ЕДИН АТИНЯНИН ОТ СЛИВЕН И НЕГОВИЯ ЖИВОТ В МУЗИКАТА

• Честит рожден ден на Георгиос Филаделфевс – великолепен пианист, певец, артист и диригент.  Ще го чуем тази вечер, в концерта на ЗВЕЗДНИТЕ ТЕНОРИ в читалище „Зора“

Обстановката в апартамента му е артистична – пиано, ноти, картини, книги, уют. Това е неговият дом и студио, и храм, в който артистът – пианист, певец, композитор и хоров диригент се подготвя за своите артистични изяви, слуша и създава музика, пее и свири. Познаваме го като тенор, пианист, клавирен педагог, като диригент на сливенския смесен хор „Добри Чинтулов“, като леля Олга от ФБ от началото на пандемията и най-накрая като … съпруг на пианистката, бивш депутат, политически и обществен активист Валентина Василева-Филаделфевс.

С Георгиос обаче няма да говорим за политика, а за музика. Разговорът ни ще започне от един музикален филм – портрет за артиста, който се нарича The Road, на български – „Пътят“, който се появи преди четири години в You Tube. И ще спре до тазвечершния му концерт в групата на четиримата Звездни тенори, който ще чуем навръх рождения ден на Георгиос в зала „Зора“.

Богат на събития е пътят на иначе младоликия 45-годишен Георгиос Филаделфевс от Атина до Сливен – пътят му в голямото музикално изкуство.

– Защо и как, г-н Филаделфевс, създадохте автобиографичния си филм преди 4 години?

– Имах вътрешна нужда от този филм тогава. Исках, докато имам сили и енергия, докато още са ми пресни хубавите спомени на сцената и в живота, да ги споделя. В същото време, това беше и катарзис за мен, за отношението ми към нещата от моя живот в света на музиката, които в този филм показвам по най-искрен начин. В него няма говор. Няма обяснения за мен от мен или от други хора. Има само музика.

– С други думи – музиката „говори“ в този филм. Това подхожда на един музикант…

– Това е един филм с музика и картина. Защото, ако някой друг каже нещо за мен, както  във всички подобни филми, ще е банално… Ако аз кажа нещо за себе си, ще е самохвално. Така че реших да оставя моментите от живота, който преживях на сцената. Има и документални кадри от филм, открит през последните години, който не знаехме че съществува, направен от дядо ми. Така че този филм е ценен и от документална гледна точка.

– С какво времетраене е филмът и кой е адресатът му?

– 45 минути е времетраенето. Нарича се „Пътят“ или The Roаd. Филмът е направен за българи и за чужденци. Реших да прескоча езиковата бариера – да правя субтитри на български, на английски, пък да говоря на гръцки. Казах: „Не, няма да говоря.“ Ще бъде един филм, който всеки ще тълкува така, както го разбира от гледната точка на своята държава, на своята професия или на момента, в който го гледа.

– Интересен подход. Някой ви го подсказа, вие  го измислихте, някъде видяхте нещо подобно?

– Това е решение мое и на г-н Красимир Топчиев. Той беше предложил отначало целият филм да е чернобял. Но после решихме филмът да бъде цветен, с изключение на много старите и архивни кадри. Субтитри няма. Ще бъдат изписани само имената на композиторите и на произведенията, които се чуват, с номерата на опусите.

– Кои музикални произведения избрахте да разказват Вашия живот?

– Интересното е, че откъсите, които са избрани да направят този филм, не са нещата, които аз обичам, не са неща, които бих свирил или пял за мое удоволствие. А са неща, които по някакъв начин показват нещо от мен, което мисля, че може да бъде споделено. Филмът е малко странен, но като че ли в него аз „казвам“ неща, които не бих казал на нито един човек. Всички записи са с мен, няма други артисти, т.е. главният герой съм аз, но не по егоистични причини, а защото искахме „разказът“ да бъде максимално чист. Но атмосферата в различните моменти е различна. Ще видите Акропола, Кипър, ще видите Великден в нашия район Илион от старите документални кадри, ще видите аз да свиря в различни държави. Произведенията не са тайна. Те са произведения от Шопен, Лист, има някои неща, които публиката чува да пея за пръв път, като например една песен на Димаш Кудайберген.

– В този филм Вие и свирите, и пеете…

– Аз съм завършил и пиано, и оперно пеене, така че колкото и да е било трудно и колкото и да ме съветваха много хора да избера едно от двете, аз все още се занимавам и с двете неща – и с пианото, и с пеенето. Но с пеенето си изкарвам хляба, ако трябва да говоря реално. С пианото не съм спечелил нещо, освен конкурси. Получавал съм големи награди от международни конкурси. Но и за това не става дума във филма.

– Нека в това интервю да стане дума за Вашите музикални отличия. Кои са те?

– Конкурс музиката и земята, София 1996 – втора награда. Конкурс „Морис Салтиел“, Солун 1998 – първа награда. Гран При „Мария Калас“, 2000 Атина – втора награда. Конкурс „Зайлер, София 2002 – първа награда. Стипендия „Джина Бахауер“. Стипендия от Райна Кабаиванска. Медал от кмета на Атина за творческа дейност. Конкурс Ямаха за две пиана, София – първа награда. Конкурс за млади таланти към министерството на културата, Атина 1995 – втора награда. Имам издадени и 6 компактдиска.

– Освен пианист и певец, вие сте още и диригент.

– Диригент съм на хор „Добри Чинтулов“. Хорът също има участие във филма. След като покойният маестро Григоров заболя и вече му беше трудно да ходи и да прави репетиции, аз поех неговата работа.

– Той ли Ви избра?

– Не. Избраха ме хористите, защото те казаха „Да“ и разбира се ръководството на читалище „Зора“. Те разбраха, че съм човек, който ще ги разбира и на когото могат да се доверят. Ние сме един хубав екип, работим добре.

– Как живее един артист като вас?

– Винаги съм би силен характер. Няма нещо, освен здравето, моето и на близките ми хора, което може да ме разлюлее. Всеки ден от сутринта докъм 18 часа аз работя върху музиката, с почивки, с моето кафе, с малко гимнастика, гледане на телевизия и слушане на плочи. Това ми е тренировката всеки ден – разпявка, упражнения за дишане, усъвършенстване техниката на ръцете и поддържане на репертоар. Не е толкова лесно. Когато вземаш произведението за разучаване, ти трябва да знаеш: кога е написано, от кого е написано, за кого е написано, как е свирено. Да се разчете цялата партитура, динамики, това, което е зад партитурата да се чуе, това е вид изследователство. Музикантът цял живот трябва да работи, да се развива, да пробва посоки, да чете, да учи нови текстове, да учи нови произведения. Във всяко от моите музикални занимания, да имам какво да кажа. Музикантът трябва да е дисциплиниран, да спазва едни железни правила за творческото си здраве.

– Мислим ли ние, хората, за духовното си здраве?

– Шокът на Ковид пандемията не доде при нас случайно. За нея имаше причини.

– Къде търсите тези причини?

– В девалвацията на човешкия морал, в човешкия егоизъм и огромното невнимание към знаците, които животът ни дава. Хората спряха да гледат небето, спряха да виждат великолепието на природата, на дърветата и цветята, спряха да мечтаят и да виждат красотата, родителите спряха да говорят с децата си, а се занимаваха с други неща. Всичко това са се заплаща.

– Леля Олга стана част от живота ви по време на пандемията. Как се роди тя? Защо влязохте в този пародиен образ – от скука, от желае за артистична изява или нещо искахте да кажете?

– Аз съм артист, добър човек, но има неща, на които много се ядосвам. Когато се ядосвам, стават неконтролируем, но един глас ми казва: „Събери цялата тази негативна енергия, която имаш, в нещо артистично. В някакъв образ. Или в някаква песен. Леля Олга е пародия. Леля Олга обучава всички отдалече. Можеше тя да е гъркиня. Или можех да направя някаква пародия на един простак грък, с беглерчето – броеницата, което върти в ръцете си, с цигарата, с фрапето, което е характерно. Реших обаче тя да е рускиня, тъща ми е рускиня, аз съм я наблюдавал и съм копирал някои маниери от нея, от познати руснаци, защото е по-характерно, по-смешно, не по политически причини. Тя е огледало и пародия на това, което виждаме във ФБ. Всичко вече е онлайн – онлайн гимнастика, онлайн йога, онлайн гледане на карти, онлайн дишане, онлайн представления, онлайн секс, онлайн всичко. Тя е това. Но няма как тя да е лош човек. Разбира се, много хора не разбраха дълбочината на леля Олга, а виждаха само нещо, което изглежда забавно, банално и лесно, но никак не е лесно да се прави такъв образ. Така че тя, като има нещо да каже, сигурно отново ще се появи…

– Артистът Георгиос е роден в Гърция. Но сте завършили музикална академия в България?

– Завърших консерватория в Гърция, която не е на нивото на консерватория в Европа. Тя е като музикално училище. Взех диплома по хармония от министерството на културата и веднага тръгнах по конкурси. А голямата среща на живота ми, след моята първа учителка в Гърция, която е на 63 години – Ирина Бека, е срещата ми с Мария Каражорж, ученичка на големия италиански композитор и пианист Алфредо Казелла и на голямата пианистка Маргьорит Лонг. Мария Каражорж беше на 78, когато се запознахме с нея, тя на 86 почина, но през всичките тези години бяхме плътно един до друг по конкурси. След дипломирането си учих при нея частно, тя ми повлия много.

– Как попаднахте в България?

– В нашата консерватория в Гърция имаше обявен майсторски клас с проф. Жени Захариева и ми хареса много как тя работи. И реших да дойда в България на конкурса „Музиката и земята“ в София, на който тя ме покани като председател на журито. Взех втора награда, беше 1996 година. И България някак си ми хареса. Но сега виждам, че не е било само харесване, а съдба. Защото сега, като се анализирам, намирам нещо българско в мен. Знам че съм грък, но има нещо много мистично в мен, което не подхожда някак на слънцето на Гърция. Нещо тъмно, то не е лошо, но е нещо магическо в енергията – там усещам връзката с България.

– Вашите родители и роднини имат ли общо с музиката?

– Не. Само майка ми е свирила на китара няколко години. И двамата ми родители са работили в националната банка на Гърция, баща ми е бил директор на няколко клона, майка ми беше на по-нисък пост. И двамата са прекрасни родители, много красиви, както ще видите във филма.

– Откъде сте родом?

– Аз съм от Атина, нашето семейство Филаделфевс е от много стар атински род, от началото на 18 век има писано за това семейство. В него има много историци, археолози, художници – чичо ми е художник. Но Филаделфевс, което означава приятел на брат, идва от древната Филаделфия, която е град в Измир и в момента се казва Ала Шахир. Коренът ни е оттам. Преди да дойде оттам, истинското презиме на семейството е Николаидис. Филаделфевс означава вече „от Филаделфия“.

– При кого учихте в България?

– Аз се дипломирах с пиано в Гърция, а в България взех две магистратури – едната в класа на проф. Жени Захариева по пиано в Музикалната академия и втора в класа на проф. Свилен Райчев по оперно пеене. Едновременно учех частно оперно пеене при Стоян Кисьов, който е ученик на сопрана Красимира Стоянова и на тенора Михаил Светлев. Стоян Кисьов беше страхотен педагог, той е огромна личност… Помня уханието на печени чушки в жилището му, защото той много обичаше печени чушки и черни маслинки. Гледахме телевизия, слушахме много музика и уроците при него бяха много интересни. Само при него съм усещал такава енергия – като че ли по време на урок в стаята имаше някакви вълни. Той беше доста възрастен. Като завърших магистратурата по пиано, ректорът на Музикалната академия Георги Костов ме попита имам ли желание за втора магистратура по оперно пеене, той знаеше че пея. Така завърших и оперно пеене. А Александър Йосифов е човекът, който много ми помогна за моето развитие, с операта „Съдба за двама“ в Софийската опера, с която имам 10 спектакъла, също и Павел Герджиков.

– Павел Герджиков ли е връзката ви със Сливен? Той направи сливенската работническа опера учебна сцена на БДК.

– Връзката ми със Сливен е първо читалище „Зора“, защото през 2002 г. те ме поканиха да свиря Григ концерт за пиано и оркестър и разбира се, жена ми Валя. С нея бяхме състуденти. Но когато пристигнах в Сливен за първи път, още бяхме само приятели. По-късно станахме близки.

– Сливен има късмет с Вас, а може би и Вие със Сливен?

– И аз със Сливен, да, защото вижте колко е хубаво при мен – там има грамофон, тук е пианото, през прозореца виждам Сините камъни. Ще ви призная още нещо. В България има по-голямо спокойствие, отколкото в Гърция. Ако правехме това интервю в Гърция, щяхме да чуваме три кучета, които лаят, двама мъже, които се карат отдясно, крясъци на деца отляво, коли щяха да минават непрекъснато – пълна лудница! В Атина къщата ни е огромна, с роял и две пиана долу, но на моя балкон не можеш да стоиш. А тук е много по-спокойно, уютно и аранжирано с любов.

– Започнал сте в Русенската опера, ако не греша.

– Аз работих 9 години в Русенската опера. Но първата постановка, в която пях, е „Тоска“ в Старозагорската опера, в ролята на Марио Каварадоси, по предложение пак на Александър Йосифов. А първото нещо въобще, което пях на сцената, е мюзикълът „Оливър Туист“ от Лаянел Бард в Атина, 1996 година. Бях на 17. В Русе отидох на прослушване за операта „Дон Паскуале“ от Доницети, после „Монтеки и Капулети“ от Белини, в ролята на Тибалдо с режисьор Павел Герджиков и след това ме взеха в операта. За 9 години в Русе изпях страшно много неща, благодарен съм на Русенската опера, тя наистина е много важен театър за България, на тази много важна граница на България трябва да има силен театър на високо ниво. Пътувах от Русе до Сливен, от Сливен до Русе, с влак до Дъбово, вече бях женен. Сватбата ни беше през 2007 г. в Сливен, на Стефановден – 27 декември. През 2008 година се роди Християна. Аз работех в Русе, пътувах с влака лято, зима, есен, пролет, бяха трудни времена за мен финансово, защото заплатата ми беше много малка, да не кажа смешна. Но не съм от тези, дето ще отидат при директора да кажат: „Знаеш ли, не ми стигат парите“. Просто си тръгнах в един момент, пях колкото можах и Русе много ми помогна, но в един момент трябваше да си тръгна и по лични причини, защото детето порасна и имаше нужда да вижда баща си.

– Кои са най-важните за вас оперни театри, в които сте работили – в България и по света?

– Работил съм в Софийската, в Русенската опера, в Пловдивската, Варненската и Бургаската опера, в Музикалния театър в София. Щатен съм бил само в Русе и в Музикалния театър в София за година и половина, за постановката „Фантомът на операта“. Навсякъде другаде съм бил гост. Пял съм в Швейцария, Винтертур и  Шапф Хаузен, в Испания, Холандия, Белгия, Укайна, Кипър, всяка година правя голямо турне в Германия.

– Кои от ролите си помните с любов?

– Ролите са много, те са близо 50. Започвам от „Човешкия глас“ в театрална работилница „Сфумато“, лирическата трагедия по музика на Франсис Поленк и текст на Жан Кокто. Това е мой оперен моноспектакъл от 2016 г. с режисьор Пламен Бейков, мой много добър приятел, колега, певец и страхотен режисьор. Много силно представление, 55 минути сам на сцената! Други любими роли са ми Рудолфо от „Бохеми“, Каварадоси от „Тоска“, Канио от „Палячи“, Туриду от „Селска чест“, Ернесто от „Дон Паскуале“, една роля, която много съм пял, в „Севилският бръснар, „Вълшебната флейта“, „Дон Жуан“ съм пял също… Много са, сред тях и съвременни опери, в които съм участвал, като „Нос“ от Шостакович и „Катерина Измайлова“, „Хофманови разкази“ – опера на Жан Офенбах с четири персонажа, изпълнявани от един и същ човек – Андреас, Кошенил, Франц и Питикиначо…

– Как подготвяте едно участие?

– Когато ме поканят и разпределят за участие в един оперен спектакъл или концерт, аз, като свободен артист, се подготвям тук, вкъщи, на пианото. От сутрин до вечер свиря, пея, свиря, пея, докато си подготвя ролята, защото аз нямам нужда от пианист. После отивам на място, за десетина дни или две седмици репетиции. Имало е и шокови моменти, когато трябва да науча нещо за 4 дни, тогава е кошмарно.

– Казвате, че си изкарвате хляба с пеене?

– Винаги е било така. С пианото – единствено чрез преподавателска работа. Давам частни и онлайн уроци. Повечето от учениците ми са от България, имам от Сливен – талантливи Борис Пашаланов и двама от чужбина, от Белгия. Преподавам на брат и сестра от Асеновград, единият уча на пиано, другият на пеене. Които идват на живо от друг град при мен, записвам ги в читалище „Зора“, където могат да си свирят, учат и репетират. В Атина  ме търсят за прослушване, съвети, правя и майсторски класове. Вземам толкова ученици, за колкото имам време. Все още съм доста активен като изпълнител на сцената и педагогическата работа не ми е основна. Но пък съм много щастлив като видя как добре се развиват децата. Виктория, само на 18, спечели награди на международни конкурси, а малкият й брат Николай се върна към пианото при мен след прекъсване, поради напредналата възраст на дотогавашната учителка.

– Със съпругата си Валентина Василева-Филаделфевс имате и общи артистични изяви…

– Да, много концерти сме дали заедно. Когато аз пея, тя свири. Ние двамата сме различни. Аз винаги съм бил солист, въпреки че и аз съм корепетирал, когато се е налагало. Валя е чудесен акомпаниатор, много е добра. Тя диша с певеца, познава стиловете, има страхотно ухо и е страхотен педагог. Но има кариера и като солова пианистка. Свирила е Шуман – концерт за пиано и оркестър със Сливенския симфоничен оркестър, Бах концерт е свирила с Добричките и сливенските симфоници. Но тя има друг характер. Да си соло трябва друга лудост – да вярваш в себе си и да искаш да показваш себе си. Дали с един оркестър, който е три метра зад теб или сам на сцената със синбек, или сам на сцената с един роял… все пак не е много нормално.

– Хубаво ли е двама музиканти да бъдат семейство?

– Не е лесно, но е хубаво. Много е хубаво. Защото винаги може да се намери общ език.

– От колко време сте с гордостта на Сливен – народният хор „Добри Чинтулов“? Внесохте ли промени в репертоара, в подготовката на хоровите произведения?

– От шест години съм диригент на хора. Предшественикът ми Методий Григоров е бил много голям, гениален специалист. Григоров е дал много знания на хористите, те добре чуват и добре усещат нещата. На моменти пеят като професионални певци. На мен не ми беше лесно да съм с опитни хористи като неопитен диригент. Но все пак, това не е  професионален хор, все пак повечето от тях не са учили музика. След Ковид, продължаваме в намален състав, има нови хористи.  Не съм променил, по-скоро съм развил репертоара с нови песни като италиански канцонети и френски шансони, направени за четири гласа, които вече сме изпълнявали в Сливен, на фестивала във Варна, в Албания и на други места.

– Харесва ли ви хоровото дирижиране?

– Да, защото имам контакт с хората. Пианистката Веселина Атанасова е чудесен корепетитор. Имаме в репертоара църковни песни, с които участваме във фестивала на православната църковна музика, който организира читалището. Този репертоар те го знаят чудесно – динамика, дикция, интонират хубаво. Имаме и по-сериозни песни, някои танга за хор, канцонети, в които някои хористи са солисти.

– Какви планове и идеи имате за хор „Добри Чинтулов“?

– За съжаление, плановете които ние правим, са за кратко. А всички политически и морални идеи трябва да са за много по-дълго. Аз нищо ново няма да измисля. Аз бих направил същото, което беше направил Григоров. Ако в момента някой има интерес да запази хор „Добри Чинтулов“, за този хор трябва да се обяви прослушване, да влязат млади хора, да се обучат, а не с моето тръгване от града или с пенсионирането на вече възрастните хористи  да приключи живота на хора. Аз много исках да има прослушване за млади хора, но това не зависи от мен, аз не мога да вземам решение кога ще правя прослушване или ще правя младежка формация на хор „Добри Чинтулов“. Но така се прави в Германия, в Испания, във Франция. Аз казвам какво трябва да се направи, много е просто. Защо Григоров правеше прослушване и имаше младежки хор, а сега няма младежки хор? От кого зависеше? Защо тогава имаше толкова хорове? Аз гледам записи, те са просто уникални! Какво ще правим утре?

Идеята ми е да се направи малък младежки състав с мадригали и т.н. От гимназията и от училищата да се направи прослушване по възрастови групи, да се съберат младите хора в хор. Те са жадни за музика. Сегашният хор ще се запази, защото те са стиковани и много добре знаят нещата и едновременно да се подготвят млади хора. Да има детска или младежка формация към хор „Добри Чинтулов“. И след 30 години, дали ще съм аз или някой друг, но тези хора да са като сегашните хористи.

Но този проблем не е само в Сливен, това е навсякъде. Когато един човек иска доброто на институцията или да работи, изведнъж става лош. А борбата против изкуството е огромна. Не трябва да има изкуство! Защото изкуството ражда интелигентни хора. В момента липсва смелост. Не политическа. Това са неща, които не струват пари. Нека да направим нещо! Не за 10 години, а за следващите 80 години да сложим такава база, че този хор да продължи да съществува.

– Какво композирате?

– Композирах музика на театралната онлайн постановка „Страсти Илиеви“, по проект, финансиран от Национален фонд „Култура“. Пиша музика за Детския приказен театър на читалище „Зора“. Написах доста произведения за пиано.

– Вашата дъщеря Християна има ли ориентация към музиката, като родителите си?

– Тя взема уроци по пеене при г-н Иван Кавръков, при мене посвирва по малко на пиано, пеем дуети с нея. За 100 години от рождението на голямата гръцка певица и политичка Мелина Меркури имаше наши клипове с Християна в сайта на посолството и в сайта на дружество „Аристотел“ – гръцко-български културен мост, с песните на Мелина Меркури – пеем аз и малката, която тогава беше на 13 години, а сега е вече на 17.

– Как се чувствате като свободен артист?

– Абсолютно свободен. И много щастлив. Не искам да съм на щат в някой театър. Искам да гостувам, да пея където ме поканят. Понеже в музиката съм в много аспекти: пиано, композиция, пеене, дирижиране, няма как да съм добър, ако съм в един театър и се занимавам само с пеене. Пък и всички музикални направления, в които се развивам, си помагат взаимно.

… По Коледа роденият в Атина Георгиос Филаделфевс, когото Сливен вече познава като хоров диригент и музикален педагог, а оперните и концертни сцени на България и Европа знаят и очакват като певец, пианист и гастролиращ артист, за пореден път подари на Сливен един хармоничен резултат от богатото си артистично амплоа. Като човека-оркестър, той се справи сериозно, професионално и проникновено с няколкото си главни роли на сцената – прекрасен тенор, виртуозен пианист и прецизен хоров диригент с цяла палитра от разнообразни качества. Музикантът си е музикант отвсякъде и във всичко, до което се докосне талантът му. И до изящно изпетите италиански канцонети, и до майсторски интерпретирания на рояла Шопен, и до мелодичното хорово пеене в разни стилове на неговите хористи от смесения читалищен хор „Добри Чинтулов“, изпълняващи френски, италиански, гръцки и български хорови композиции.

Талантът и енергията на Георгиос чакат да бъдат подобаващо оценени, подкрепени и представени в празничните програми на Сливен. Тази вечер той е на сливенска сцена в качеството си на гост, в концерта на Звездните тенори в града под Сините камъни, с неговото сериозно участие като един от тях. И това става в деня 18 март, когато Георгиос празнува своя рожден ден. А концертът с колегите му Марио Николов, Андрея Мирчев и Стефан Петков обещава да се превърне в музикален празник за Сливен.

Щилияна ВАСИЛЕВА

20.04.2020 г. – 18.03.2024 г.