ТЕАТРАЛЕН ТРИЛЪР С ЕЛЕМЕНТИ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКА ДРАМА –ОЧАКВАЙТЕ „КОЗМЕТИКА НА ВРАГА“

На 11 юни предстои поредната премиера на Сливенския драматичен театър с провокативното заглавие „Козметика на врага“, което всъщност е заглавието на драматизирания роман на белгийската писателка Амели Нотомб. В това представление публиката ще открие любопитна интрига, побрана в криминален сюжет, който ще разкрие кой е врагът. За тази интрига и нейните творчески проекции разказва режисьорът на спектакъла – една не по-малко интересна личност – Петър Денчев.

Режисьорът Петър Денчев е едва на 32 години, а вече има зад гърба си не само 14 спектакъла на професионална сцена, но и 4 издадени книги. През април тази година той стана носител на специалната награда за изкуство на фондация „Стоян Камбарев“, забелязан от журто за постановките му „Телефонът на мъртвеца“ и „Едноокият цар“ в ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна. Една 20-годишен, през 2007 г. Петър Денчев става лауреат на наградата „Развитие“ за нов български роман, за книгата си „Тъй, както мъж целува жена, която обича“. Другите му два по-късни романа са „Тихото слънце“ (2012 г.) и „Малкият бог на земетръса“ (2019 г.), а сборникът с разкази от 2011 г., носи заглавието „Истории в минало време“. Завършил е режисура за драматичен театър при проф. Здравко Митков през 2010 г., с  магистратура „Театрално изкуство“. Работил е в повечето големи столични и извънстолични български театри – Народния, Сатиричния и Младежкия театър, във Варна, Пловдив, Русе, Стара Загора. Варненец, с родители художничка и историк, възпитаник на Френската гимназия в морската столица.

Въпреки, че името му вече е познато на театралната общност, Петър Денчев досега не беше поставял на сцената на Сливенския театър. Днес той е тук в двойно качество – като режисьор и съавтор, заедно с Веселин Мезеклиев, на драматизацията на романа на Амели Нотомб. „Аз предложих това заглавие на директорката Радост Костова, тя го хареса и го реализирахме по взаимен интерес. – казва той. – Изпитвах любопитството към двамата артисти, с които работим – Ивайло Гандев и Димитър Марков и мисля, че в крайна сметка се получи една щастлива среща. Много рядко един режисьор, отивайки в театъра, има точните типажи за своя замисъл. В нашия случай театърът предложи тази палитра от актьори и това за мен беше много точно попадение.“

• С какво провокира интереса ви авторката Амели Нотомб – белгийка, живяла в Япония?
• Романите й, които познавам отпреди, винаги са ме привличали с интересните си съвременни сюжети. В тях има една особена фиксация, свързана с нашата съвременност, с насилието, с желанието за контрол върху другите хора. Амели Нотомб много проникновено успява да разгъне в романите си сложни психологически и екзестенциални комплекси, като същевременно ги прави атрактивни като криминална интрига. Тя посяга към едни доста сериозни теми, за да въвлече читателя в моралните дилеми на съвремието. Нейният кратък роман „Козметика на врага“ драматизирахме заедно с Веселин Мезеклиев, това беше едно наше приключение, което искахме да реализираме заедно, но това не се случи. Случи се тук, в Сливен, където за пръв път в България поставяме Амели Нотомб.
• Каква е основната идея във Вашия прочит?
• Аз съм от режисьорите, които много силно разчитат на автора и се занимават с това да откриват авторовия свят. Мен ме занимава не простото интерпретиране на разни мои режисьорски фантазии, а как режисьорската фантазия може да се включи в авторовия свят. За мен предизвикателството е да изградя своя постановъчен замисъл през драматургичната природа, която предлага авторът. Нито един сюжетен ход не е различен от романа. В нашия прочит се занимаваме с темата за самотата, за невъзможността съвременният човек да изразява своите силни желания и страсти по естествен път и как тази невъзможност се проектира в престъплението. Тъй като човекът не може да бръкне с чисти ръце в собствената си душа, той прибягва до насилие, унищожава друг човек, извършва престъпление и успява да скрие това.
• Разказвате една интересна история…
• Ние разказваме една история, която ни вълнува. А ни вълнува, защото намираме тревога в деня, в събитията, които ни обграждат, в конструирането на схемата как съвременният човек изгражда своята чувствителност, как консумира чувствата си. Това е нашият мотив за разказване. Оттам нататък е въпрос на провокация как това стига до зрителите.
• Какво е посланието на спектакъла?
• Едно от внушенията на спектакъла е, че съвременният човек не бива да бяга от своите страхове и желания. И колкото повече се конфронтира с тях, толкова повече трагедията в личния му живот ще бъде по-малка. Иначе те го застигат и в крайна сметка го захлупват и убиват.
• Какво се крие под повърхността на криминалната интрига?
• Криминалната интрига тук е психологически мотивирана и всъщност тя разкрива проблемите. Тя не е нещото, което държи напрежението, тя е част от психологическия феномен на този съвременен убиец, който унищожава най-близките си – онези, които обича. Драматургичната форма е много любопитна, наситена с много обрати, с много изненадващи перспективи, които се отварят… Използвам всички възможности, които съвременния театрален език предлага.
• Какво ще гледа зрителя – психологическа драма, трагедия, черна комедия?
• Бихме могли да го наречем театрален трилър с елементи на психологическа драма.
• Каква част от Вашия прочит носи сценографията на Петър Митев?
• Сценографията съдържа един стилизиран образ на не съвсем конкретно пространство – то става конкретно когато се обживява от актьорите. Това, което виждате, може да се нарече една оптична инсталация. Цветовите ленти в сценографията наподобяват работите на Виктор Вазарели с неговите оптични експерименти. Основен елемент е и това огледало, което променя своята перспектива по време на действието – то от вдлъбнато се превръща в изпъкнало, с други думи променя образа на отражението. Тази оптична инсталация има своята функция не само за да изобрази пространството, а и да внуши на зрителя една особена двойнственост, която носи основният персонаж. Това е този класически мотив още от д-р Джекил и мистър Хайд – за престъпника, който извършва своето престъпление в блаженото неведение на своята социално приемлива половина. Музикалната картина в спектакъла включва произведения на Равел и Бела Барток.
• В какво се крие чарът на представлението?
• В изненадата. И в непосредствено разказаната история, поднесена чрез актьорското присъствие и чрез пространството. Нейната театралност е в човешкия контакт, в непосредственото общуване – нещо, което днешният български театър често позабравя. Непосредствеността, изненадата, възможността да чуеш една история, да видиш една човешка перспектива. Днес в театъра сме свидетели на всякакви силни театрализации и неавтентично поведение. Тук и самият текст, и историята, предполагат една непосредственост. За да може този ефект на странност, който търсим, да се прояви.
• Има и трети герой в пиесата – женски образ без реплики. Нейната роля просто илюстративна ли е?
• Тя представлява жив образ, както в киното бихме направили паралелен монтаж. Ако в ретроспекция искаме да извикаме образ от миналото, или пък от бъдещето, ние го извеждаме като живо присъствие. Ролята на младата актриса Самуела-Ивана Церовска въобще не е илюстративна.
• Респектираща е творческата ви биография и като режисьор, и като писател. Кое от тези две неща е първото, по-силното?
• При мен двете неща се движат успоредно. Просто писането се е появило по-рано, защото, за да работи човек в театъра, има нужда от повече познания, тъй като театърът е по-сложна технология от писането, където си сам със себе си… Мисля, че театърът е едно много сериозно интелектуално упражнение. Извън неговата игрова същност, това е едно сложно изкуство, което дава много възможности за изразяване на позиция. А за разлика от литературата, най-ценното е, че тук човек вижда непосредствената реакция на своята публика. И това е нещо много атрактивно, когато човек иска да разказва истории.
• Има ли надежда в разказана от Вас трагична история? Как се нарича тя?
• Аз харесвам мисълта на един мой приятел композитор, той казва, че „Надеждата е паразит, който живее върху волята на човека.“ Много харесвам тази мисъл, защото надеждата не е онова, което движи човека. Волята е това, което движи човека. И волята му да променя света.

                                                                Разговора води: Щилияна ВАСИЛЕВА