Днес светът отбелязва Международният ден на ромите. Какво ново или забравено старо можем да разкажем за тях? – Например, за един от най-характерните на времето цигански занаяти. На фамилиите роми  железари от Сливен е посветен репортажът, който открихме на страниците на Агенция „Дром дромендар“.

КОВАЧЕСТВОТО – ЕДИН ОТ ЦИГАНСКИТЕ ЗАНАЯТИ

  • Разкази на потомците

Сливенският пазар, един от най- хубавите в страната, е невероятно място. Какво ли няма тук! Освен обичайните за сезона плодове и зеленчуци, пазарът е изпълнен с аромати и звуци, хора, които са и толкова познати, и всякога различни.

Отсреща е Радко Цигана, той може да ти даде билка за всяка болежка. На една от сергиите, откъм реката, седнал примижава срещу слънцето стар, побелял, симпатичен старец. Скулест, с пъстри, весели очи, той се усмихва като дете. Пред него има наредени малки брадвички, мотички, юлари, украсени с мъниста и камбанки. Синеят се „против уроки”, както самият той казва.

Точно този човек ми трябва- дядо Митко Джигрито. Той е син на Петър Митев – един от първите клуцохорски железари. И един от последните останали верни на професията. Той и до ден днешен продължава да „върти занаята”.

Дядо Митко започва своя разказ с далечната 1949 г., когато е бил едва двайсетгодишен. Очите му се просълзяват. Може да е и от студа, но едва ли… Беше много трудно, разказва той. Много работехме, от сутрин до вечер. Сутрин ставахме в 3, за да запалим пещта да достигне необходимата температура, да може желязото да се претопи. Оттам насетне почвахме да правим продуктите. От всяка къща се чуваше звъна на чука -той въздъхва и продължава. Наистина беше трудно, но колко беше хубаво! Бяхме млади, единни, нямаше дялба между отделните родове. Помагахме си много. Живеехме заедно с българите. Работехме много, честно, нямаше тия кражби, просия. И българите бяха други – по-възпитани, по-добри. Отношенията бяха прости – работиш здраво, уважават те. Българите никога не са протестирали, че от тъмно до тъмно чукаме и тракаме. И това ката ден. А сега какво е?!

– Ти кое момиче си?- неочаквано ме пита той.

– На Руско Немцов Железаря съм внучка.

– А-а-а, бай Руско. Хубав човек беше той, и братята му, и синовете му. Всичките са ковачи. Аз съм бил учител на най-големия, на Олю(чичо ми Митко го знаят с този прякор).

Въпреки, че е била тежка и мръсна работа железарството, много роми са я предпочитали, защото е била добре заплатена. Не можах да разбера колко са получавали, но парите са им стигали да живеят нормално и да си покриват всички разходи. Със сигурност знам, че в периода 1980-1990г., когато съществуваше цеха в гр. Кермен, железарите получаваха 300-400 лв., за онова време страшно много пари, средната заплата беше около 200 лева.

Продуктите, които са произвеждали железарите, са били предимно за селското стопанство. Тракторни лемежи, ножове за багери, „зъби” за познатите багери, но и за роторните на ТЕЦ „Марица-Изток”, „лапи”, от метателни дъски…Всичко това е било страшно необходимо на селските стопани, на пазара и майсторите железари, само роми, били важни, важни.

Имало е пласмент в цяла България.

През 1956-57г. се повдига въпросът за разширяване на ТПК-то и за обединение с ”Ковач”, тази кооперация също е била в железарския бранш. Въпреки недоволството на хората, се стига до обединение, но повечетo напускат. Младите поели работата, а старите се отдръпнали отново в работилничките си. Тогава един известен и уважаван човек, когото всички в Сливен познаваха, се заема да направи железарски цех. Този човек беше Димитър Пелишев, Папи. Той почина наскоро. Много се говори за Папи, за неговите качества като добър бизнесмен.

Та през 1980г., в Кермен, се открива един от най-модерните цехове в цяла България с пещи, въздушен чук, преси и др. И аз имам спомени от цеха, защото през 1987 г. ме взеха там на работа. Изкарах едно незабравимо лято и ми беше много интересно сред тези мъже. Баща ми -Пейо Немцов, Пейчо(По), Колъо Яцата, който и сега произвежда много красиви предмети от ковано желязо, Иван Бокхалията и други, на които вече не помня имената. Произвеждаха обичайните продукти за селското стопанство. Този цех толкова се беше прочул, че Диляна Грозданова дойде в Сливен с нейното предаване „Актуална антена” и направи филм.

Работниците и до ден днешен си спомнят за годините прекарани в Кермен – високи заплати, екскурзии в чужбина, вечеринки. Какво са ромите без своите празници? Без своята музика, без своите песни и танци? Както са умеели здраво да работят, така се и веселяли. Много тържествено се е празнувал железарският празник, който неизменно е на 31 януари. Първите вечеринки са организирани още през 50-те години на миналия век. Били с предварително записване и се провеждали във Военния клуб с оркестър, с концерт, с томбола. Най-голямата награда на вечерта бил, естествено, петелът. Наддавали са за него и който предлагал най-висока цена, той го взимал. Танцували предимно валс, танго и мазурка.

През 80-те г. Атанасовден продължава традициите с още по-весели и пищни тържества. Два-три дена преди самата „вечеринка” избирали баш-майстор. Той бил най-добрият, най-способният в професията. Не е било задължително да е най-старият, а най-добрият. Давали му лентата на първенец и парична награда. Той от своя страна е събирал колегите си вкъщи и ги черпел.

И в наше време вечеринките преминаваха много шумно, много тържествено, обикновено в най-изискания и най-големия ресторант -”Сливен”. Дълги години организатор на тези вечеринки беше моят баща – Пейо Немцов. Папи разчиташе на него и всичко беше безупречно. Голяма веселба падаше!

Росица Русева

Агенция „Дром дромендар“

http://ddrom.net/bg/ric-about.html

 

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.