- Десет години без любимия професор-философ Иван Славов. С учения се гордееха два града: Сливен, в който беше роден и Ямбол, където бе израсъл
Поне за няколко поколения студенти по хуманитарни науки в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, Иван Славов беше в топ три на най-любимите и колоритни професори. Имаше мрачно, дори страховито излъчване, което обаче чезнеше мигом щом тънката и иронична усмивка плъзне по лицето му. Това беше знак, че ще се чуе нещо умно и почти винаги смешно.
С черното си поло, кожено яке и кадетски каскет, професорът приличаше повече на анархист или чекист, който първо стреля, а после пита. И това не беше далеч от истината. С тази разлика, че неговите куршуми бяха думите. Определяше се като: Оптимист по воля, песимист по разум, сноб по вяра.“ Всеки да го разбира както си иска.
С учения-философ се гордееха два града: Сливен, в който беше роден и Ямбол, където бе израсъл. Появата му на белия свят се случва на 14 февруари 1928-ма. Отлита от него 84 години И четири дни по-късно. От тогава измина едно десетилетие. Но за забрава не може да става и дума. Защото, докато в България „кичът“ се радва на всенародна любов, нечувана популярност и светло бъдеще, името на човека, който пръв въведе това понятие в родния ни език, няма как да бъде забравено.
Шестата поред книга „Кичът“, за съжаление на мнозина, не успя да стигне до книжарниците. Разграбиха я още по пътя. Освен това, тя разби соцпредставите за тиражи и тематика и дари авторът си със завист, презрение и псевдоним, който му лепна като малко носена обувка от престижна марка.
В солидния си том професорът без пощада се гавреше на всички грозни и смешни атрибути и украшения, които гордо се кипреха почти във всеки български дом, независимо дали собственикът му е висшист или тракторист: статуетки на красиви феи, които освен това служеха за пепелници, ковьорчета с гондоли, в които влюбени свиреха с китара, прочулата се от киното куче-касичка, трудно купени персийски килими, покрити с найлон, за да не ги цапат гостите. Не бяха пощадени и мащабни държавни мероприятия, лозунги и всякакъв вид партийна пропаганда. Иван Славов събра в книгата си цялата тази масова глупост и я нарече „кич“. Но странното е, че той не даде никакво обяснение какво точно значи за него тази дума. Как се превежда и от кой древен език я е взел. Не. Той просто отсече: „Кич е всичко, което не ми харесва.“[1]
Това основателно отблъсна част от обкръжението му. Хора, които преди това се избиваха да го канят на гости, залостиха вратите си. Защото току виж, че го пуснеш в апартаменти си и обяви за кич половината му обзавеждане, барабар с жената, а може и теб самият. Така че, превантивно, най-добре е срещите да стават навън, реши обкръжението му. – На любимото му балконче в ресторант „Грозд“. Това място се оказа най-подходящо да се чуе любимия му виц: „Клиент влиза в кръчмата на ръце. – Защо? – питат го. – Жена ми каза: Кракът ми да не стъпва тук! – отговаря физкултурникът.“
Някои от анекдотите си професорът разказваше шепнешком, на ухо. Казваше, че за тях награждават със „Златна решетка“: Тодор Живков попаднал в рая и както си му е редът, Свети Петър му предложил да си намери подходящо уютно място. Разходил се бележитият ни сънародник, огледал се и видял, на едно пухкаво облаче, първия партиен вожд на Германската демократична република Валтер Улбрихт страстно да целува Бриджит Бардо – символът на красотата по него време. Завист обзела първия ни партиен и държавен ръководител. Той бързо изтичал при Светията и се помолил: Искам същата награда, но да съм със София Лорен. Но това не е награда за Валтер Улбрихт, – отвърнал му Св. Петър. – а наказание за Бриджит Бардо.
Но такива неща Кичът разказваше само в тесен кръг. Със студентите бе друго. На тях той имаше задължението да преподава марксизъм-ленинизъм. Всъщност обаче лекциите му били мощен фойерверк от остроумие, ирония и интелектуална провокация. Нито дума от официалните програма и идеология. Освен това той не държал бъдещите висшисти да идват на лекциите му, не отбелязвал отсъствия: „Аз пея за избрани.“ – казвал. Но появи ли се на катедрата, аудиториите се пълнели.
Макар и роден на празника Трифон Зарезан, виното професорът приемаше в умерени количества, винаги с добро мезе и по възможност с умни приятели. С любовта обаче не беше така. Там той беше необуздан изследовател. Служителките по брачните ритуали, които добре го познаваха, могат да го потвърдят. Явно Менделсон му е любим композитор, защото слушал в своя чест сватбения му марш четири пъти. Точно толкова срещи със съдиите му бяха нужни и за да се развежда. Някои от съпругите му са били негови студентки, но това не им е пречело да изрязват лика на любимия преподавател от общите снимки. В подобни случаи професорът гледал тъжно и философски като всеки пресен бездомник.
Снимки: 1. Иван Славов с художника Георги Чапкънов-Чапа. 2. Проф. Иван Славов с Георги Чапкънов-Чапа и Агент Тенев празнуват издаването на нова негова книга.
Добре че са били кушетките в кухните на приятелите и килиите на Рилския манастир, където монасите го чакали като месия и пеели псалми в негова чест. А той за благодарност им разказвал най-новия виц на софийските интелектуалци:
„Тодор Живков и Милко Балев инспектирали затвора и Първият наредил порционът на обитателите му да се вдигне от 80 стотинка на пет лева. В студентския стол обаче, където порционът бил един лев, Живков заповядал само да се утрои. Защо даваш на затворниците повече, отколкото на студентите? – възмутил се Балев.
– Милко, ти вярваш ли, че някога ще станем студенти? А за затвора – нищо не се знае. – отвърнал мъдро бай Тошо и се оказал много далновиден.“
В крайна сметка професорът си тръгна от този свят без да победи кича, както се надяваше. Напротив, в последните си години той го обяви за повсеместен и написа поредния си шедьовър „Тоталният кич“.
Исак Гозес
[1] От Уикипедия: Кич (МФА: kɪtʃ) е термин от немски или идиш произход, означаващ „боклук“, използван, за да означи изкуство, считано за упадъчен вариант на даден стил. Думата се употребява и по адрес на всяко претенциозно произведение на изкуството, което представлява проява на лош вкус или е масово фабрикуван комерсиален продукт, подражание на оригинала. В този смисъл кич може да се нарече и всяко поведение, израз и пр., което претендира да има нещо общо с изкуството, но всъщност е само поза, без да има съдържанието и качеството на автентичното. Кичът може да се прояви не само в областта на класическото изобразително изкуство, но в по-широк смисъл се проявява и в литературата, музиката, архитектурата, религиозното и храмовото пространство, езика, човешките отношения. Съществуват много изследвания на кича. В България едно от най-популярните произведения на тази тема е на Иван Славов.
Споделете в социалните мрежи
Редактор: Щилияна Василева
Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

























