ЛЕВСКИ

• „Тоя образ е извън човешките измерения. Сътворен от едно гигантско въображение, в него действителността приема облика на измислица. Така, чрез това чудо, нацията осъществява себе си в една единствена личност. И нашите думи днес падат увехнали и празни – пред неговото име…“ – Константин Константинов

Тоя образ е извън човешките измерения. Сътворен от едно гигантско въображение, в него действителността приема облика на измислица. Така, чрез това чудо, нацията осъществява себе си в една единствена личност. И нашите думи днес падат увехнали и празни – пред неговото име. Ненужни те само повтарят онова, което той, без да мисли за биография, е оставил от себе си в разговорите, в писмата, в бележките, посветени изключително на другите. Защото тоя „Хоръгвоносец“ на народа винаги е бил отвъд чертата на всички земни суети.

Но нашето бедно човешко сърце, петимно да се издигне поне за миг над своята незначителност, търси чрез възторг и преклонение да намери в неговия блясък едно малко оправдание на неговото собствено съществуване.

В тежкия път през вековете народът си създаде една своя митология, съвсем различна от древната. Тя не е сътворена от легенди – и затуй никога няма да угасне. Началото е преди единадесет столетия, в братята, които създадоха българската писменост. По-късно линията на духовния път възлиза – наистина твърде бавно, но непрекъснато – до оная точка, дето гърми горчиво-гневният глас на Паисий. Един век след него тя стига до жътвата на посетите от Хилендареца „прости речи“. Но сред всички вдъхновени и обречени мъже от оная величава епоха – и над всичките – свети честото чело на „В. Лъвский“.

Неговото родно място? – Да, ние знаем, че е Карлово. Карлово под Балкана, Карлово със Сучурума и градините, но мигар не биха могли със същата право да бъдат негово родно място и Ловеч, и Троян, и Сопот, и Русчук, и стотиците селища, през които е минала неговата мъжка стъпка, с една дума, цялата българска земя?

Кой е той? „По каква работа ходи“ – както са го питали глупавите заптиета, почерпени с по едно кафе от него, „какъв е неговият занаят“? Тоя хубав млад мъж със светли сивосини очи, сладкогласен певец, когато подхване любимата си песен „Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила“, та разчувства и най-злите чорбаджии? Тоя неочакван гостенин, който се изтърсва посред пладне в някоя търговска кантора в Търново, в някоя селска седянка вечер или в някой пловдивски хан сутрин. Той има сто занаята, по един за всеки ден: дякон, въглищар, манастирски просяк, търговец на едър добитък, търговец на жито, на кожи, на пашкули, на гюлово масло и т.н. , и един-единствен занаят за всички дни: пратеник на Свободата.

„Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.“

Какво име носи тоя човек?… То се пише различно: дякон Игнатий, Кешиш Първан, Дервишооглу Аслан,  Хоръгвоносец Лъвский,  Ибрямаа Анадолу, Васил Иванов Карловчето… „Брей, ти имаш много имена, бе?!“ – ще му каже орханийският каймакамин и властта ще търси до последния час трима човека с тия имена. А неговото име е едно-единствено, което дори не е име, а символ и съдба:  А п о с т о л ъ т.

Така всичко у него е необикновено: сложно и в същото време съвсем просто. Тоя дякон без расо, тоя неизцерим идеалист е твърде предпазлив и дори подозрителен понякога. Тоя момък с елементарно образование, който преди сто години пише за „шапка невидимка“, носи водена култура, притежава един огромен, трезвен и практичен ум. Той не е чел никакви томове, освен църковните, но стига до най-извисена мъдрост в понятията – свобода, чест, отговорност и такт. Той пръв ще говори за „чиста и свята република“. В Сърбия – два пъти легионер, той поема като факлоносец пламъка, който изгаря сърцето на Раковски. В Румъния погледът му се углъбява от дружбата с друг учител – Любен Каравелов. А съдбата свързва в трагична игра неговото име с името на бъдещия поет войвода. В тефтерчето си Апостолът е преписал поемата „На прощаване“ от Ботьов, а няколко години по-късно Ботьов печата „Обесването на Васил Левски“, дето кънти писъкът на осиротялото Отечество. Съвсем различни по темперамент, по устреми, по начин на действие, те се съединяват в безутешна общност на своите участи. „Личността никога не се утвърдява толкова, колкото когато забравя себе си.“ – казва един френски моралист. Но Ботьов е поет, той все пак е изпълнен с вътрешна музика, дори в часове на мъка. Другият е земен човек, заключен в своята пълна самотност на водач. Единственото, което притежава, е спокойната яснота и острото чувство за дълг, от които се ражда нечовешка воля.

Пътеуказателите в неговата къса жизнена линия са Карлово-Белград-Букурещ-Цариград. Неговата орбита – всичките селища в българската земя. Бързоход, като юнака от приказките, той сам не знае де ще замръкне и осъмне – защото навсякъде е у дома си. Днес в сопотския метох, утре крачи по моста на Фичето в Ловеч, вдруги ден поема през Кърнаре за Троянския манастир, след пет дни се озовава в Турну-Мъгуреле, а подир други пет е на гости у Иван Арабаджията в Царацово. Чудовищно работоспособен, в тия няколко години той кръстосва хиляди километри, създава десетки комитети, изпраща всеки ден дълги делови писма, учи другите как да живеят и мрат, пише бележник, води сметки за всеки похарчен грош народна пара – винаги изпълнен с радостно мъжество и с безпримерна чистота, за които няма до днес достойна човешка дума.

В неговия живот не съществува нищо лично. Не става дума за душевна дисциплина или за някаква самоволна принуда, не: тъкмо такъв влиза той в живота и сам избира съдбата си. В това откъсване от собствената личност той като че изгубва човешката си същина и се превръща в идея: ясна, подчиняваща всичко и радостна.

Но не! Тоя странен човек мисли все пак понякога за себе си: погледнете джобното му тефтерче и едва ли ще намерите нещо по-възвишено и по-трогателно:

„За чурапи на Димитра (Димитър Общи – м.б. ) и за мене – 12 гр.“

„На Ангела (Ангел Кънчев – м.б.) за панталон и джилетка – 49 гр.“

„Салеп пих и почерпих и къщните – 2 гр. И 10 пари“

„За по път – маслини, хляб и ябълки – 3 гроша.“

„И пак за обувки с подковити – 31 гроша.“

Колко чифта от тия „обувки с подкови“ (записвани на много места в сметките) е скъсал той, избраздявайки бащината земя до съдбоносния час в Къкрина!

И когато двеста момци от „Радецки“ слизат на Козлодуй и коленичат, за да целунат земята, то е, защото тая земя е осветена вече от стъпките и от бесилото на Апостола.

Захари Стоянов пише:

„Той е бил весел и засмян, но аз мисля, че това не е било естествено. За да се покаже на всички, с които се сеща, с които говори, че е обикновен човек… принуждавал се е да бъде винаги весел.“

Тук големият писател мемоарист стига може би до най-тънко психологично проникновение, до същинската истина. Кой би могъл да ни каже какво е имало всъщност в тия весели очи и зад това ведро чело? Че понесъл огромното бреме, в което е тежестта на цял народ, той вървя без почивка до края, за да осъществи решението на своя живот: „Ако печеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само себе си.“

Ние знаем това име от първите години на нашето детинство. С него и с още няколко имена нашите бащи ни въвеждаха в оная сложна мистерия, която се нарича живот. Той бе съпътствал тяхната младост и на свой ред те поверяваха нашето юношество на тоя необикновен учител, който ни гледаше от портретите в класните стаи. Сега той пак е с нас и с нашите по-малки братя. Поколения след поколения ще се сменят, но той ще съпътства всяко поотделно, съвременник на всички възрасти и всички епохи, за когото няма никакъв залез, все същият в миналото и днес, и в безкрайните перспективи на бъдещето. Защото неговият живот и делото му изкупуват всички тъмнини, грешки и грехове на мнозина от нас, покриват със сияние неговата земя, която е и наша, излизат отдавна вече от границите на националното и стават достояние на човечеството, дето има само една единствена мярка, която се нарича вечност.

Константин Константинов,

„Върхове“