещо по-северно, като Париж. Преди две години правих изложба „Мигове, впечатления, емоция“, която беше изцяло от български градски пейзажи, предимно от София. Мисля, че това е също една много интересна посока, към която ще се връщам винаги.

– Сега сте и преподавател в НАТФИЗ? Имате ли интерес към научната и преподавателската работа?

– Имам интерес, това определено ми харесва. В НАТФИЗ преподавам Живопис на специалността Сценография. Много ми е приятно и интересно да работя с млади хора. Това ме допълва по някакъв начин. Имам докторантура по изкуствознание. Занимавам се с българско изкуство от 60-те до 80-те години, с архитектурния пейзаж, който ми е много на сърце. Тъй като аз това правя, избрах и такава тема. Ровейки се из материалите, беше ми интересно, открих за себе си много неща, много автори, за които не знаех. Много български художници имаме и понякога неизвестни имена се оказват страшно силни автори. Не зная защо изпадат в забвение след това. Тези процеси да обект на друга докторантура, от някой друг изследовател.

– Има ли други хора на изкуството във Вашето семейство?

– Аз имам брат, две деца сме, момче и момиче. Аз имам две деца, момче и момиче, брат ми също има две деца, момче и момиче. Моят съпруг също има сестра, тя има момче и момиче. Близките ми хора вървят „балансирано“. Всеки си има своя път. Съпругът ми няма общо с изкуството, занимава се с търговска дейност, но с удоволствие заедно разглеждаме изкуство, изложби и музеи, когато сме в чужбина. Едни и същи неща ни палят и ни харесват, което е хубаво. Децата ми няма да се занимават с изкуство, поне на този етап не се очертава. Всеки си има път, те си търсят в момента техния. Синът ми е студент по инженерни науки. А дъщеря ми е още в гимназията, ще видим какво ще избере, но няма да е художество, поне дотук не се очертава.

– Какво обичате да правите, освен да рисувате и да пътувате? Домошар ли сте или бохем? Реалист или мечтател? Как се самооценявате?

– По-скоро съм домошар. По-малко бохем. Разбира се, обичам да се срещам с хора. Мечтател съм, смятам, но това по-скоро пречи в прагматичните неща. Иначе помага да се чувстваш по-добре.

– Какво, освен талант и въображение, трябва да има един художник?

– Не е лошо да има прагматичност. Защото съвременният свят, в който живеем, изисква ти да умееш да промотираш пред другите своя труд, да се саморекламираш, неща, които не всеки и може. Аз не си оценявам високо тези способности. Да държиш на цената си, за да покажеш, че цениш труда си.. Изобщо, трябва да балансираш в един многопластов и сложен механизъм, какъвто е съвременния свят на изкуството. И в тази сложна система ти трябва да си намериш мястото. За съжаление, на запад има добри мениджъри, които правят връзката между твореца и публиката, между твореца и медиите, между твореца и останалите. У нас много липсва тази професия. Професията на галериста донякъде е такава, но в България ролята на галериста сякаш започва и свършва с изложбата. След като си събереш нещата от изложбата, ставаме на „здравей-здрасти“… А след това? А преди това? Докато се докарат нещата до изложба, това са много етапи.

– Това ли Ви тревожи в сферата на вашето изкуство – че липсват мениджъри и поради това, талантливи художници остават в сянка…

– Да. Има добри изкуствоведи в България, но липсват тези хора, които следят къде какви изложби се правят и когато проследят всички, извеждат напред и пишат за тези изложби, които смятат, че се открояват с нещо. Те да попаднат във фокуса на вниманието! Да се знае, че когато този критик е писал за някоя изложба, това значи нещо. Това на мен малко ми липсва. Но най-много липсва менажирането на изкуството, липсата на връзка с колекционерите, а в България има много малко колекционери на съвременно изкуство. Според мен, един колекционер, когато колекционира само старо изкуство, не е никакъв колекционер. Някои може да не са съгласни, но аз мисля така. Един колекционер трябва да умее да рискува със съвременни художници. А повечето от колекционерите в България не поемат този риск. Те искат Златю Бояджиев, Майстора, Бенчо Обрешков, Сирак Скитник и т.н. Те не се обръщат към съвременното изкуство. На нали тези художници, които търсите, също някога са били съвременни? И някой е трябвало да рискува с тях. А когато един колекционер рискува да започне да събира творчеството на някого, той първо подпомага неговото творчество и второ – показва на всички останали, че му е гласувал доверие, че е видял нещо в него. По този начин го прави интересен и за другите. Получава се някаква конкуренция. Тук това напълно липсва. Има колекционери, на които дори не зная имената. Не сме се запознавали. Не сме се засичали по изложби. Всеки крие информацията за себе си – една българска черта много неприятна. Не се афишират, не събират съвременно изкуство. Липсват и хората, които да ръководят една такава колекция. Да му кажат: „Рискувай тук! Тук ще стане нещо интересно.“ Дори за млад автор да е! Да не отваряме огромната тема за отношението на държавата. И подкрепата, която тя оказва на творците. Тази подкрепа аз не я виждам по елементарния начин – да раздаде по пет лева на всеки, който се води творец. А да подпомага по някакъв начин творците, да ги стимулира да работят повече, например чрез програми, това е съвременният начин. Всичко е на случаен принцип и на автопилот. Програмите са много ограничени, достигат до определен брой хора, обикновено едни и същи. Считам, че ако се случват някакви интересни неща, те са „въпреки“, а не „благодарение на“. Когато видите едно арт събитие, зад него стои авторът, който е вложил 80-90 процента лични средства, лично време, усилия и емоция. Може би 20 процента са вложени от самата галерия – и толкова. Може ли авторът да прави това всеки път? – Това е въпросът, който някой трябва да си го зададе.

– Какво Ви предстои сега?

– В съвсем близък план – откриване на самостоятелна изложба в галерия „Неси“ в Бургас, на 11 септември. Нарича се „Фрагменти“. Подготвила съм една хубава колекция Градски пейзажи, типично в мой стил, После – серията, която правя от Париж, но за нея няма определено време и място. Надявам се да я завърша догодина.

 Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА