ИМЕТО

• Три години без журналиста, преводач и сатирик Венци Гандев или Ганци Вендев, както нерядко се подписваше „роденият на няколко километра южно от връх Българка“ Венцислав Гандев

Да си спомним за него с един автобиографичен разказ в Ганцивендев стил

ИМЕТО

Човек цял живот си носи кръста. Винаги. По всяко време – всеки ден и всеки час, дори когато бяга на къси и дълги разстояния. И името  е кръст, морален налог, поет уж доброволно от тебе, въпреки че никой не те е питал какво име искаш да носиш. Ако те питат как искаш да се казваш, това значи анабаптистка  eрес.

Иван не мога да бъда. Баща ми е Иван, баща му и той Иван. Бащата на бащата на баща ми обаче е Стефан. Я-а-а-а! Да бе, Стефан! И чичо ми и той Стефан, и името на брата на мъжа на леля ми в Бургас също е Стефан. Започват да лансират името Стефан. Някои го намирали за много прозаично: Стефановци на път и под път. Спорът продължавал застрашително дълго, а държавата не се интересува от това, кое име е възвишено и кое прозаично. За общинските  регистратори е важно да имаш име, да знаят един ден как да те открият– за данъци, за такси, за наборна комисия,  за валяка на живота! Ех, Кафка, Кафка! Преди да започнеш да чакаш пред Вратата на Закона, знаел ли си ти, че трябва да минеш през протката на кръщенето, през комшулука на родовата бюрокрация, през лабиринта на семейните глупотевици, да стенеш под ориста на Малък Човек от миналото  столетие! И през този век има малки хора, но още не са дорасли за това звание. Малки са още, не знаят какво ги чака! Знаеш ли  Франц, че да не знаеш как се казваш е толкова потискащо, колкото и смазващата неотстъпчивост на  Портиера на Закона. Знаеш ли какво е  да ти е мъчно, че твоите връстници си носят свободно и безгрижно кръщелните имена, а ти живееш нелегално и плахо като малко мишле, под друго име, живееш и с два монограма – един „С” и един  „В”. „В”, защото някой съобщил на семейството, че Стефан е гръцко име и може да се преведе с „венец”.  Почнах да се движа сред хората с два монограма, купени на една панаирджийска сергия.

…Когато бях малък, обичах да ме водят на панаир. Тогава  имаше панаир два пъти  в годината: по Връбница, седмица преди Великден и по Касъм пазар (около Димитровден). Eдинственото ми желание бе да се „извъртя” на някой карусел, а след това разчитах на хрумванията на родителите си да ми купят нещо от някоя сергия.

Какви ли не чудесии имаше по панаирите. Стрелбища с примамливи цели – Червената шапчица с баба си и ненаситния вълк – ако улучиш бeлия бутон, вълкът се завъртва на 180 градуса, подгонен от един добродушен ловец и безупречен стрелец; или пък „Лили черпи бонбон” –  тенекиен женски образ, набръчкан от свежа блажна боя, с усмивка те замерва с бонбон лукче или кандиран фондан.

Имаше сергии с различни  по големина, боядисани в черно пистолетчета. Зареждаха се с конфети, изпълнени с гръмлива смес. Слагаш един заряд „патлангаче“ там, където е петленцето. Натиснеш спусък и се разнася  стряскащ пукот. Става ти весело – дали от гърмежа или от това, че си стреснал хората наоколо. Радост, детска радост! Случи  се веднъж по Касъм да минем с мама покрай сергия с монограми. На платно от черно кадифе бяха забодени  безброй монограми – главни букви от цялата азбука на Солунските двама братя, редакция 1945 година.  Без  „ъ“ и „ь“, прокълнати навеки да не бъдат начело на което и да е име. Е, понякога можеш да попаднеш на Ъруин,Ърл или Ъптон. Но това тогава беше немислима  екзотика. Още повече, че през някои времена такива имена с отврата биваха запокитвани в блатото на капиталистическите наименования. Случваше се, макар и мно-о-о-го рядко, да попаднеш на такива бисери като Ьовка или Ьонко –  смешни куриози, странни дори и за тези, които се потяха да пишат имената и думите “правелно”. Та спряхме на тази ограмотителна  сергия и мама поиска буквата „С”. След това някак си колебливо помоли и за буквата „В”. Кръщелната буква мама забоде на това палто, с което ходех на училище – носех го всеки ден. Другата, „незаконната” буква, зае място на ревера на  тънко масленозелено палтенце. Обличах го рядко, когато времето беше нито топло нито студено, нито променливо…”никакво”  време. Не ходех с него на училище. Носех го понякога, т.е.  неясно кога. Но все пак напълно обяснимо и известно кога, извърших истински преврат в наименованието си – напълно изненадващо за семейството и роднините, особено за онази част от родата, която виждаше в кръщелното ми име спазването на извечната българска традиция за понасяне на кръста чрез приемането или по-точно натрапването името на някой близък роднина или таен любовник – баба, дядо, вуйчо, леля, чичо, някой неизвестен братовчед или братовчедка, на кума, кръстника, невидим приятел, натъпкан в дъното на спомените. И така Стефан, Стефко, Стефи, Стефчо, Стефанчо… Решено е! Връщане назад няма! То и време няма! Карам четвърта година от появата си в живота без законно и номинално оформен  статут.

…..

Снежнобялата власеница, опираща до пръстите на нозете ми, две бели дълги свещи, свързани със синя панделка, донесени за обреда от кръстник Иван и кръстница Мара, тайнствено се кипреха до купела. Съблякоха ме голичък, слабичък, с болни лимфни жлези, беззащитен, както ме мама  родила. Започнах да зъзна. Свивах се безпомощно и безполезно, непокрит, не можех да се скрия от тържествената и съдбовна хладина. Озъртах се сред тази тиха, напрегната и натрапчива суетня, която – колкото и благочестива да беше – безпощадно ме обгръщаше с желязна невъзвратимост, превръщаше се в невехнещ и  хладен  спомен за цял живот…

„Благословен Бог наш…” – думи, придружени от плисъка на студената светена вода и последвалите писъци на кръщелника, предизвикани от хладината на божествения прием, оказван ми от Светия Дух и останалата  част на Троицата.След това мирото. После изнасяне от купела. Отецът дава знак на кръстниците и те, надяват ми бялата власеница и ме повеждат около купела. Аз продължавам да зъзна, издавайки сподавено хълцане. Виждам татко с излъчващ удовлетворение поглед, мама с потръпнал от вълнение взор – очи, изпълнени от спомена за преживените операции  и с вълнение от надеждите за оцеляването ми, таени години  наред; по-големият ми брат с искрен, изпълнен с детско любопитство взор. Въпросът с неговото име бил надлежно и делово уреден. Чичовци, сваковци, чинки, лели, баба Вена – свекървата на мама, носеща името на едно от най-хубавите цветя  Невена.Това беше задължителният роднински шпалир, пред който трябваше да бъде изведен. По-късно научих, че сестрата или някоя булка от роднинското обкръжение на Добри Чинтулов й била дала това пролетно име. Виж ти, колко е важно в джинса ти да има хора с връзки в поетичните кланове и семейства. Но тогаз никой не обърнал внимание на тази подробност и до настъпването на моето кръщелно преображение  ще минат години, неудържими, невпрегаеми, безмилостни  като бъдещето.

И така, кръщенето премина безметежно, поне такова било усещането. Мама Анка обаче явно не се беше примирила с това кръстително „насилие”. Беше обидена от това, че никой не взимаше под внимание  нейните предложения и възражения и три години ме влачеха с това глезено прозвище „Бебо”. Тя упорито твърдеше,че е по-добре да нося славянското  Венцеслав, отколкото гръцкото Стефан. Това елинско име вероятно  й е напомняло за  бежанските  години по време на Балканските войни.  За безконечните скитания на двама съпрузи от Лозенград (днешното Къркларели, на няколко километра южно от Резовската река) с четири малолетни деца низ Тракийските земи и Беломорието, за унизителната неизвестност и мрачната несигурност на бъдещето. То пък за какво бъдеще да говориш, щом дори не знаеш къде ще замръкнеш и кога и как ще осъмнеш! Да си отчаян до такава степен,че през режещия хлад на ноемврийските „капчици дъждовни”  да започнеш да  изхвърляш в Тунджа част от покъщнината, за която  си плащал мъчени пари, надявайки се  да постигнеш не кой знае колко светло, а обикновено  бъдеще.

… И така заживях с два монограма – единият за пред хората, а другият… май пак за пред  хората.

Като се родил бате, проблемът с името не бил чак толкоз труден – кръстили го Людмил. Не зная дали някой е възроптал против това „купешко име”, но общо взето това име било възприето от всички и бате ми станал Людмил, гальовно Милчо, а баба ми Невена почнала да го нарича Милиончо. Горката, все ѝ се искаше хората от нейното семейство някой ден да позабогатеят някак си. Ами аз!? Работата се позабавила. Като бебе се възпалило ухото ми. Поради невъзможност мама да ме кърми, дали ме в детски ясли, там ме настанили в ъгъла на стаята между два прозореца и ей ти възпаление на лявото ухо, следва операция, а от операцията първата снимка  в живота ми – мама и леля ми Стаматка ме водят на превръзка. На снимката  представлявам кълбо от бинтове и само носът ми стърчи навън – нали трябва да дишам! Първа снимка , първо име – „от болницата със Жорко след превръзка” , гласи кратък обяснителен текст по якия гръб на  снимката. След като съм се възстановил, спорът около името също се подновил, още повече че, след като „Жорко бил отхвърлен”, богатият асортимент от имена направо избухнал. И след едно такова избухване, баща ми като Александър Македонски се ядосал и отсякъл гордиевия възел, и решил да ме кръстят Стефан.Така ме въвели в христовата вяра поп Симеон и поп Борис. Кръстен съм от двама свещеника! Като принц! Но с това битката за името ми не приключила. На мама много ѝ се искаше да бъда Венцислав. Така се стигна до случката с монограмите  върху черното кадифе. Случи се така,че мама трябваше да остане за седмица в Сливен, за да посещава някакъв курс за изучаване на богатия съветски опит. И аз трябваше да дойда в Сливен, защото в Гавраилово нямаше кой да ме наглежда. Когато трябваше да ме заведе в близкото школо „Митрополит Серафим”, в бързината ми навлече зеленото палтенце с буквата „В”. Кой да ти мисли за правилното име. В градското училище само за една седмица, а след това – пак в Гавраилово, с любимите ми караджейки по речния каменист дол.

Мама ме представи на учителката  Димитринка  Байрамова без  да успее да каже как се казвам. Но на ревера на палтенцето ми се кипреше буквата „В“! Влязохме с учителката и тя ме представи на връстницитге ми и ме покани да кажа името си. Казах си името. Браво, хубаво име. Седни, Венциславе, при Митко, там ще седиш докато си при нас”. Криво-ляво, изкарах една седмица като Венцислав. Но изглежда, че бях останал  вече за постоянно с това име. Наесен мама получи назначение за учителка в Сливен. И аз трябваше да продължа пак в „Митрополит Серафим”, който бе преименуван междувременно на „Христо Смирненски”. Постъпих в същото отделение, при същата учителка, която не беше преименувана, нито пък „възродена”. И така продължих да уча, да раста, да опознавам света с незаконното име, да живея под слънцето, както казва Мефистофел – „безгрижен и честит”.(Гьоте, Фауст”I).

Никой или почти никой не знаеше какво име беше нанесено не само в свидетелството ми за свето кръщение, а и в регистъра на общината. Църковните и светските власти не знаеха как бях известен в светското общество. Обаче от службата за военен отчет на общината един пролетен ден получих смразяваща призовка, според която трябваше да отида в този отдел и да дам лично някои сведения, необходими за оформянето на някои документи, във връзка с предстоящата ми военна служба. Смразяващото в призовката беше, че там фигурирах под името Стефан (съгласно общинските регистри). Ами сега! Цял свят вече знае, че съм Венцислав, само онези там от Военния отдел не знаят това. Баща ми отишъл там, за да  коригира грешката. Но чиновниците били категорични, че аз съм Стефан, тъй пишело в общинския регистър. Ако искал да ми променени името, трябвало да отиде в съда с двама свидетели и там да стане ясно как се казвам. Баща ми не се поколебал, завел в съда не само дело, но и приятели и свидетели. В съда не се опъвали, а направо решили, че трябва да се казвам тъй, както фигурирам в много документи. И както свидетелствали лицата, доведени от татко. Издали ми акт за раждане на името на Венцислав Гандев. Така вече носех това име urbi et  orbi и никакви чиновници или военни бюрократи не бяха в състояние да опонират на новия официален кръщелен документ. Бях вече с нормално статукво на български гражданин и започнах да фигурирам в регистрите на армията и избирателните списъци като Венцислав. Дори по радиото ми казваха името така, като бяхме решили аз и съдът. Така е! Дори от родата не възразяваха. Само чичо ми Стефан се мръщеше. Но по-късно и той си чу името, Бог да го прости.

Венцеслав ГАНДЕВ