- Премиерно представление на Радичковата „Лазарица“ на 28 септември в камерната зала на Сливенския драматичен театър. Повече за него – от Димитър Марков, в двойната роля на актьор и режисьор
„Лазарица“ на Йордан Радичков се поставя в Сливен за втори път. Първият се случва през 1977 година, с участието на Венелин Колев и Андрей Торлаков, режисьор Богдан Красински. С нея през 1984 г. з.а. Венелин Колев отбелязва 25 години творческа дейност.
В България култовата „Лазарица“ е поставяна многократно. Радичков пише пиесата специално за Григор Вачков. Поставена е за пръв път в Сатиричния театър от режисьора Младен Киселов през сезона 1976/77 г.
Плакат Маргарита Дончева
Вечните човешки очаквания и крушения, обобщени в образа на Лазар, представя любопитна постановка на „Лазарица“ в Народния театър през 1998 г., в която Юлия Огнянова режисира в ролята на Лазар … Рангел Вълчанов. Първата и единствена актьорска работа на големия кинорежисьор се осъществява в „шопски превод“, неговият Лазар говори на шопски диалект.
Валентин Танев като Лазар и Малин Кръстев в ролята на Кучето видяхме в „Лазарица“, поставена от Крикор Азарян в Народния театър. Този трагикомичен фарс с много големи театрални награди за режисура, музика и актьорско майсторство се счита за най-оригиналната интерпретация на „Лазарица“.
Всички тези спектакли актьорът Димитър Марков от трупата на Сливенския драматичен театър е гледал с интерес, слушал е и радиоварианта на Младен Киселов на първото й представление. След завършването и на режисьорска магистратура в НАТФИЗ, това е втора режисьорска работа на Димитър Марков, след Чеховите „Малки комедии“. Но в „Лазарица“ той си поставя трудната задача да бъде едновременно актьор и режисьор, а отчасти и сценограф. Над този текст се труди от пролетта. Репетира сам. Разговаряме в навечерието на премиерата.
-От тези прочути постановки ли беше провокиран Вашият интерес към пиесата?
-Моят интерес към „Лазарица“ е от много години, преди да бях гледал каквото и да е направено по тази пиеса. Още преди 15-20 години, когато я прочетох за пръв път, реших, че това нещо искам да го направя. Намерих сгодния момент сега – покрай тези неща, които се случват около нас, ми се стори, че днес пиесата би имала ново и актуално звучене. Именно защото днес човекът е изправен пред ситуация, с която много трудно може да се справи и не е ясно дали изобщо ще се справи. Има една основна тема, която върви в текста – за човека като най-висше същество, като венец на творението, като господар на природата, на който всичко живо трябва да се подчинява… И това героят Лазар говори докато е арестуван в крушата от собственото си куче, което би трябвало да го слуша, да му ближе ръката и да върви покорно след него дори когато го рита … Защото, както самият Лазар казва, „където има подчинение, има и ред, а тука няма ни подчинение, ни ред“. Тази тема стана отправна точка на моето представление. Пиесата е с много силни вътрешни закони, самият текст те води в една посока, от която трудно може да се излезе, а и няма нужда. Радичковият свят, колкото да е магичен и нереален, един чисто български магически реализъм, е много категоричен. В него има непоклатими железни закони, които трябва да се следват. Надявам се да съм се справил.
-Колоси на българския театър са играли и режисирали „Лазарица“. Вие сте едновременно и актьор, и режисьор. Това не е ли малко рисковано?
-Разбира се, че е рисковано и има своите плюсове и своите минуси. Когато си имаш режисьор, можеш да се задълбочиш само върху актьорската си работа. Но от друга страна, аз имах своя собствена си идея, която трудно бих поверил на друг, пък и то е невъзможно – няма как да поканя режисьор, който да осъществи това, което аз бих искал. И така, направих си всички капани, които са възможни за този Лазар, след което скочих на крушата и попаднах в тях.
-Каква е идеята, която не можете да поверите на друг?
-Това представление го правя като моноспектакъл и съм сам, нямам партньор. В него има куче, но кучето е статично, най-вече заради това, че то извършва едно основно действие – не позволява на Лазар да слезе от дървото. Направихме кучето абсолютно непоклатимо, през цялата пиеса да не мръдне и Лазар да не може да се пребори с него по никакъв начин. В моя вариант то по-скоро е като знак. Акцентът е върху Лазар и върху това, което той говори и върши спрямо кучето и спрямо ситуацията, в която се намира, откритията, които прави. Страшно много ми харесва в пиесата, че всяко нещо е в думите, в текста. Затова тя е благодатна за такъв прочит. Нищо не съществува, ако то не бъде изречено. И точно затова ми се щеше да го направя сам. За да може всичко, което се случва вътре, да излиза през устата на Лазар тогава, когато той го назове.
-Кой е сценографът на постановката?
-Много благодаря на художника Анжело Андонов, художник-изпълнителя на театъра, той много ми помогна. Но замисълът е мой. Нямам сценограф. Постановката е моя от А до Я.
-За какво разказва тя?
-За Лазар и непоклатимото куче, което няма да мръдне в никаква ситуация. И той го знае.
-Какво във вселената на Радичков Ви очарова 45 години след написването на пиесата?
-Аз винаги съм бил голям почитател на творчеството на Радичков, не само на пиесите, но и на разказите му. Винаги съм харесвал този негов свят, в който духовното става материално и това, дето уж го няма, изведнъж се появява. Като например в „Януари“, където на един тенец му слагат ракия и той я изпива.
-Абсурдното или реалното надделява у сиромах Лазар?
-Харесва ми, че при Радичков абсурдното става съвсем реално. В „Суматоха“ прасето, което дири Гоца, наистина в един момент се озовава у него, той вярва на това, както и всички Радичкови герои. А какво друго е историята с Лазар, който, без да разбере, прекарва целия си живот в дървото, четири сезона, 30 години?… Но в нашата „Лазарица“ сме направили това да става съвсем неусетно и изведнъж той самият да го открие.
-Има ли трагикомизъм в Радичковата „Лазарица“?
-Разбира се. Неговите хора са много интересни, специфични, те се удивляват от нещата, на които съвременният човек не обръща внимание, приема за даденост. Радичковият герой обръща внимание на появата на едно паяче и вярва, че то носи някаква голяма вест. Той не пропуска нищо от знаците по пътя. Героите му са пораснали деца, които ежедневно откриват света и намират свои обяснения за всичко, което им се случва.
-Успява ли Лазар да се утвърди в своя микросвят?
-Успява, включително и с последното си решение. И заплаща с цената на целия си живот. Има един момент в пиесата, когато кучето заспива и Лазар може да слезе от дървото. Но Лазар не го прави. Лазар събужда кучето. Отношението между него и животното не са толкова повърхностни, на елементарно ниво. Той наистина иска да разреши проблема между себе си и кучето, което е гледал от малко.
-Освен темата за силата на човека, за предателството, кои други важни теми засягате в представлението?
-Минаваме през темата за времето, което върви много по-бързо, отколкото си даваме сметка, през нашето непрекъснатото съпоставяне с другите. Лазар през цялото време говори за своя приятел Вукадинов, който му е услужил с пушката си, постоянно се сравнява с него. Минаваме през темата за пропилените възможности – как той е можел да отиде в града, но не е и други неща … Опитвал съм се през цялото време да работя с чувство за хумор и лекота. Не искам да правя тежък, сериозен и сърдит спектакъл. Търсил съм Човека в неговия трагикомизъм.

Снимка от спектакъла: Георги Ангелов
-Кой е всъщност Лазар?
-Той е обобщен образ на човека, който иска да контролира целия си живот, да направи така, че светът да се върти по неговите закони. В нашия вариант той до последно успява да утвърди себе си и собствените си решения. Той не е статичен, той се променя и развива, доколко се справи ще стане ясно на 28 септември.
-Какво научава Лазар по пътя си?
-Научава, че загубиш ли веднъж доверие – загубваш го завинаги. Че когато се скъса една връзка, както се къса веригата, с която си вързал кучето – с нея е свършено. Голяма тема в пиесата е и тази за предателството. Той и неговото куче се обичат и на него му е много трудно да вдигне пушката и да гръмне срещу кучето.
-Има ли общо между Радичковия и библейския Лазар?
-Да, две неща. Едното е името, а другото е, че съм ги играл и двамата…

-Коя е любимата Ви реплика от пиесата?
-„Всичко в природата се подчинява и служи на човека, защото човекът е единственият й сайбия. Не може всички да бъдат сайбии, сайбия е човекът, останалото е рая.“ – Това Лазар се опитва да докаже и пред себе си. Това е репликата, около която съм построил цялото. Това по-скоро е един голям въпрос, който той отправя. В днешно време ние започваме вече да гледаме и към космоса. Освен че сме овладели земята, започваме да овладяваме и пространствата около нея. Човекът започва да се стреми към небето и това е израз на едно повишено самочувствие. Нещо подобно има и при Лазар. Този спектакъл поставя въпроси по всички теми, които засяга, без да дава отговори. В него няма категорична и непоклатима теза. Смятам, че хубавите неща в изкуството трябва да провокират, а не да сочат с пръст: това е така!
При всички случаи, „Лазарица“ на Сливенския драматичен театър е един съвременен прочит на писаната през 1979 г. за големия Григор Вачков пиеса. Радичков е написал моноспектакъл за един артист и въображаемо, ожесточено от човешкото предателство куче. Сякаш този човек стои на някаква кула и в последните си минути на този свят си представя как животът е минал покрай него и през него… Минаването на Лазар през четири сезона, по пътя към смъртта, не става по логиката на психологическия, на реалистическия театър. Кое ражда Радичковия абсурдистки поглед към битието? Светът, в който живее българинът, става все по-парадоксален.
Предстои да видим: Какъв е скритият смисъл в новия прочит на мъдрата и забавна Радичкова притча за приятелството, предателството, изкуплението и човешкия живот? Ще слезе ли Лазар от дървото на живота или не? Радичков пише: „Човекът е същество хитро и умно, макар че през живота си повече хитрува, отколкото да усъвършенства ума си. Обикновено накрая остава излъган, обаче това не бива да му се казва.”
„Лазарица“ на Димитър Марков на сцената на Сливенския драматичен театър се побира в час и двадесет минути – най-чудесното време за такъв текст. Премиерата е на 28 септември в камерна зала „Слави Шкаров“.
Щилияна ВАСИЛЕВА

Споделете в социалните мрежи
Редактор: Щилияна Василева
Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.



















