ПИВНИЦА „ТУНЕЛА“

• Спомен за стария Сливен от Никола Шишеджиев

Пивницата „Тунела“ се намираше там, където и сега е книжарницата, в сградата на Окръжния народен съвет.[1] Заемаше три малки помещения. Входът й беше там, където сега е входът на книжарницата. Вдясно от входа, в първото помещение, се намираше дългият тезгях на съдържателя на заведението Димитър Маринов. Преди да се влезе във второто помещение, вляво бе скарата на бързоречивия Борис, на която той печеше най-вкусните сливенски кебапчета.

От второто помещение, за което имаше вход и откъм „Стария бряст“, се влизаше в третото помещение, което бе малко по-просторно и по-уютно.

Тук, както навсякъде, келнерите често се сменяха. Най-дълго се застояха Паяка и Добри.

Паяка умееше да смята добре и не правеше грешки в сметките в своя полза, за разлика от Добри, който беше слаб по аритметика. Ако сметката на някоя компания биваше много дълга, Добри ги караше сами да си я правят и да му платят по съвест с думите: „Хайде, давайте каквото ще дадете“. Но той знаше добре, че сметката ще бъде закръглена в негова полза.

Сливенци имаха пълно доверие на келнерите, а някои от тях, например Димо, Стефко /Дела Роза/, Славчо, Коста Капимеров направо можеха да служат като образци на честност.

Най-честите посетители тук бяха чиновници и учители, които, след свършване на работното им време, понякога се отбиваха на шишенце винце с лимонче, за да си споделят това, което в службата не смееха да си кажат.

До самия вход на заведението, облегнат на тезгяха, обикновено стоеше прав и пиеше регала си с бяло вино Йордан Бобито – „дежурният“ свидетел по съдебните дела. Той и неговият колега Васил Бабача бяха винаги готови да свидетелстват по всякакво дело, независимо за коя от страните. Както казваше един адвокат: „И турчин от Анадола да дойде тук да се съди, то те и на него са готови да станат свидетели, и да се закълнат, че го познават, стига преди това да им каже няколко думи за себе си.“.

Чест посетител на „Тунела“ беше известният със своята честност търговец на електрически материали и преводач от руски език бай Митю Консула. Той беше покровител на всички електричари в града и ги подпомагаше в тяхната работа, от която, разбира се, те не можеха да забогатеят, все си оставаха сиромаси. Ако някой ги запиташе къде работят, когато биваха без работа, те обикновено отговаряха с горчива усмивка: „Сега електрифицираме Змеевите дупки“.

Там, в „Тунела“, бай Митю Консула, в компанията на един или двама стари приятели, обичаше да разправя и да слуша спомени от младини. След всеки разказан спомен, старите другари му „удряха по едно“ малко шишенце с винце, придружено с думите: „Хайде по този случай!“.

Винцето си бай Митю пиеше без да си туря изкуствените челюсти, които носеше в джоба на сакото си и поставяше в устата, само когато дойдеше ред на мезето.

Редовни посетители на „Тунела“ бяха и група хористи от народния хор при читалище „Зора, които, начело с отличния басист Иван Бояджиев, съпроводен обикновено от Колю Сапуна, Марю Кънев, Платон и други, след всяка спявка идваха тук да си промият гърлата, продрани от изпетите на репетициите песни.

Разбира се, при този ритуал често се налагаше да си прослушат сами още веднъж песните, за да се уверят, че не са допуснали на спявката някоя грешка. И тогава „Тунела“ се обръщаше на опера, а останалите клиенти слушаха с най-голямо внимание, като след всяка изпята песен бурно ръкопляскаха.

Така че, ако на спявката не е имало публика, то тук се намираше достатъчно – и то каква.

Клиенти на „Тунела“ бяха и поулегнали хора, като тия от компанията на лесничея Коста Боянов и Петър Драгиев. Тази компания си правеше по-дебели „заговезни“, като често разнообразяваше мезето си, вместо с кебапчетата на Борис, с донесен от нея самата гювеч, изпечен във фурната на Георги Мустакатия Шадравана.

Бай Георги беше голям майстор на зеленчукови гювечи с овнешко месо. Тях той печеше във фурната си, но само при условие, че в гювеча са поставени 40 броя бамии, които броеше една по една.

След полетия с винцето гювеч, компанията се развеселяваше. До песни обаче не се стигаше, а се задоволяваха да накарат Драгията да изпълни коронния си номер – събличане на жилетката, без сваляне на сакото. Този номер предизвикваше ръкопляскания и … „хайде още по едно шишенце!“.

По-дебели шеги ставаха, когато тази компания гостуваше на ресторант „Търговски”. Там веднъж изяли по погрешка гювеча на друга компания, в който, вместо агне, имало лисица, а те не знаели и станали за смях на другата компания, която им погодила тази шега. Говореше се, че на другия ден сутринта намерили Драгията, който най-много ял от лисицата, в курника си да гони кокошките…

След песните на хористите, настроението в заведението се поддържаше от отличните сливенски трубадури – Дечо с мандолината и Игнат с китарата. Песните си те започваха с „Каре о мия, защо да крия“ и завършваха с „Под липите съм самичък“ по текст на сливенския поет Йордан Богдар.

Тук музиката създаваше настроение на изморените от дневния труд хора и желание да пийнат едно-две шишенца винце.

В „Тунела“ никога не е имало пияници, а само хора във весело настроение и с олекнали от споделените грижи и неволи сърца.

                                                                                         Никола ШИШЕДЖИЕВ

                                                            („Картинки от недалечното минало на Сливен“)

                                                                               в. „Сливен“, бр.1, 21.09.1998 г.

[1] Днес там се помещава общинската данъчна служба