ТОЙ СЪЗДАДЕ ГАЛЕРИЯ ОТ ОБРАЗИ ПОД ЛИПИТЕ НА СТАРИЯ СЛИВЕН И НЕГОВИЯ БАЛКАН

• 120 години от рождението на Йордан Богдар – автора на шлагера „Под липите“, повестта за Хаджията, пътеписите „По Сините камъни“ и разказите с „Незабравени и драги“ колорити от „Стария град“

В една ледена януарска вечер на 2017 година десетки сливенци дойдоха в читалище „Зора“, за да участват в честването на 115 години от рождението на моя дядо, писателя Йордан Богдар, с документалната изложба в негова памет, организирано от библиотека „Зора“ и Държавния архив на Сливен. Пет години по-късно, на днешния 15 януари, се навършват 120 години от рождението на писателя.

Тогава гостите на 115-тата годишнина – онези, които го помнят или са чели разказите му за старите сливенски колорити, пътеписи по Сините камъни и спомени за стария град – започнаха да влизат в читалището под звуците на известния негов шлагер „Под липите“. И очите им светваха празнично. Актрисата Стефка Котова прочете прелюдията на неговите очерци „Незабравени и драги“, един разказ за хумориста Сава Злъчкин и за живописните сливенски прякори, както и няколко стихотворения. Така неусетно, в читалището се завърна създаденият от Богдар свят на стария град, който, както преди години отбеляза един от биографите му – Борис Симитчиев, за жалост, си отива…

Сега по понятни причини юбилейно честване няма. Тогава на мен се падна отговорността /и честта/ да припомня живота и творчеството на Йордан Богдар, по молба на директорката на библиотеката Мариета Главчовска и неговия син и мой баща д-р Веселин Василев, който отговорно бе съхранил, запазил и сглобил пъзела на неговата творческа биография.

Сборникът с очерци „Незабравени и драги“ съдържа скъпоценна броеница от портрети на колоритни сливенци – чешити, интелектуалци и лица от миналото, сред които потомците на старите сливенски фамилии откриват с приятна изненада свои родственици и познати. Книгата, претърпяла две издания през 1943 г., с илюстрации на художниците Стефан Петров и Никола Бояджиев, е библиографска рядкост, сливенските фамилии я пазят като реликва. Написана е с ведро и добронамерено чувство за хумор, с една човешка и гражданска съпричастност към живота на града и неговите хора. Тук са очерците за Халилаа боклукчията, кафеджията Торос и неговото „Бунак кафеси“, бай Марко книжаря, учителите от мъжката гимназия, самодейните оперни певци и певици, останали в спомените на гражданите като Славеят и Кибритопродавачката, колоритният журналист Иван Начев, депутатът народняк Петър Папанчев и съдията Ахтаров. Тук е историята на Камбаната на градския часовник, която „ехтеше спокойно и отмерено в далечните години, когато сливенци не знаеха какво е железница и ходеха с ландони до Ямбол или Керменлий.“

Книгата „Старият град“, издадена посмъртно от сина на Богдар  д-р Веселин Василев, е продължение на „Незабравени и драги“ в тематично и жанрово отношение. Тя обогатява поредицата от художествени портрети – индивидуални и колективни, на повече и по-малко известни сливенци, между които са не само Добри Желязков Фабрикаджията и колоритния актьор Стефан Киров, но и Майстор Атанас Часоправителя, и пословичния Васил Газибарата – сливенският Икар, който мечтаел да полети в небето, та си направил криле от метла и скочил от една скала, и едва не се пребил. Тук е достопочтената читалищна галерия на „нашето народно читалище „Зора“, тук са дейците на театралния ни ренесанс, между които основателят на Сливенския театър Стефан Киров, тук е сливенска музикална хроника с образите на Йосиф Каломати и Петър Стратев, тук намираме одушевените образи на сливенската чаршия и Клуцохорския ни мост. „Старият град“ печели литературен конкурс на община Сливен през 1967 г., но въпреки обещаното й издаване и бляскава препоръчителна рецензия на Николай Хайтов, вижда бял свят 14 години след смъртта на писателя.

Йордан Богдар има много псевдоними, преди да се утвърди като Богдар: Лилиан Ве, Златозар, дори Йов, с които се подписва в многобройните печатни издания – регионални и национални, на които активно сътрудничи като поет, преводач, литературен и театрален наблюдател. Във всеки брой на литературното издание „Бъднина“ има негова творба или литературнокритическа статия, негови творби публикуват вестниците „Правда“ и „Изток“, „Нов път“, „Светлоструй“, „Гребец“, „Вестник за жената“, „Вечерни новини“ и други.

Първите си поетични опити прави през ученическите години, в началото на поетичния му път е написания от него юбилеен химн на Сливенската мъжка гимназия, по музика на Мишо Тодоров, негов учител и приятел, творческото сътрудничество с когото довежда до написването на либретата на детските оперети „Мъдрия цар“ и „Рубин златното сърце“. А сътрудничеството с Приказния театър към читалище „Зора“ и Георги Костичков води до  пиесите „Агница“, издадена през 1940 г. и написаната две години по-късно „Хаинбоазкият хайдутин“ – за Добри войвода, играна многократно в Приказния театър, пред граждани и ученици в Сливен и Ямбол.

Йордан Богдар започва творческия си път като поет. В първата си поетична книга „Зарана“, издадена в 1929 г., той пише в преобладаващо народопесенен стил, в който построява и своите поетични разкази. Характерен за поезията на Богдар е поетическият разказ – за момата и надеждите й, за пастира, гурбетчията, за кокичето и кирбитопродавачката и в по-късните му стихосбирки „Осените покрай Дунав“, 1932 и „Пролетни кичури“, 1937-ма, където стихът му вече е в характерния за епохата символистичен стил. Тогавашните литературните издания  поставят Йордан Богдар в челото на най-надеждните млади поети в провинцията.

Връх в поетичното му творчество е популярният шлагер „Под липите“, с оригинално заглавие „Под златния прах на липите“. Песента по текст на Йордан Богдар и музика на Кирил Георгиев гръмва из цялата страна, записва се на грамофонна плоча в изпълнение на известния шлагерен изпълнител Пинкас, пее се по локали, журове, вечеринки и светски забави. Може би тогава, в 30-те години на миналия век, Богдар е на върха на своята слава.

Хората, които го познаваха, говореха за него с респект – той е една от авторитетните фигури в културния и литературния живот на Сливен в миналото. Той е уважаван творец и всеотдаен активист на читалище „Зора“, широко известно е творческото му приятелство с неговите изявени личности и художествени колективи като Приказния театър, Работническата опера и техния апостол и вдъхновител Мишо Тодоров. Покойната Анна Гюзелева разказваше възторжено за участието си в литературния кръжок на Йордан Богдар при читалище „Зора“, а след промените, като председател на „Мати Болгария“ организира литературна вечер в негова памет в Клуба на дейците на културата. Други си спомнят първите представяния от него в Сливен и Ямбол на Елисавета Багряна, Константин Константинов, Дамян Дамянов, Никола Фурнаджиев, на ямболския поет Васил Карагьозов, с когото има родствена връзка по сватовство. Никола Фурнаджиев е съученик на Богдар от мъжката гимназия, както впрочем и актьорът Николай Дойчев, с когото до края на живота им ги свързва сърдечно приятелство.

Йордан Богдар е запален турист. Една от снимките в изложбата, подредена за честването от библиотека „Зора“ и Сливенския Държавен архив,  показва него и Георги Гюлмязов на излет в местността Абланово. В многобройните излети на дядо ми Богдар и баба ми, учителката Щилияна Василева, по баща Дачева, с техни приятели до Белите кайнаци, Равна река и Кушбунар, участвахме и ние с брат ми като деца.

Като вдъхновен ценител на природата, Богдар любовно възпява красотите на сливенската планина в пътеписите си „По Сините камъни“, претърпели три издания. Последното в 1993 година издаде Апостол Русчев, с илюстрация на неговия баща, художникът Русчо Симеонов.

Девети септември 1944 г. не е добър ден за писателя Йордан Богдар, който тогава е уволнен от община Сливен, на която е секретар повече от 12 години. Той преминава през много житейски перипетии в една епоха на войни, национализация и политически разправи, но не спира да пише, връщайки се към миналото, за да намери в него най-достойните примери на човещина и родолюбие. В тези години подготвя повестта „Хаджията“, за живота и геройската смърт на Хаджи Димитър, издадена едва през 1968 г. от Държавното военно издателство в 9000-ен тираж. Неин редактор е писателят Георги Мишев. Преди това повестта е публикувана като подлистник във в. “Сливенско дело“ с главен редактор Камен Васевски и завеждащ отдел „Култура“ Димитър Петков – Боцмана.

Дългогодишен и сърцат читалищен деятел, член на Българския туристически съюз, на Съюза на провинциалните писатели и на сливенския клон на Съюза на българските писатели, Йордан Богдар остави две неиздадени книги с разкази за Хаджи Димитър и Панайот Хитов.

Историци, каеведи и писатели продължават да цитират примери от книгите на Богдар, свързани със сливенското минало. Николай Султанов му отреди скромно място в изложбата от барелефи на сливенските възрожденци.

Сн.: Дружески шарж на писателя Й. Богдар от карикатуриста Слави Митев.

По-голямата част от творчеството на Йордан Богдар е посветено на родния му Сливен. Към своя град и неговите делнични герои той питае искрена обич, описва ги предано и носталгично, с присъщите им слабости и смешни привички, с простодушието и мъдростта им.

Така той остави за поколенията своите „назабравени и драги“ сливенци, галерия от образи на живелите някога чешити, зевзеци, интелектуалци, занаятчии – пъстра палитра от обитатели на стария град, с колоритните им моабети с „черно грозде, черно вино, черна пастърма“.

Остави прелестни картини от сливенските Сини камъни, повествованията си за сливенските герои, войводи и мечтатели като сливенския Икар Газибарата, чийто полет към небето е колкото комичен, толкова и драматичен, и достоен за уважение. Както достоен за уважение остана в паметта на сливенци моят дядо, писателят Йордан Богдар. Сега една улица в кв. „Ново село“ носи неговото име.

                                                                                                                    Щилияна ВАСИЛЕВА