ХУДОЖНИКЪТ АЛЕКСАНДЪР ДОЙЧИНОВ Е НОСИТЕЛЯТ НА ЧИНТУЛОВА НАГРАДА ЗА 2022 ГОДИНА

• Александър Дойчинов – за художниците, художеството и възможността не просто да наподобяват визуалната среда, а да я реконструират

Художникът Александър Дойчинов е тазгодишният носител на голямата награда за литература и изкуство „Добри Чинтулов“. Това реши Обществената комисия по избора на лауреат на наградата. Отличието на община Сливен се връчва всяка година на тържествена церемония на празника на града Димитровден, на творци със значителен принос за духовното развитие на Сливен и българската култура, за постигнати високи художествени резултати в областта на литературата и изкуството.

Кандидатурата на Александър Дойчинов, подадена от  Съюза на българските художници, набра преднина пред втория номиниран за наградата –  писателя Атанас Цонков, който бе предложен от Съюза на независимите български писатели.

Александър Дойчинов е роден през 1958 г. в Сливен, в семейството на журналиста, поет и преводач от немски език Виктор Дойчинов. Александър завършва живопис в Националната художествена академия през 1988 година. Дългогодишен председател е на представителството на Съюза на българските художници в Сливен, както и преподавател, а в момента и директор на Национална художествена гимназия „Димитър Добрович“ в Сливен. Художникът Александър Дойчинов е лауреат на различни награди от национални изложби и конкурси. Участва в творчески колективи за архитектурни и дизайнерски проекти. Реализира мозаечни пана, стенописи и проекти за естетизация на градската среда. Работи и в областта на живописта. Открива самостоятелни изложби в страната и чужбина. Участва активно в национални пленери и симпозиуми.

Александър Дойчинов: За  художниците, художеството и възможността не просто да наподобяват визуалната среда, а да я реконструират

За характерното в творческото мислене на художника Александър Дойчинов иде в реч в интервю от 10 ноември 2019 г., в сайта за култура „Ирида Сливен“, по повод неговата самостоятелна изложба „Визуални алгоритми“, открита преди близо три години в галерия „Йордан Кювлиев“. Месец по-рано, на Националната изложба по изобразително изкуство по случай празника на Сливен, софийското жури от СБХ му присъди награда за неконвенционално изкуство.

„…Повече за изложбата и нейните творчески инвенции – в разговора по този повод с художника, който, преди да стане художник, през 1975 г. завършва Сливенската математическа гимназия. Тя има отношение към неговата настояща работа с дигиталните технологии. Тя му дава първоначалния импулс, за да може днес той да плува смело в морето на дигиталното изкуство.

– Специалността, която завърших в математическата гимназия, ми даде възможност да проследя цялото развитие на компютърните технологии още докато учех. Впоследствие съм наблюдавал, пробвал и изчел всичко, което се отнасяше до компютрите и техните графични възможности. Може да се каже, че започнах да ги ползвам незабавно, с първия компютър, който поставиха в първия ксерокс офис в началото на 90-те години. През 1994 г. се сдобих с моя собствен първи компютър… Истината е, че компютрите успяха да заместят успешно пишещите машини, чертожните дъски, голяма част от художническите ателиета. В моя компютър аз нося една дигитална библиотека, която надхвърля 15 000 заглавия, имам глас, който може да ми ги чете, докато върша друга работа и в неизчерпаемите дигитални складове мога да трупам богатството от визиите си.

–Каква тема или задача решава изложбата Ви „Визуални алгоритми“? – По правило, алгоритмите са система от действия, с които се решава една задача.

-Названието Алгоритъм идва от името на арабски учен, който успява да направи тази система от действия. Тези алгоритми са заложени и в начина, по който компютрите решават проблеми. Ние много често сме поставени пред задачата да решим проблем при ограничена база данни, което се случва в практиката на всеки художник, когато, в многото възможни варианти на визуален избор, той, ограничен във времето, е предизвикан да направи един. Това е сложен избор, а компютрите ни дадоха удесеторяване и дори устотяване на тази възможност. Както казах, в неизчерпаемите им складове ние сме в състояние да запазим, съхраним, прегледаме и оценим множество възможности и да оптимизираме избора си.

–Въпреки компютърната обработка, в представените от Вас картини се усеща една искреност, към която препращат ръцете, присъстващи във всяка от тях…

-Борбата между фигуралното и нефигуралното, абстрактното и натурното, която в първата половина на 20 век е в състояние да скара приятели, в момента обединява творчество. Харесвам израза, който прочетох като определение на случващото се след 80-те години на 20 в. в световните изобразителни изкуства и той е: постмодернистичен плурализъм. Това е възможност да не борим -измите, а да ги събираме в творчеството си така, че конструктивното, деконструктивното, сюрреалистичното да намерят допирни точки.

–Взехте първа награда за неконвенционално изкуство на Националната изложба тази година…

-Радвам се, че това, което се е случило като визуално послание, е било поощрено. Нямам намерение да спирам. На практика, това, което виждате като дигитален образ, е направено с ръката ми, разбира се, в умаленото пространство на тъчпада, със съответните възможности и корекции, които ми дава впоследствие манипулирането на образ, цвят, мащаб. Но, знаете че ние много обичаме любими групи да пуснат нещо ънплъгд – без ускорителите на електричеството. Така и аз не спирам, при всяка възможност, да рисувам с бои или без бои, или само с молив, това е най-бързият начин „да изкараш себе си извън себе си“.

-Всякакви теми ли Ви позволява да засягате Вашето дигитално, триизмерно или „постмодернистично“ изкуство?

-Аз не виждам причина темите да не са сериозни или човешки, или каквито и да било. В гигантските ателиета на художници като Рубенс, десетки „биологични принтери“ са осъществявали идеите му. Разликата не е съществена ако, на мястото на тези десетки хора, които работят под единната воля на Рубенс, работи принтер. Знаете сигурно вица за него – че през живота си той е нарисувал 3000 творби, от които до нас са достигнали 5000… Известно е, че неговата намеса е била в първичната скица и в завършващите щрихи. През останалото време са работили негови ученици – хора, които са решили, че техният път в изкуството е да помагат на този автор да осъществява своите идеи. В този смисъл днес стои и проблемът за авторството – кой, къде, как, ръката докъде е, четката част ли е от ръката или е нещо друго, както и дилемата: дали е енкаустика, темпера или маслена боя. Във всички времена и технологии има преходни моменти. Тези моменти можем да проследим и в гръцкото изкуство на мрамора, което сега величаем и което носи в себе си характеристиките отново на дървената архитектура. Тези преходни техники и технологии се опитват да продължат познатото, докато намерят себе си. В този смисъл аз съм решил, че моята територия на действие е по-широка. Минаха 20-30 години от времето, когато акрилната боя или живописта с акрилни бои беше силно порицавана – маслената боя беше „истинската“. Сега вече няма човек, който да не ползва акрилните бои, те се доказаха в практиката. Мисля, че същото предстои на всички нови технологии.

–Вашият „Спомен за дърво“, който видях на една изложба в галерия „Май“, визуализира спомена за Стария бряст. Брястът е тема, която явно Ви вълнува. Имате ли идеи за неговото експониране?

-Като че ли го урочасаха с този приз „Дърво на Европа“. Повали го една банална гъбична инфекция. Оттук нататък, в Европа хората си имат алгоритъм как това да бъде решено. Корените му са живи, което е възможност от тях да избуи дърво. Величественият му дънер също би могъл да бъде експониран чудесно и заедно с великолепната скулптурна конструкция на Стоил Бакалов, да намерят място в градоустройството на Сливен. Вярно, не е малко пространството, което е нужно, но ми се струва, че може да се намери едно страхотно решение, за да може споменът за него да бъде овеществен. Сигурен съм, че тук трябва да се обединят скулптор, архитект, художник. Мислел съм си да формирам една такава група и да предложим решение. Важно е да бъде запазено дървото или каквото е останало от него. Виждате, че, във всичките си фази, то има този елемент на величественост, която ни е карала да го почитаме и обичаме, и тя трябва да бъде съхранена за поколенията. Мисля, че е възможно това да се случи. Говорил съм с ландшафтни архитекти, които казват, че при своевременно отстраняване на дънера и тази част от конструкцията му, която задушава в момента възможността да се запазят филизите, излизащи от корена, при съответно подсигуряване /защото вероятно болестта е вътре в тях и може да се развие/, има техники, с които тя да бъде овладяна. Ако те бъдат приложени, вместо бряст, можем да имаме гора от брястове в центъра на Сливен, с която да се оформи едно много интересно зелено пространство. Две неща са важни за мен: да се съхрани спомена за бряста и да се подсигури живота на кореновата система. Вярвам, че накрая ще се намери разумно решение.

–Освен че сте директор на Националната художествена гимназия „Димитър Добрович“, Вие преподавате и иконопис в нея. Как стигнахте от иконописта до визуалните технологии – има ли връзка между двете на пръв поглед противоположни линии?

-Ако тръгнем да търсим корените на нашата европейска цивилизация, след великолепното развитие на античната култура, първото обръщане на изкуството към човека, за да го усети в неговата пълнота като реализъм и дух, но през физиката, се случва в иконописта. Християнството, търсейки път към отвъдното, иска да изрази невидимото и много преди Кандински успява да намери тези форми в иконите. То първо трансформира античната енергия на големите автори в търсене на духовното. В иконописта можем да търсим онези форми на подактивна конструктивност и абстрактно отношение към формата и цвета като единствен начин да спрем телесното, за да намерим във визията духовното. И неслучайно Кандински, който успява да направи това в съвременността, е изключително добре запознат с възможностите на руската иконография…

Впрочем, след откриването на фотографията и възможността да бъдат запечатвани документално образите на настоящето, ние трябва да сме благодарни на 19 век, че той освободи художниците от необходимостта да бъдат хроникьори на визуалността. След тази революция в образа, за художниците се отвориха онези големи пространства, които музикантите отдавна имат: да не наподобяват звуците, а да реконструират звуковата среда. Ние сега можем да правим същото с визуалната.

Разговора води: Щилияна ВАСИЛЕВА

Б.А. В публикацията са използвани илюстрации на картини от изложбата от архива на техния автор Александър Дойчинов, снимки на Антон Дечев – „Инфотуризъм – Сливен“ и на Щилияна Василева.