СПОДЕЛЕНИ СПОМЕНИ ОТ СИНИТЕ КАМЪНИ

• Разходка в детството на един пусти софиянец от Сливен. Или: Когато нямаше Гугъл, Интернет и GSM

 Автор: Николай ПАНАЙОТОВ

Колегата ми Гочето показа снимки на стария Сливен. По това време и синовете ми трябваше да учат наизуст стихотворението „Родна стряха“. Така се отключи потокът на спомените и те нахлуха с пълна сила. Остарявам ли, що ли?

Доста години вече живея в пустата му София, ама Сливена не мога да забравя. Нахлуват спомени от детството за търчането по сокаците, а после по Карандилските камъни и пътеки. Беснеехме си на воля, по цял ден ритахме топка, играехме на „ръбче“, ловяхме жаби в Коруча, крадяхме череши и джанки. Не че у нас на двора нямаше, ама нали знаете, че хорските са най-сладки. Гонеха ни стопаните им, попържаха ни, ама ние търчахме здраво. Все си  търчахме – за училище, за хляб в магазина, за банички при бай Митьо Гърмилото. Който не е ял от милинките му, нищо не е разбрал от живота. Една милинка – 1 стотинка, 20 те държат сит до обяд и не ти идва на акъла за „кроасани“ или вафли „трепач“. А на училище ходехме на две смени. И тогава родителите ни работеха от сутрин до вечер, че и в събота, а ние бяхме на училище по половин ден. Часовете по самоподготовка всеки си ги провеждаше у дома си. Думата на учителя беше закон. Бели правехме, ама даскалите като ти извъртят един шамар и ти държи влага поне два дни. А се оплача на баща ми вкъщи и той ще ме довърши. И щуротии имаше. Никога няма да забравя първите си дънки. Бях в седми клас, когато брат ми /Бог да го прости!/  ми донесе от Италия Levi Strauss. То бе радост, то бе чудо. И както става обикновено – циганин бях хляб трае ли – обувам ги аз и се изтипосвам в училище на кръжок по история. Пръв гъзар, всички мене гледат. Но директорът на училището – Трето основно „Д- Иван Селимински“ – решил да прави проверка на кръжочните занимания. Е, видя м, че съм със скверни за педагогическия му морал гащи, че като ме емна, изгони ме като мръсно коте и рече: „Без баща си да не си дошъл повече!“  Какво са си говорили с баща ми не знам, ама още ме сърби вратът. Искаше да ги нареже. То бяха сълзи, сополи. Добре, че братлето се намеси и се разбрахме да и обувам само през ваканциите.

Сн.: Трето основно училище „Д-рр Иван Селимински“

Не мога да не кажа няколко думи и за учителите ми. То тогава клас под 40 деца нямаше и дисциплина му беше майката. На първо място г-жа Янка Мудева, преподавател по български език. Строга жена, научи ме на ред, водеше ни по разни екскурзии из България и запали у мен любовта към скитането и обикалянето. Мъжът й, ние си го бяхме кръстили Бай Даньо Мудьоола, учител по трудово обучение, ме запали по пустите му планини.  Водеше ни по Карандилите и ме научи на първите планинарски хитринки – сега му викат оцеляване в гориста планинска местност. Гледахме го в очите и ако изтрещеше на някой шамар, значи е имало защо. Ами учителката ми по история г-жа Дора Иванова? Влюбени ли бяхме в нея, защото беше млада, не знам, ама ме накара да обичам историята и да се гордея, че съм българин. Историята е единственият предмет, който съм обожавал и по който съм чел с мерак.

 Сн.: Учителският колектив на Трето основно училище, 1978 година.

Неусетно премина детството. Нямаше Гугъл, Интернет и GSM. Как се вършехме работите, как си правехме срещите не знам, като най-близкият от нас телефон се намираше на „Двата аслана“? Единственото развлечение беше да отидеш на кино и Гойко Митич да направи криви гадните каубои. Те тия филми ни ги пускаха от време на време, та да ни държат влага и да има какво да коментираме и на какво да си играем.

Започнах да уча в Механотехникума. Това беше училище с огромна сграда, с работилниците му, с физкултурен салон и  спортни площадки.  Ходех облечен в синьо костюмче и с червена вратовръзка – левент, 1,60 метра с вдигнати ръце. Казваха, че ще ни е много трудно в първи курс. Така и не разбрах къде е трудното. Учителите от Трето основно училище добре ни бяха подготвили. Значи, ще ставам аз стругар – фрезист, ама акълът ми още на улицата и в игрите. Вдигаме гюрултия в махалата, ритаме топка и се караме има ли гол, няма ли. Бая трябва да сме викали, щом братлето ме е чуло чак вкъщи, на 300 метра от площадката. Комшиите се сърдят на алармата, та идва брат ми и си ме прибира. Влизаме в двора, аз сърдит, че ми е развалил кефа, а той се хили. Показва ми стената на съседите, на която имаше два зазидани прозореца с неизмазани тухли. Вика ми, като си толкова ербап, можеш ли да се качиш по тези тухли. Къде ме търсиш бе, брат ми, а ти можеш ли? Без много обяснения, той се качи. Е, как пък аз няма да се кача! Опитах и то взе, че стана.

Седнахме на стъпалото пред вратата. „Брат, – казва ми той. – Вместо да събираш махалата, защо не идваш с мен по Карандила да се катериш по камъните?“ е, толкоз ми трябваше. Значи вече съм голям, ще правим мъжки работи, щото катеренето и алпинизмът са си за мъже. Да знаете, че алпинизмът и ходенето по планините са като алкохолизмът – до гроб. Продължаваме да търчим на училище, след това всяка свободна минута – към Карандилските чукари, Данов камък, Злото място, Чаталките, Дълбоки дол, Източните, Поп Станчовите, Тюлбето. В неделен ден на Мочурите търчахме здраво. Купим си по една консерва „Копърка“, сложим един хляб в раницата и изхвърчаме. Който не е ял „Копърка“ /26 рибки за 26 стотинки/, хляб „Добруджа“ / и той 26 стотинки/, нищо не разбира от планинарство. С други думи, за 52 стотинки си връзваш един „храноден“. Понякога, ако имаш левче, можеш да се облажиш и с пастет „Апетит“. Търчим си по нашите чукари, четем книжки за истински алпинисти, дето ходят по чуждоземските планини и си мечтаем. По едно време брат ми реши да ни води по Мальовица. Това било Меката на българския алпинизъм. Педи да тръгнем ми каза, че като отидем там, ще стане ясно ставам ли за нещо или не. Е, как така, нали цяла година вече ходим по скалите, това досега не стана ли ясно? Един августовски ден автобусът ни остави на паркинга пред школа Мальовица. Гледам върха, който затваря долината, не мога да откъсна очи. Братлето пита дали съм се уплашил. Защо да се уплаша, аз по-красива грамада не съм виждал. Искам да го качим. Качихме го след  няколко дни по североизточния ръб. На мен очите ми все по северната стена. Опявам на инструкторите да пробваме някой маршрут. А те – не се дорасъл още. Ще видите вие. Прибираме се в Сливен. Пак яко търчане и физическа подготовка. Сутрин, преди училище, ставане в 5.30 часа, крос покрай стария затвор, Селището, „Манастирчето“, по стълбите надолу и у нас. След училище – катерене по скалите. Много си обичам Карандилите, ама най мразя Хайдушката пътека. Казаха ми, че ако искам да стана човек, трябвало да я качвам между 25-30 минути. Е, правех го, но докато изляза на превала над Къшлата, бая зор си беше, а-бе направо си настъпваш езика.

Дойде пролетта. Отиваме на Враца. Трябвало първо да изкача централната стена, а след това Мальовица. Като застанах под нея и вдигнах глава, шапката ми падна. Стъписах се. Ще стане ли работата? Цяла нощ сън не ме хвана. В 5.00 часа сме под стената. Така си беше тогава, рано сутринта се тръгваше по „големите турове“, в противен случай – наказание. Тръгваме по „Конгреса“. Прохладно, готино време, скалата една сиво-бяла, не е като карандилската. Първите няколко метра малко крива работа, но после истинска наслада. Катеркаме си, след нас тръгват други свръзки. Ами ако ни настигнат? Излагация. Ще ни настинат, ама друг път! В 8.00 часа сме на върха. Слизаме надолу по сипея и кроим планове за още един тур по стената. Да, ама не. Ръководните другари решават, че не сме дорасли да направим два тура за един ден на централна стена. Да катерим нещо друго.  Ех, като се нервирах, иде ми да убия някое светило в алпинизма. Идва брат ми и ме пита пак ли аларма ще вдигам. Казва ми да отида на някои тур встрани и да намеря удоволствие в него. В живота не всичко става от раз. Защо бе, братле, все някой друг ще определя какво да правя?  Нали ме учеше, че в нашия спорт трябва много точно да си преценяваме възможностите и да катерим според тях. Ама има Разрядна система, някакви правила. Като толкова ти се катерят големи турове, ела когато няма алпиниада и прави каквото искаш. И от тогава започнах да лъжа съдиите по алпиниадите, докато действаха тези правила. Напишем, че ще ходим на някой малък тур, който е в съседство с големия и се прехвърлим на него. Който иска, да дойде да ме свали. Е, и наказани имаше, ама от планината могат ли да ме изгонят?

Върнем ли се в Сливен, бегом по Карандила и Мочурите. Зимно време се учим на ски на Даулите, при Жикито. Ските не са като катеренето – естествени и логични движения. Тия две дъски не се поддават лесно на управление. Що падане беше. Лека-полека, схващах. То в нашия Балкан пада малко сняг, така че най-много два месеца да се шматкаш по пистата на Даулите. Освен това, и зимно време трябва да се катери. Тръгвам един ден под лифта, ще правя изкачвания по лед.  Точно след голямото дере, вдясно под лифта, на скалите се образува натечнен лед.  Връзвам с „тасимите“ си котките „Гривел4, грабвам пикела „Касин“ с дървена дръжка и започвам солово изкачване. Удар с пикела, стъпка с котките. Удар с пикела, а ледът издава някакъв особен звук. Минавам 5-6 метра и  се наслаждавам на катеренето. Изведнъж нещо взе да пука и с всичкия лед се сгромолясвам в храстите. По чудо без драскотина дори. Подвил опашка се прибирам надолу. След това разбрах, че особеният звук означава, че ледът кънти на сухо. Ама кой да ти знае тогава тази „дребна“ подробност.

Голям съм вече. Моите съученици гонят гаджета, а аз серсемина гоня Михаля по планините. Ама като ми е готино… Те пият вече ракия, а аз пробвах бира – как горчеше само! Е, това е, научих се да пия бира. И „големи“ бели правех. Събрали сме се една вече с моя приятел Жоро Мудев на неговия таван да слушаме Deep Purple на един раздрънкан грамофон. Слушаме и си мечтаем да скитаме по света. Жоро беше голям фен на Purple. В тия години, откъде намираше всички тави на групата не знам, ама бая пари даваше. Една „тава“ вървеше минимум по 45 лева. Изведнъж, с гръм и трясък, през вратата влетя кварталният и след него един ОФ активист. Че като ни емнаха – каква музика слушаме, каква аларма вдигаме. Гледаме и не вярваме какво става. Щели да конфискуват плочите. А-бе, ненормалници, знаете ли колко пари струват? Малко остана да грабна плочите и през прозореца да се кача на покрива на блока, та да ми хванат цървулите. С поглед Жоро ми каза да си трая. После – разправии, писане на обяснения, някак се размина работата. Теглиха ни по едно „конско“, разясниха ни каква прогнила музика слушаме и ни предупредиха, че ако пак се повтори, ще останем без плочи. Тогава май баща му на Жоро, учителят Даньо Мудьоола, се застъпи за нас, ама това така и не разбрахме със сигурност.

В училище, в часовете по практика, крадях от железата, за да си правя клинове. Даскалите знаеха, ама си траеха, даже някои от тях взеха да ми помагат. Първо ме караха да си свърша работата по практика, а после да правя каквото си искам. Ходехме на бригади по селата. Беряхме грозде, царевица, пипер. Нарочно исках най-тежката работа, за да ставам „здраво копеле“. Взеха да ми трябват повече пари. Ама баща ми казваше, щом искаш парички – изкарвай си ги. Ходех на „бахчата“, берях череши, продавах на пункта и изкарвах някой лев. А черешите не са като прасковите. Береш, береш и щайгата все празна. На пункта и те тарикати – никога не ги минаваха първо качество. Така успях да се науча да си изкарвам парите сам и да ги ценя.

Времето мина неусетно и ето, че вече завършвам. Наближава казарма, нали си беше задължителна. Някъде по това време разбрах, че има и жени на този свят, та взеха да ми правят впечатление или пък аз на тях, знам ли. То аз си бях от „бавно развиващите се“ в това отношение.

И така, завърших средното си образование. Сбъднах една от мечтите си – да ме приемат във ВИФ, специалност Алпинизъм, ама първо трябваше да си изгубя две години в казармата.

Николай ПАНАЙОТОВ

Написано от stamba / май, 2012