- Или как новият град погълна стария?
Началото на втората половина на 20 век бе и начало на преобразуването на града в архитектурно и сградостроително отношение. Повечето от старите кирпичени сгради бяха изживели времето си. Градът се напълни с пришълци от селата, дошли да търсят препитание тук. Жилищната криза беше налице: не достигаха квартири за новозаселените цивилни и военни. „Жилищните комисии“ към Градския съвет се разшетаха и на основание на новия закон за наемните отношения, попритесниха старите собственици и им наложиха, щат не щат, да приемат квартиранти. Те заемаха не само годни за живеене помещения, но и помощни и стопански пристройки. В една стаичка често пъти младото семейство от квартиранти не само спеше, но и готвеше, переше, отглеждаше деца, учеше и си почиваше след работа. Резултатите от подобно „сгъстяване“ не закъсняваха: кавги между хазяи и квартиранти, между съседи. Епидемичните болести лесно се разпространяваха и вземаха жертвите си най-често сред децата и възрастните.
При тази обстановка градските управници решиха да почнат ново жилищно строителство. Надделяха тези, които искаха да изготвят нов сградостроителен план, к7ато най-напред посегнат на старата градска част, събаряйки стари сгради и издигайки нови „блокове“. Не бе приет примерът на други страни, които ремонтираха старата част от градовете, а новите сгради строяха на нови празни места /“Старо място“ и „Ново място“/.
Речено – сторено. Заиграха кирките, по-късно и багерите. Старите сгради паднаха жертва. Дворчетата им изгубиха зеленината и романтиката си и на тяхно място почнаха да никнат еднообразни „блокове“ на по няколко етажа, чиито входове излизаха направо на улиците, а балконите им служеха за простори на праното бельо. Новите собственици на апартаменти изплащаха сключения заем от ДСК години наред. Собствениците на съборените стари сгради биваха изпращани временно в т.нар. „оборотни“ жилища накарай града, където престояваха понякога доста години и не винаги имаха късмета да се нанесат приживе в новите апартаменти на блока, построен върху имота им. Някои заемаха отредените им в съседство на старото жилище апартаменти, особено ако върху имота им се строеше обществена сграда. И какво се възпроизведе в центъра на града?
Хотел „Сливен“, чиято кула щръкна насред Пазарището, за да може сливенският вятър да изпробва силата си върху големите му стъкла! Новият театър, който бе настанен под носа на Митрополията и върху нейните имоти! Строежът му, въпреки наличието на театралния салон на читалище „Зора“, бе продължителен и попречи на изграждането на корпуса на много по-нужната болница. В центъра се издигна корпусът на Партийния дом /сега Съдебна палата/, сградата на ДСК /сега попълнена от ДЗИ и адвокатски кантори/, магазин „Тернопол“, който стана сбирщина от имитиращи лукс бутици. Обществената баня имаше незавидната съдба на останалите обществени бани в Сливен – да не бъде баня.
Така изчезнаха десетки масивни или интересни с архитектурата си постройки: сгадите на пл.“Хаджи Димитър“ – на Стефанови, Хрусанови, Бакърджиеви, Александови, Двете търновчета, на Белчеви /Музикалното училище/, Арменската църква и кафене, печатница „Труд“, старата поща, къщата на д-р Иван Станчев, на Щаба на армията, на общинската аптека, на д-р Димитров, ген. Желявски, хотел-ресторант „Зора“, църковните дюкяни около църквата „Сн. Димитър“, къщите на Кункови, Радушеви, сградите по ул. „Ген. Столипин“ – на Лесничейството, финансовото управление /бивше околийско управление на полицията/, на Чернинкови, Рамбакови, Топалови, Генчеви; тези по бул. „Цар Освободител“, всички ханове и хотели в Пазарището плюс много складове – маази.
Сн.: Стара сливенска архитектура – малко сгради запазени, много преминали вече в небитието.
Спасиха се само хотел „Париж“ и няколко маази, няколко къщи по ул. „Станционна“ /сега бул. „Хаджи Димитър“/, по главната улица, най-вече от северната страна – на Балджиеви /говои се, че в двора им било намерено златно съкровище от турско време при изкопите за новите постройки/, Теневи, Мундрови. Остана бароковата сграда на Узунови – Спас Донкови, а по ул. „Раковска“ – Девическата гимназия.
Сн.: Узуновата къща – сега Художествена галерия
Както беше тръгнало,, нямаше да остане ни една сграда в центъра, но добре че на някои тогавашни управници им дойде на ум да оставят поне един възрожденски квартал и да ремонтират някои стари къщи в него, за да можем сега да ги видим и покажем на потомците: къщите на Садък паша и Ламартин, на Чакърови, на Маринкеви /д-р Чернинкови/, на Илия Гудеви – по ул. „Великокняжеска“, първата фабрика на Добрри Желязков на ул. „Иречек“, къщи по ул. „Д. Пехливанов“ срещу бензиностанцията. Ремонтирани бяха къщата-музей на сливенския бит от 19 век на ул. „Симеон Табаков“, на Добри Чинтулов в съседство, къщата и хана на Никола Кебеджията – бащата на Хаджи Димитър, на Панайот Хитови в Ново село, на д-р Добри Желязков /сега Исторически музей/, сградата на кино „Балкан“ и др.
Сн.: Благодарение на италианците, начело с бизнесмена Едоадо Миролио, някои от старите красиви къщи на Сливен оцеляха.
Едновременно с новото строителство, през 80-те години на 20 век бяха издигнати и някои строителни паметници тук-таме из града. Най-очевадни бяха незавършената дълги години и разрушена вече сграда на новата Автогара /на мястото на старата Товарна гара сега се кипи магазин „Билла“/, започнатата и изоставена на удивлението на сливенци и чуждоземци сграда на новия болничен комплекс, чийто 14-етажен силует десетилетия наред бе гарниран със строителен кран /когато ВНЗ отпускаше пари, сливенските строители „не усвояваха“ средствата и работеха на „по-перспективни“ обекти, а сега няма кой да ги даде/; многофункционалната сграда край Битака /представена само от метален скелет, който след дълги години на ръждясване отиде за скрап/.
След като ражданите бяха затворени в панелни и бетонни апартаменти, мнозина се втурнаха да си подсигурят вили из крайградските лозя и овощни градини. Развихри се вилното строителство из т.нар. „Зони за отдих“. Някои построиха не сезонни постройки, а истински палати – разбира се, незаконно. Мнозина почнаха да живеят дори постоянно по вилите си. Около града се появи цял нов гад, който обхвана една голяма площ и почти се съедини с околните села Сотиря, Чинтулово, Речица, като последното бе обявено за градски квартал. Във вилните имоти се появи и ток, и вода, или се копаеха кладенци. От началото на „прехода“ обаче започна голямото ограбване имоти от неимущите „приватизатори“. И не само постройките, но и дърветата от градините почнаха да изчезват от ландшафта, та цветущият пояс около града се прошари от много запустели места.
Улиците на стария град, покрити с чакъл, камъни и павета /главната улица и изходните шосета/ бяха препокрити с асфалт. И тук не мина без инциденти: няколко улици бяха насипани с отпадъчен чакъл от урановите мини, та след енергичната намеса на умни люде /най-вече на д-р Топалов, директор на ХЕИ, който си плати за смелостта да се опълчи на некомпетентността и трябваше да се изсели в Бургас/ изгребаха насипа и го подмениха. Повечето улици бяха пооправени и разширени за сметка пак на старите къщи. В устрема си някои градостроители стигнаха до решението да сборят половината град заради „булевардизирането“ на ул. „Раковска“, но слава богу не успяха.
Междувременно, след 1990 година фасадите на блоковете и къщите , и входовете на жилищата започнаха да придобиват вида на „шильонския затвор“: появиха се решетки по прозорците и балконите на първите етажи, метални врати на входовете, секретни брави по вратите – гражданите се мъчеха да предотвратят набезите на крадците, пръкнали се в изобилие при прехода. Доколко успяха, те и крадците знаят…
д-р Веселин Й. ВАСИЛЕВ
Снимки: Старият град
Споделете в социалните мрежи
Редактор: Щилияна Василева
Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.
