КОН БАНЯ

• Спомен за вече несъществуващата най-стара баня в Сливен и нейният собственик бай Петър баняджията

Сн.: Кон баня, 2002 г., Паметник на културата. Беше най-старата сграда в Сливен. В момента не съществува

Кон баня … Това е най-старата баня в Сливен, на чиято табела бе изобразен кон, символизиращ някогашното снабдяване на банята с вода от кладенец посредством водно колело, теглено от кон.

Собственикът на банята бай Петър баняджията бе много интересен и приятен събеседник, въпреки че когато вървеше по улиците, гледаше с привидно мрачен поглед. Неговите клиенти бяха най-големите шегаджии и любители на хумора в Сливен. Той знаеше на кого какво да каже, на кого какъв съвет да даде  и от кого какъв съвет да поиска. С други думи, банята за него беше място за размяна на житейски опит и знания, за обсъждане на събития и за пускане на пиперливи приказки.

А за всичко това имаше достатъчно време, понеже клиентите не бързаха как да е да си изтирят кирта, да се сапунисат, да се изплакнат с вода и да си излязат от банята без да им е „минала потта“. Последната процедура понякога таеше и цял час.

В банята винаги имаше студена лимонада и огромен мангал, край който хората се сушаха и затопляха хавлиите си.

Характерна за банята бе желязната топка, окачена на входната врата на помещенията, която с тежкия си удар „да-а-ан“ известяваше за влизането или излизането на всеки клиент.

Ударите пък с юмрук отвътре по вратата показваха, че клиентът е вече напълно готов и е стигнал до най-външното помещение на банята, където се намираше и студеният душ за закаляване. Това означаваше, че Виктор Руснака трябва да му донесе затоплената хавлия, да го съпроводи до кушетката, да го завие и да му поднесе студена лимонада, придружена с едно „честито“.

Бай Петър обикаляше изтегнатите върху кушетката изкъпани вече мъже и откриваше дебатите по най-различи въпроси. Той ходеше тромаво и разкрачено, като се оплакваше от шипове по ходилата на краката си.

Един ден в банята дошъл да се изкъпе Митричката – панаирджията, учителствал преди години, по някакво недоразумение, в Трета прогимназия. Видял той, че бай Петър понакуцва и че мъчно ходи. Попитал го какво му е и бай Петър му разказал болежката си. „Лесна работа, му рекъл Митричката, аз ще те изцеря с един мехлем, ама той е много скъп, струва 20 лева.“ Зарадвал се бай Петър и веднага му дал 20 лева с думите: „За парите лесна работа, само полза да има.“ „Приготви, му казал Митричката, един чист чаршаф и малко памук, измий си краката и щом изляза от банята, ще започна да те лекувам.“ Изпълнил бай Петър поръчението на Митричката, завил си каката със скъсания чаршаф и зачакал.

Като се изкъпал Митричката и като изчакал да му мине потта, пристъпил към лекуването.  Намазал ходилата на бай Петър с някакъв панаирджийски мехлем, накъсал чаршафа на ленти, с които здраво стегнал краката му и го предупредил, че трябва да лежи неподвижно четири часа, подир туй всякаква болка щяла да изчезне, а шиповете да се стопят окончателно. Казал това Митричката и си отишъл с двайсетте лева в джоба.

Лежал бай Петър и пъшкал, без да помръдва. След определените от Митричката четири часа станал, размотал си каката и що да види: никаква промяна. Направил две-три крачки, болката въобще не била отслабнала. Разбрал той, че Митричката го е изиграл, но било късно – онзи вече заминал другаде на панаир.

… Решил веднъж бай Петър да отиде в София да погостува на сина си. Там обаче все не го свъртало и взел влака обратно за Сливен.  В купето се случила приятна компания, в която и един лекар. От дума на дума, бай Петър споделил, че и неговият син е лекар. Събеседникът му лекар предположил, че го познава и запитал за името на сина му. Ха сега, де! Бай Петър се запънал, хванал се за главата и млъкнал. Забравил горкият името на сина си. Какво да прави?

Както и да е, замазал той работата като казал, че изведнъж го заболяла силно главата и попитал доктора дали не носи със себе си аспирин. По-нататък пътуването му се превърнало в истинско мъчение. Но така и не могъл да си спомни името на собствения си син. Оклюмал глава и не проронил дума чак до Сливен. Прибрал се вкъщи умислен и омърлушен. На жена си обаче не посмял да каже нищо.

Сложила жена му да вечерят, а бай Петър не можел да си преглътне хапката. По едно време скочил от стола и извикал колкото му глас държи: „Иларио-о-он-н-н!“

Ох, олекнало му най-после на човека, а жена му ококорила очи и изумена проронила: “Какво ти става?“ Не се успокоила, докато бай Петър не й разяснил причината, като разбира се, леко я преиначил, защото го било срам да си признае цялата истина.

Никола ШИШЕДЖИЕВ

                                                                                                   В. „Сливен“, бр.5 от 22.09.2002 г.