ДУХОВИТО И ПРОНИКНОВЕНО ДИМИТЪР МАРКОВ СЪЖИВЯВА МАГИЯТА НА РАДИЧКОВИЯ СВЯТ

• Силна и въздействаща режисура и актьорска игра в „Лазарица“ на сцената на Сливенския драматичен театър

Великолепен Димитър Марков! Прекрасно представление! Режисура и актьорска игра са две в едно – силни и въздействащи. Положен е изключителен труд и проявено рядко разбиране към Радичковия свят. И към скрития смисъл на неговата многократно поставяна култова пиеса – „Лазарица“.

Един час и трийсет минути Димитър Марков е сам на сцената. Без опорни точки – само стълба и тенекия. Гради представление с минималистична простота и съвършенство, леко и увлекателно, затрогващо и иронично. Музиката и сценографският проект също са негово дело. От „А“ до „Я“ постановката е плод на творческото въображение на актьора и режисьора Димитър Марков. Той умело надгражда театралния разказ в спектакъла и то така, щото през всяко поредно броене на писъците на митичния клюнодървец да прозира махалото на времето. То отброява на Лазар пропуснатите през сезоните мигове, до кулминацията със сънуваното бесило – метафора на вината му. И до печалната развръзка, когато уморено се разреждат ударите на газената тенекия, докато постепенно стихнат и той остане сам, в студената зима на своята Лазарица, по пътя към неизбежното.

Духовито и проникновено, Димитър Марков майсторски обиграва текста, към който иначе ритуално се придържа. Този текст, който съдържа вътрешното действие, всъщност побира цялото Радичково послание към човека. Самият Радичков казва, че „Човекът представлява едно дълго изречение, написано с голяма любов и вдъхновение, но пълно с правописни грешки…“

„Историята беше пределно проста. – споделя Радичков за „Лазарица“. – Един човек отива в гората да застреля кучето си, защото подозира, че кучето му е бясно, и понеже кучето е много едро и силно, човекът се бои от кучето и за всеки случай го връзва със синджира за едно дърво, качва се на дървото и стреля отгоре. Поради неточно прицелване, вместо кучето, човекът Лазар гръмва в синджира и освобождава кучето. В невъзможност да слезе от дървото, защото отдолу клечи изпълнено с омраза и злоба кучето, сиромах Лазар прибягва до силата на словото, дано по някакъв начин възвърне старата дружба и приятелство с кучето…“

Радичковите истории не са просто истории. Това са мъдри послания, написани с чувство за хумор и трагизъм. Това са пътеводните знаци за създателя на спектакъла, изграден по вълшебната притча за човека и времето, за живота и смъртта, за предателството и изкуплението. Все едно че неговият герой стои на някаква въображаема кула и в последните си минути на този свят си представя как животът е минал покрай него и през него… Димитър Марков изгражда с лек хумор и ирония и същевременно с много състрадание и обич, образа на човека, който иска да контролира живота си, защото той е избраният за венец на природата. Но може ли господарят на природата да избяга от съдбата си – неговото собствено куче? Тази съдба, която цял живот обвиняваме, не е ли нашето собствено огледално отражение? Оказва се, че е невъзможно човекът да бъде разделен от кучето…

Ако основното действие в спектакъла е, че Лазар непрекъснато иска да слезе от дървото и не може да го направи, то абсурдът е, че когато му се дава възможност да слезе, вече няма смисъл да го прави.

„Докато е жив, човек все отлага.“, признава Лазар. Стои, говори с кучето и брои от крушата на самотата си отсъствието си от живота през пролетта, лятото, есента и зимата. Сетивата на актьора и режисьор Димитър Марков съвършено улавят гениално вплетеното в Радичковото слово абсурдно и реално, комично и тъжно. И като че ли дълбае неговия Лазар в крушата просека към своето гнездо, търсейки път към същината на живота.

Разказът за Кучето и Човека, който иска да го застреля, е история, жива във всеки, който е срещал предателството. Историята за предателството, страха и навика, за измамните убежища, които убиват живота, няма начало и край. Радичков създава една магическа реалност, която не искаш да напуснеш. Неговата метафорична „Лазарица“ попълва дефицитите ни от смисъл, посока и мъдрост. Оставаш като омагьосан. И искаш да я гледаш отново. И по-дълбоко да я проумееш. Защото Радичков е магия. Респектиран от тази магия, Димитър Марков я претворява и предава на зрителя със завидна вещина и заразителна вътрешна емоция.

… Така, търсейки в сезоните енигмата на битието, пред очите ни се изнизва животът – по Радичковски мъдър и забавен, тъжен и смешен, с високи морални послания и неща, които стоят извън видимото и познатото. Публиката се интересува от истините, които прозират от сцената. Но спектакълът на Димитър Марков не дава отговори, той поставя въпроси. Като в писмото на Чехов до Олга Книпер, в което той пише: „Питаш ме какво е животът. Какво да ти кажа? Животът е като моркова – за какво е морковът?“…

… Втората успешна за сезона премиера е комплимент и за ръководството на театъра, дало шанс на поредния млад театрал да осъществи творческата си идея и да обогати театралния афиш с поредното стойностно представление.

Щилияна ВАСИЛЕВА