МАЙСТОРИТЕ ОТ РОДА МАКАСЧИЕВИ

• Казанлъшките ножари се преселват в Сливен преди близо 200 години и слагат началото на тюфекчийството в хайдушкия град. Кратка история на рода на Асен Макасчиев  

Известното за рода ни датира от началото на XIX век, по което време /1805 г./ в Казанлък се ражда прадядото ми Добри. Тогава ножичарството е твърде напред в своето развитие. Казанлъшките ножичари /макасчии/ са изработвали цялото разнообразие от ножици, необходими за занаятите в града, но за всички тях не е имало достатъчно работа.

Твърде възможно е тази да е била основната причина, принудила прадядо ми Добри Макасчията да се пресели със семейството си Сливен. Получил сигурна информация от Сливен за нуждата от ножичари, добре обмислил последователността  на действията си: оставил семейството си в Казанлък и сам идва в града около 1840 година. Неговото трудолюбие, експедитивност,  добросъвестност, качеството на извършеното, не остават незабелязани. Бързо спечелил клиенти. Не правел нови ножици. Едва успявал да поправи повредените, да наточи изхабените. Така отнел клиентите на ножарите. У тях се появява негодуване и завист, които намират израз в едно колективно заявление до Окръжния турски управител, в което настояват прадядо ми незабавно да напусне града.

Дядо Добри  бил предупреден от близък човек за този протест и се подготвил за срещата с управителя: изработил едни ножички за рязане на квитанции и зачакал. Срещата определила оставането му в Сливен, неговото и на семейството му бъдеще. Дядо Добри не можел да възразява, само извадил от пояса си ножичките и ги дал на Окръжния управител – подарък. Дълго ги обръщал и оглеждал турчина, обмислял с подпряна на ръка глава. Накрая майсторството на прадядо издържало успешно най-отговорния изпит и на града бил осигурен така необходимия занаятчия ножичар.

Около 1844 г., в купената от прадядо къща под Бармук баир, в Мангърска махала, се настанява семейството му: съпруга, три дъщери и един син. Майстор бил в работата си дядо Добри. Направеното от него било с прецизна изработка и безотказно действие. Запазени са само едни негови ножици – абаджийски, от 1858 година. Те красноречиво говорят за утвърдена технология за изработване на ножици, а украсата им представя майстора като естет. Дядо Добри бил не само ножар, но познавал оръжепроизводството и още много тънкости в обработката на желязото.

Единственият син на прадядо ми е моят дядо Георги, роден в 1834 година. Той бил на десетина години, когато семейството идва да живее в Сливен. Скоро започнал да помага на баща си и да учи ножарството.

Дядо Добри имал вече дюкян в известната тогава сливенска чаршия Аба пазар, в горния й край /близо до сградата на Български пощи/. В съседните дюкяни се е работело оръжие, но само механизмите и ложите. Срещу неговия бил дюкянът на турчина Салимаа. Двамата бързо се опознали и сближили.

Сливен, Аба пазар, 1879 г., опожарен при Освобождението на хайдушкия град. Сн. Д. Михайлидес

А синът му Георги имал буен характер. Напускал дюкяна на баща си и понякога на бос крак отивал на Бармук баир, където се събирали момчета българчета и турчета, за да се надпреварват да хвърлят камъни. Бил буен и непослушен, но много буден, умен, възприемчив, със сръчни ръце. Помагал на баща си и учел от него макачийството, помагал и на Салимаа и учел от него изработката на оръжие. С годините напредвал, с лекота извървял пътя от чирак  до майстор ножичар и майстор оръжейник. Получил правото да работи самостоятелно.

Дядо Георги работел с голямо умение, постоянство и упоритост – така, както е работел и баща му, дядо Добри. След женитбата си за баба Иринка /1864 г./, освен ежедневната работа с клиентите, всяка година изработвал и по две дисаги различни видове ножици: абаджийски, терзийски, кожухарски. С група сливенски занаятчии отивал на Узунджовския панаир и там продавал стоката си бързо и без затруднения. За няколко години спечелил пари за златен наниз на младата си жена, а след още няколко, през 1870-та, купил нов дюкян пак в Аба пазар.

Поради връзки с някои хайдути, за да избегне надвисналата над него опасност от най-тежкото наказание, дядо Георги бил принуден да напусне Сливен през 1875 г. с още двама души. След много премеждия, той и единият от групата се установили в Плоещ. Наели заедно дюкян от един възрастен немец  железар. Дядо изкупил всичките му инструменти и започнал да работи. Немецът всяка заран по навик отивал в дюкянчето. Сядал на едно столче, подпирал ръка на бастунчето си и наблюдавал дядо. Току го питал: „Кой те учи? Не си ли ходил във Франция? Не си ли ходил в Австрия?“ „Учих се – отговарял дядо – от баща си, от нашите майстори“. Немецът клюмвал глава и казвал: „Този човек е учил при големи майстори“.

Почти три години останал дядо в Плоещ. Той бил уверен, че изгнаничеството няма да продължи дълго. През 1878 г., заедно с руските части, той се връща в България и се прибира в Сливен.

След голямата радост от дългоочакваната среща със семейството, дядо преживял и тежка загуба. По време на войната изгорял дюкянът му на Аба пазар. За да започне отново да работи, той бил принуден да наеме друг дюкян. Подходящ за неговия занаят се оказал един в Клуцохор, до къщата на Хаджи Димитър. Тук останал да се труди почти 20 години – до 1898-ма. Тук е чиракувал и учил занаята и моят баща.

За Първото Пловдовско изложение през 1892 г., наречено замеделско-промишлено, на повиканите в общината майстори  занаятчии е възложено участие според техните възможности, преценки и желания. Дядо Георги имал оригинална и смела идея за изработка на една пушка. Но бързо влошаващото се зрение на големия ми чичо Васил налагало незабавно преглед при лекар специалист в Цариград.

Изостанал дядо ми в подготовката на предметите за изложението. Тогава се явява компромисен вариант – вместо първоначално замислената пушка, решил да направи една малка „пушчица“ за лов. Започнал усилено да работи в делник и празник няколко месеца. Направил „пушчица“. „Тя има открай-докрай приложено изкуство.“ – казваше баща ми. Хармоничното съотношение в размерите на отделните й части, формата им, украсата по тях говорят за едно голямо, изключително постижение. Накрая успял да изработи още три предмета с по-малка сложност и трудност. На изложението голямото майсторство и изкуство на дядо Георги е оценено. Той получава първа награда: диплом и златен медал.

Княз Фердинанд, който бил покровител на изложението, придружен от членовете на комисията  и гости, разглежда последователно всички павилиони. Изработката на дядовата пушка била веднага забелязана и оценена от един французин сред гостите, собственик на фабрика за оръжие. Той предложил да даде 10 наполеона, за да вземе пушчицата и да я има за образец. Членовете на нашата комисия отклоняват предложението му като го уведомяват, че експонатите на дядо са определени за изпращане на Световното изложение в Чикаго.

Сн.: Изделия Макасчиеви

Дядо по-късно научил за случилото се. Това било тревожен сигнал и дядо не се съгласил изделията му да бъдат изпратени за Световното изложение. Така дядовата пушчица се запазва. Още много поколения  ще се радват на голямото майсторство и изискания  вкус, вложени в изработката й. И двамата ми прародители са били юначни българи – решителни, смели, горди, честни, прями, принципни, последователни. Казаното не се променяло, то се изпълнявало. Тези свои черти възпитали и в следващото поколение.

Баща ми Асен Макасчиев, роден през 1882 г., е техният следовник.

Ангелина МАКАСЧИЕВА

Сн.: Асен Макасчиев в работилницата си