ТАТЯНА ШИВАРОВА – ПЪТЕШЕСТВИЕ В ОПЕРНИЯ СВЯТ

• Как Сливен открива певческия й талант. Миланската скала, нейната школа и любимите роли Джоконда, Абигайл, Турандот на певицата – потомка на Захари Стоянов. За Таня и сливенските родове Шиварови-Курдови

ЧАСТ ПЪРВА

Татяна Шиварова – родената в Сливен оперна прима от Милано! Гордостта на акад. Методий Григоров, защото е негово откритие за оперната сцена! Тя е от стар и уважаван сливенски род. Завършила не музикално училище, а Френската гимназия в Сливен с отличие. По-късно – оперно пеене в Българската държавна консерватория. Дълги години живее и работи в Милано и гастролира по света, но винаги се завръща и зарежда с енергия в Сливен, където е коренът й. Този разговор се случи при едно от последните й завръщания, за среща с почитатели в сливенската галерия „Май“. Татяна Шиварова се оказа много интересен събеседник.

–           Сливен ли откри певческия ти талант, г-жо Шиварова?

–           Сливен и акад. Методий Григоров. Аз започнах да пея в хор „Дружна песен“, който той създаде. Беше пристигнал в Сливен млад, амбициозен музикант и каза: „Ще направя хор!“ Направи прослушване по училищата и ни събра. Изведнъж се получи много хубав хор. Аз свирех на пиано при Мария Георгиева, която смяташе, че имам талант и трябва да отида да го развивам при по-класни учители. И в един момент спрях да ходя на хор, защото мислех, че ще ставам пианистка. Методий Григоров  много се ядоса. Аз му обясних, че искам да се занимавам с пиано и плуване. Той ми каза: „Какво плуване? Пиано и пеене може, но какво плуване?“ Всъщност, баща ми държеше на плуването, защото аз много бързо израснах. На 12 години пораснах с 12 см за 6 месеца и един лекар му беше казал да се заема с някакъв спорт, защото много бързо раста, та той се беше притеснил. Но сега мога да плувам, мога и да свиря на пиано.

Като влязох във Френската гимназия, Методий Григоров беше там преподавател по музика. И като ме видя, каза: „Ха сега! Падна ли ми? Идваш да пееш в хора на Френската гимназия, в хора на девойките и се връщаш и в хор „Дружна песен“! Ако не идваш, ще те скъсам по музика!“ Когато тръгнах отново в хор „Дружна песен“, възрастта ми беше друга, гласът – променен. Той направи вътрешно прослушване и каза: „Сега извикай баща си!“ Извиках баща си, но бях притеснена – за добро ли, за лошо ли го вика? А той му казал: „Шиваров, дъщеря ти ще става оперна певица! И не искам да чувам противопоставяне!“ Баща ми се опита да му противоречи, но той твърдеше: „Не! Такъв глас рядко се среща!“ Тогава баща ми се консултира със свои приятели, заведе ме при големия български диригент Михаил Ангелов, един от основателите на „Софийски солисти“, диригент и директор на Софийската опера, после – на музикалния театър „Стефан Македонски. Той му каза: „Гласът й е много добър, но още е рано да започва.“ Бях на 15 години тогава. Заминахме за Мароко и когато се върнах, бях вече на 17. Тогава Григоров ни хвана за ръка с баща ми и ни заведе при Сима Иванова, която веднага прие да работи с мен. Не бях в музикално училище, трябваше при някого да се подготвя за Консерваторията. По солфеж ме готви диригентът Христо Иванов, пак приятел на баща ми, който беше в Казанлък, после отиде в Музикалния театър. На актьорско майсторство ме учи Николай Мандаджиев. Така влязох в Консерваторията. И да, Сливен е причината за всичко.

– Кои бяха музикалните личности – Ваши учители?

-Дължа много на Сима Иванова, на Методий Григоров, на Михаил Ангелов, който като диригент ме накара да мисля върху образа. Павел Герджиков, който ми преподаваше в Консерваторията по актьорско майсторство и водеше майсторски клас, ме научи на сценично поведение. Имах щастието да уча при много добри преподаватели и по другите дисциплини: Георги Костов по хармония, Манол Тодоров по фолклор, Нева Кръстева по полифония, всеки от тях нещо ми е дал. Големи български музиканти преподаваха в Консерваторията. За мен тя е един голям и хубав период. Много съм благодарна на Българската държавна консерватория!

Проф. Сима Иванова е моят първи и единствен учител по оперно пеене, при нея започнах още преди консерваторията, с нея продължих в консерваторията, изкарах майсторски клас и когато спечелих конкурса в школата на Миланската скала, тамошните преподаватели ми казаха, че съм вече много добре изработен певец, със солидна техника и ще има само усъвършенстване в италиански стил. Аз съм й безкрайно благодарна за всичко.

–           Как попаднахте в Милано?

–           В Милано попадах с конкурс за специализация и усъвършенстване на млади оперни певци в Школата на Миланската скала. Аз бях в първи майсторски клас в Консерваторията, когато ми се обади ректорът и ми съобщи решението на ръководството аз и един мой колега да заминем на конкурс в Скалата, защото тази година обявяват конкурс за оперни певци българи.“ Аз започнах да се подготвям с моята професорка Сима Иванова и спечелих конкурса в школата на Миланската скала. След избора на специализантите, министерството на културата на България отпусна стипендии. В Скалата специализирах при големия мецосопран Джулиета Симионато  – певица от висок ранг, която дори ме попита: „Кой ви е учил? Много добре са ви учили в България!“ Имаше и смешни моменти. Директорът на школата в началото ме попита: „Госпожице, вие знаете ли да пеете „аджилита“? /„аджилита“ на италиански са бързите технически пасажи/. Аз вече говорех малко италиански и попитах: „Какво е “аджилита“? Той направи физиономия, после ми обясни какво си е помислил в момента. А за мен пеенето беше едно – няма бавни, няма дълги пасажи. При моята преподавателка Сима Иванова започвахме от бавните пасажи и свършвахме с най-техническите бързи пасажи. И това се наричаше просто пеене. Сима Иванова считаше, че трябва да можем да правим всичко. Какво стана после? Директорът на школата преподаваше клавир в нашите специализантски часове. Веднъж се обади и каза, че ще закъснее 20-тна минути, защото е попаднал в задръстване. Заръча: “Нека, който е първи, да се разпее, аз след това ще продължа.“ Първата бях аз. Обърната с гръб към вратата, не виждам, че е влязъл и започвам да си правя упражненията както при Сима Иванова – от бавната до бързата част. А тя ни даваше много трудни бързи упражнения и за нас това беше нормално. Пея си аз, свършвам, обръщам се и гледам – директорът на школата ме гледа с ей такива очи и ми казва: „Но госпожице, защо ми казахте, че не знаете какво е „аджилита“? –„Вие за това, което пях накрая ли ме питате? За мене то е пеене.“ – казах. Тогава той ми разказа с добронамерен смях, че като ме е питал и съм казала, че не зная какво е „аджилита“, се е хванал за главата: „Какво ще правя сега, как ще я уча на тези неща… А гласът й е за първите опери на Верди, които са с много бързи технически пасажи.“ Смяхме се много. Тогава разбрах колко трябва да съм благодарна на Българската държавна консерватория и на моята учителка…

–           Кой конкурс сте спечелили 20 години след Гена Димитрова?

–           В Италия има много певчески конкурси и аз ги препоръчвам на моите млади ученици, на които постоянно повтарям, че е важно не толкова спечелването на някаква награда, а подготовката. Тя е много целенасочена, конкурсите са с трудни програми. А когато имате цел, започвате да учите много и различен репертоар и по този начин израствате творчески. Когато човек е добре подготвен, успява. Аз, на колкото конкурса съм се явила, винаги някаква награда съм печелила. Като свърших първата година на двегодишната специализация, бях вече спечелила конкурси в Женева, в България – „Светослав Обретенов“, имах опит вече. Тогава моите преподаватели в Миланската скала ми казаха: „Тази година операта е „Бал с маски“. Твоят глас е много подходящ за тази роля. Пробвай се в този конкурс!“ Аз се подготвих и го спечелих. Оказа се, че точно 20 години преди това, на същия конкурс са правили същата опера – и са го спечелили две българки: Гена Димитрова и Христина Ангелакова. И 20 години по-късно го печелим пак две българки, в същите две роли – аз и мецосопраното Пламена Джурова, която по-късно замина за Германия и направи там кариера. Беше много интересно. И досега се прави този конкурс – Тоти дел’монте се нарича. Аз имам и ученици, които са го печелили.

Този конкурс е създаден в чест на Тоти – италианска певица, колоратурен сопран, родена близо до Тревизо. Финалисти от конкурса правят концерт във вилата на Тоти Дел’монте, която е близо до Тревизо. Конкурсът е един от най-старите и сериозни италиански конкурси и до ден днешен продължава. И аз изпращам там мои ученици, особено които са правили майсторски клас, защото той е ключ към много други неща.

• Срещали ли сте се с Гена Димитрова?

– Гена Димитрова също е била в Школата на Миланската скала, така че малко се повтаряме като път. Дори, когато тя прави „Джоконда“ в София, аз бях втори състав. Така че сме работили и „Джоконда“ заедно – аз правех репетициите, тя направи първия спектакъл, аз – втория спектакъл. Не са ни сравнявали, много различни сме. Просто „Джоконда“ е моя любима роля и смятам, че я правя добре, както отбеляза и самата критика. Не съм човек, който си прави реклама. Но явно са преценили, че мога да отстоявам ролята, за да ме поставят в нея заедно с Гена Димитрова.

–           Как стигнахте от Школата за специализация до роля в Миланската Скала?

–           Аз имах първо един договор, ковър се казва, без спектакъл. Много певци минаваме по тоя път като млади. Като специализантка в школата на Скалата, която вече познават, имах договор за „Набуко“ – ковър, но ковър с репетиции и всички подготовки. Тогава главен диригент беше Рикардо Мути. И след това, за „Силата на съдбата“ от Верди бяха три състава, защото имаше много спектакли. Тогава ме извикаха от дирекцията на школата да се явя на прослушване. При три състава имаше шанс да бъда поканена. И ме взеха. Но в дирекцията вече ме познаваха, включително и от първия договор за ковър, Рикардо Мути ме познаваше, бях правила с него две-три прослушвания. И когато го попитали дали може г-жа Шиварова да се яви, той отговорил утвърдително. Така стигнах до Скалата – първо ковър и накрая спектакъл – „Силата на съдбата“. Сега, на моите ученици казвам: ковър винаги трябва да приемете, докато сте млади, това е етап в кариерата. Защото работите с големите диригенти, те ви чуват, опознават ви и след това е много по-лесно да се класирате за спектакъл с роли. Да правиш ковър в големи театри никак не е малко. Аз съм много против, изведнъж да се хвърли млад човек на големи сцени и роли. Той ще ги изпее. Младият глас винаги успява, заради младостта си. Но ако няма опит от ковъри, от по-малки театри, това е голям стрес! Трябва да се научиш да стоиш на сцената. За съжаление, сега много от по-малките театри в Италия ги затвориха. И младите хора няма къде да добият този опит. Затова съветвам моите ученици, където има възможности за концерт, конкурс, за ковър, да го приемат, защото това е начинът да се научат да стоят на сцена. Напоследък това нещо го няма и много бързо изгарят гласове и след това ги захвърлят, това е голяма трагедия.

Сн.: Татяна Шиварова и ученици

–           За един артист всички роли са любими, но нека все пак откроим няколко, освен любимата Ви Джоконда.

–           Другите, които много съм пяла, са „Набуко“ – Абигайл, много трудна роля, но любима, защото аз я виждам не като жестоката и зла жена, която иска да раздели Фенена и Измаил, а като един образ, който всъщност е много трагичен. Тя е незаконна дъщеря на Набуко от негова робиня, но не знае това. Тя мисли, че е законна дъщеря, докато това всъщност е другата – Фенена, която на всичко отгоре й отнема и любовта. И Абигайл е един много драматичен образ. В този смисъл моят образ на Абигайл беше по-различен. Казваха ми, че съм впечатлила критиката, когато съм пяла главната много тежка ария, в която Абигайл е най-слаба като жена. В бързата част – кабалетата, тя се връща агресивна, но това е само нейната поза да се покаже силна, каквато е била дотогава – царицата! И изведнъж, като че ли пада някаква завеса и започва тази фантастична мелодия, която, ако зачетеш текста и заслушаш музиката, говори съвсем друго. Там тя се представя каквато е – една бедна слаба жена, която изведнъж вижда, че й е отнето всичко.

–           Винаги ли така дълбоко навлизате в образа, със свой собствен прочит?

–           Аз така си разчитам ролите. Абигайл в „Набуко“ съм пяла по много сцени в Италия, Германия, Австрия и Швейцария – навсякъде, включително и в Израел, където моят импресарио уреди да отида с операта от Триест, в чиято постановка сопраното не можеше да участва. Беше изключително интересно, там съвсем близко усетих образа на Абигайл. Играхме девет спектакъла! Имахме по договор и един спектакъл на открито, в един стар римски театър, по-голям от Арена ди Верона, сцената му беше в Средиземно море. Там по традиция изпълняват части от операта пред народа. Това стана в един голям парк, в който хората бяха насядали по земята. Когато започнахме да пеем Хора на скитниците евреи, всичките около 100 000 души запалиха свещи. Беше невероятно – не знаеш да пееш ли, да плачеш ли. Цялата публика запя с нас. Вълнуващо е в Йерусалим, там е започнало християнството и гонението му, там идва Спасителят и спасението, там е Вярата и всичко има невероятно мистично излъчване. Усещаш, че световната история на трите религии минава оттам.

Вторият ми интересен спомен за „Набуко“ е от фестивала в Мекенбург в Северна Германия. Градът е построен на седем езера и привлича много туристи с красотата си – паркове, замъци, корабчета в езерата, северна красота. Там съм правила „Набуко“ със спектакъл на открито, на туристически кораб, който се закотвя близо до замъка, откъдето се вижда цялата сцена. Много красиво преживяване!

Другата ми любима роля е на Франческа да Римини. Тя не е много позната в България или е  позната дотолкова, доколкото Райна Кабаиванска я пее. В Италия е много известна, тя е много красиво звучаща опера – „Франческа да Римини“ от Рикардо Дзандонай. Тя е създадена след Пучини, в началото на 20 век. Либретото е по едноименната пиеса на Габриеле Д`Анунцио, с историята на Франческа да Римини, съвременничка на Данте и героиня в неговата „Божествена комедия“ – „Ад“.

Любима опера от моя репертоар е още и „Турандот“ от Пучини, която аз също разчитам по особен начин, защото и там има един втори план. Турандот не е жестока по природа. Тя се представя за такава, защото се страхува с нея да не стане същото като с пра-пра-пра баба й – да й изневерят или изнасилят. И тя си издига една стена, и не иска мъже, което не е точно така. Пучини иска да „накара света да плаче“ и историята в операта става по-тежка и по-драматична от пиесата на Шилер.

– Какво търсите в текста, за да прочетете в по-необичаен план ролите си? Романтика, психология…

-Психология! И много дълбоко вникване в либретото. Да можеш не просто да го изпееш, а да го преживееш. Намирам поне две-три думи, които не са така, както изглеждат. Особено в диалога. Между другото, всичките героини на Пучини са били истински жени. Това са неговите музи, които разкриват различни страни на женската природа – деликатната Мими, жизнерадостната Мюзета, ревнивата Тоска, студената Турандот, доверчивата, но горда Бътерфлай. Той се е влюбвал във всяка от тях. Мими е била парижка шивачка, която той видял и се влюбил в  нея. И веднага я превъплътил в образа на Мими. Съпругата му късно му е станала съпруга, защото е била омъжена за един граф, но избягала от графа, за да бъде с Пучини. Тя става жена на Пучини едва след като графът починал. Ревнивата Тоска е съпругата му. И Тоска съм играла към 60 пъти. Бътерфлай е съпругата на френския посланик в Италия. Всяка си има прототип. При Бътерфлай, той се влюбил и в певицата, която я изпълнила за първи път. А се говори, че Турандот е образът на майка му, с която са били в конфликт. И много странно, че той самият не довърва „Турандот“. Дори казват, че той не е моггъл да свърши „Турандот“, защото тя не умира накрая. И дуетът го завършва неговият ученик Франко Алфано, който е много добър композитор. Той е написал един дует по това, което е оставил Пучини, но  и доста се отдалечава от него. Тосканини не го приел, поискал да го преработи така, че той да се впише в операта на Пучини. И Алфано го преработил. Аз съм пяла и двата дуета – и първия, и втория. Защото на някои диригенти им е интересно да представят първия дует.

Наистина, прочитите на моите героини са малко по-особени, не са стандартни. Аз и пиша това-онова, но въпреки настояванията на приятели, не сядам да пиша книга. Но от литературна гледна точка, много се задълбочавам в либретото, в някои думи и виждам, че композиторът точно на тези думи има особена музика. И оттам тръгвам да разчитам образа. Обичам, когато образът става друг, не стереотипен. Затова и музикалните критици са усещали образа като различен и това им е харесвало.

• Като споменахте за писане, това от баща ви ли – журналистът Димитър Шиваров – е наследство?

-Малко хора знаят, че аз съм пряк потомък на Захари Стоянов, по линия на майка ми. Баба ми Стефанка е майката на майка ми, дъщеря на Тонка, а Тонка е първа братовчедка на Захари Стоянов. Захари Стоянов е раждан в къщата, в която е родена и баба ми. Нали знаете, че къщата-музей не е неговата родна къща? Къщата-музей баща му след това е купил. Последната притежателка на родната къща на Захари Стоянов е била прабаба ми. Тогава са имали по осем-девет деца и тя е последната от братовчедите, затова със Захари са имали такава голяма  разлика във възрастта. Аз се запознах и с дъщеря му Захаринка на един събор. Наложило се обаче на прабаба ми да продаде родната къща на Захари Стоянов, защото останала рано вдовица, рано е починал мъжкият й син и какво да прави с две момиченца – продала къщата, отворила една фурничка и започнала да прави хляб, за да ги издържа. След което дядо ми Духи, който е бил наследник на едно от най-богатите сливенски търговски семейства, се влюбва в баба ми, но го обезнаследяват, защото роднините му искат да се ожени за наследница на фабриканти, а той отказал, за да остане със Стефанка. И става миньор, за да може да живее с баба ми. Свещеникът отказва да ги венчае, защото го било страх от богатите и влиятелни роднини на дядо ми. И те са имали само граждански брак, по онова време представяте ли си какво е това? Когато е бил миньор някъде в Северна България, избухнал газ гризу в мината, убити били много хора. Даже на него в крака му бяха останали набити парченца въглища. Родната ми къща, в която живя баща ми и в която сега живее сестра ми, я е правил дядо ми Дуйчо. Той не можел вече да слиза в мината и някакъв негов чичо му дал малко пари, с които си направил воденица, взел баба ми Стефанка и отишъл на воденицата, на 3 км след Бинкос по реката. И цял живот там мели брашно, гледа кокошки и аз като малка всичките си лета съм ги изкарвала там. Като диво дете сред природата, всичко натурално както казват днес – и храна, и волност по поляните. Може би затова и по-особен начин прочитам образите.

– Разкажете за другия си корен, Шиваровския. Какво знаете за предците си?

-Баба ми е Курдова, дядо ми е Шиваров. Шиваровският род – там са болярски родове от Лесиче ери до Велико Търново. Бащата на дядо ми Иван Шиваров е от болярско семейство. Те са с генералски манталитет, много властни хора. Мъжът ми казва: „Дядо ти Иван един път не го видях да не е с костюм, вратовръзка, ръбът на панталона му „реже“. Мощен, властен – това е бащата на баща ми: Иван Шиваров. Не е бил генерал разбира се, но винаги директор: на Почивната станция на учителите на Карандила, на училище „Генерал Кесяков“, сега „Васил Левски“. Той и баба ми са начални учители. Винаги е бил принципен, обаче свикнал каквото каже  – това да става. Но го ценяха като директор, защото при него имаше ред и дисциплина.

Историята е интересна. Баба ми пристига като млада хубава учителка в училище „Ген. Кесяков“. Влюбва се в директора и той в нея, женят се, ражда се баща ми. А Курдовият род, на баба ми, са все хора на изкуството. Там са Евгени Курдов, Михаил Курдов, известни художници, Зара Курдова, фотограф-художник, дъщеря на Евгени Курдов. Силви Басева е моя първа братовчедка, много талантлива художничка.

Но да кажем нещо за прадядо ми Никола Курдов. Защо ли си мисля, че на него приличам като поведение? Той също е бил учител, изключително интелигентен човек и е бил първият преводач на „Фауст“ от немски. Но понеже не си правел реклама, не търсел издатели, някой друг издал превода пръв, докато наистина първият превод е негов. Друго интересно нещо: били са първи приятели с Яворов. Имало голяма кореспонденция между тях, в която Яворов го упреквал, че не прави усилия да издаде труда си. Според баща ми, по-късно дошъл някакъв човек, който обещал да издаде превода и откраднал писмата. Не се знае сега къде са писмата. Останала е една единствена картичка, написана от Яворов, до моя прадядо Никола Курдов. Текстът й е поместен в петия том на пълните издания на Яворов, където са неговите писма и кореспонденция. И ми се струва, че приличам на него – не си правя реклама, не сядам да пиша за себе си, не правя изложби, не се съгласявам с импресариите…

• Добро наследство имате и по двете родови линии.

-От татко наследих любовта към фотографията. От малка се бях пристрастила към снимките. Той ми е преподавал много фотоуроци, защото си беше наумил, че трябва да стана журналистка. Но аз всичко оставих, след като откриха, че имам глас. Беше ме научил да правя снимки и дори да ги промивам. И до ден днешен ми остана тази страст към фотографията, имам доста хубави снимки. Така, едни ме карат да пиша, други – да правя фотоизложба, но аз живея с музиката.

Разговорът води: Щилияна Василева

/Следва/

Сн.: Татяна Шиварова и съпругът й Марцио Фуллин – на среща с почитатели в сливенската галерия „Май“, по покана на Дружеството на художниците в Сливен. Зам.-кметицата по културата и социалните дейности Пепа Челикова връчва на оперната прима Татяна Шиварова поздравителен адрес от името на общината и кмета на Сливен Стефан Радев.