• Десет години без любимия професор-философ Иван Славов. С учения се гордееха два града: Сливен, в който беше роден и Ямбол, където бе израсъл

Поне за няколко поколения студенти по хуманитарни науки в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, Иван Славов  беше в топ три на най-любимите и колоритни професори.  Имаше мрачно, дори страховито  излъчване, което  обаче чезнеше  мигом щом  тънката и   иронична усмивка плъзне по лицето му. Това беше  знак, че  ще се чуе нещо умно и почти винаги  смешно.

С черното си поло,  кожено яке и  кадетски каскет, професорът  приличаше повече на анархист или  чекист, който първо стреля, а после пита. И това не беше далеч от истината. С тази разлика, че неговите куршуми бяха думите. Определяше се като: Оптимист по воля, песимист по разум, сноб по вяра.“  Всеки да го разбира както си иска.

С учения-философ се гордееха два града: Сливен, в който беше роден и Ямбол, където бе израсъл. Появата му на белия свят се случва на 14 февруари 1928-ма. Отлита от него 84 години И четири дни по-късно. От тогава измина едно десетилетие. Но за забрава не може да става и дума.  Защото, докато в България „кичът“ се радва на всенародна  любов, нечувана популярност и светло бъдеще, името на човека, който пръв въведе това понятие в родния ни език, няма как да бъде забравено.

Шестата поред книга „Кичът“, за съжаление на мнозина, не успя да стигне до книжарниците. Разграбиха я още по пътя. Освен това, тя  разби соцпредставите за тиражи и тематика и  дари авторът си със завист, презрение и  псевдоним, който му лепна като малко носена обувка от престижна марка.

В солидния си том професорът без пощада се гавреше на всички грозни и смешни атрибути и украшения, които гордо се кипреха почти във всеки български дом, независимо дали собственикът му е висшист или тракторист: статуетки на красиви феи, които освен това служеха  за пепелници, ковьорчета с гондоли, в които влюбени свиреха с китара, прочулата се от киното куче-касичка, трудно купени персийски килими, покрити с найлон, за да не ги цапат гостите. Не бяха пощадени и мащабни държавни мероприятия, лозунги и всякакъв вид партийна пропаганда. Иван Славов събра в книгата си цялата тази масова глупост и я нарече „кич“.  Но странното е, че той не даде никакво обяснение какво точно значи за него тази дума. Как се превежда и от кой древен език я  е взел. Не. Той просто отсече: „Кич е всичко, което не ми харесва.“[1]

Това основателно отблъсна част от обкръжението му. Хора, които преди това се избиваха да го канят на гости, залостиха вратите си. Защото току виж, че  го пуснеш в  апартаменти си и  обяви за кич половината му обзавеждане, барабар с жената, а може и теб самият.  Така че, превантивно, най-добре е срещите да стават навън, реши обкръжението му. – На любимото му балконче в ресторант „Грозд“. Това място се оказа  най-подходящо да се чуе  любимия му виц: „Клиент влиза в кръчмата на ръце. – Защо? – питат го. – Жена ми каза: Кракът ми да не стъпва тук! – отговаря физкултурникът.“

Някои от анекдотите си професорът разказваше шепнешком, на ухо. Казваше, че за тях награждават със „Златна решетка“:  Тодор Живков попаднал в рая и както си му е редът, Свети Петър му предложил да си намери подходящо уютно място. Разходил се бележитият ни сънародник, огледал се и видял, на едно пухкаво облаче, първия партиен вожд на Германската демократична република Валтер Улбрихт страстно да целува Бриджит Бардо – символът на красотата по него време. Завист обзела първия ни партиен и държавен ръководител. Той бързо изтичал при Светията и се помолил:  Искам същата награда, но да съм със София Лорен. Но това не е награда за Валтер Улбрихт, – отвърнал му Св. Петър. – а наказание за Бриджит Бардо.

 

Но такива неща Кичът разказваше само в тесен кръг. Със студентите бе друго. На тях той имаше задължението да преподава марксизъм-ленинизъм.  Всъщност обаче лекциите му били  мощен фойерверк от остроумие, ирония и интелектуална провокация. Нито дума от официалните програма и идеология. Освен това той не държал бъдещите висшисти да идват на лекциите му, не отбелязвал отсъствия: „Аз пея за избрани.“ – казвал. Но появи ли се на катедрата, аудиториите се пълнели.

Макар и роден на празника Трифон Зарезан, виното професорът приемаше в умерени количества, винаги с добро мезе и по възможност с умни приятели. С любовта обаче не беше така. Там той беше необуздан изследовател. Служителките по брачните ритуали,  които добре го познаваха,  могат да го потвърдят. Явно Менделсон му е любим композитор, защото  слушал в своя чест сватбения му марш четири пъти. Точно толкова срещи със съдиите  му бяха нужни и за да се развежда. Някои от съпругите му са били негови студентки, но това не им е пречело да изрязват лика на любимия преподавател  от общите снимки. В подобни случаи професорът гледал тъжно и философски като всеки пресен бездомник.

Снимки: 1. Иван Славов с художника Георги Чапкънов-Чапа. 2. Проф. Иван Славов с Георги Чапкънов-Чапа и Агент Тенев празнуват издаването на нова негова книга.

Добре че са били кушетките в кухните на приятелите и килиите на Рилския манастир,  където монасите го чакали като месия и пеели псалми в негова чест. А той за благодарност им разказвал най-новия виц на  софийските интелектуалци:

„Тодор Живков и Милко Балев инспектирали затвора  и Първият наредил порционът на обитателите му да се вдигне от 80 стотинка на пет лева. В студентския стол обаче, където порционът бил един лев, Живков  заповядал само да се утрои. Защо даваш на затворниците повече, отколкото на студентите? – възмутил се Балев.

– Милко, ти вярваш ли, че някога ще станем студенти? А за затвора – нищо не се знае. – отвърнал мъдро бай Тошо и се оказал много далновиден.“

В крайна сметка професорът си тръгна от този свят без да победи кича, както се надяваше. Напротив, в последните си години той го обяви за повсеместен и написа поредния си шедьовър „Тоталният кич“.

                                                                                                              Исак Гозес

[1] От Уикипедия: Кич (МФА: kɪtʃ) е термин от немски или идиш произход, означаващ „боклук“, използван, за да означи изкуство, считано за упадъчен вариант на даден стил. Думата се употребява и по адрес на всяко претенциозно произведение на изкуството, което представлява проява на лош вкус или е масово фабрикуван комерсиален продукт, подражание на оригинала. В този смисъл кич може да се нарече и всяко поведение, израз и пр., което претендира да има нещо общо с изкуството, но всъщност е само поза, без да има  съдържанието и качеството на автентичното. Кичът може да се прояви не само в областта на класическото изобразително изкуство, но в по-широк смисъл се проявява и в литературата, музиката, архитектурата, религиозното и храмовото пространство, езика, човешките отношения. Съществуват много изследвания на кича. В България едно от най-популярните произведения на тази тема е на Иван Славов.

 

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.