КОСТА КОЧАНКОВ

• Без сливенските чешити, градът щеше да бъде много по-скучен

Автор: Кръстю Берберов

Ровейки се из моите архиви, отново прочетох написаното от сливенския писател юрист Георги Величков и от другия наш писател зъболекар д-р Андон Бояджиев за добре известния на по-старите поколения сливенци Коста Кочанков. Този клуцохорски чешит живееше в нашата махала точно срещу олтара на църквата „Св. Никола“. Тяхната къща вече беше продадена на сем. Бахови, които великодушно яха оставили една външна пристройка /стая/ на бай Коста.

През есента на 1963 г. възрастна съседка ни повика: „Елате да видите бате си Коста! Тази нощ е починал.“ Отидохме няколко момчета. Той лежеше на едно дървено легло. Брадясалото му лице беше почерняло, опушено от гумите, с които се отопляваше. Котките, които вечер го топлеха в леглото, ги нямаше. На масата лежеше една голяма тетрадка от амбалажна хартия, подвързана с канап, в която имаше стихове. Един от нас я взе. След време я търсил, но баба му, мислейки че това са непотребни листи, я изгорила. Така изчезна цялото му „литературно наследство“.

За щастие, в съседната къща живееше бате Любен Маринкев, който притежаваше феноменална памет. Той ми продиктува няколко Кочанкови произведения, за които смятам, че са автентични. Е, има в тях и по някое мръсна думичка, но в доста по-малка степен, отколкото в „Шоуто на Слави“…

Още веднъж повтарям, че Коста Кочанков не е живял в изба, а в стая. Котките не са го опикавали, защото това са най-чистите животни, които не уринират в леговището си и даже си копаят за целта трапчинка, която после старателно заравят. Беше написано, че мишките му изгризали ушите. Как може това да се случи при наличието на толкова котки?

С Бай Коста се закачахме по най-безобидния начин, защото той беше наш съсед. Карахме го да рецитира своите произведения и той с удоволствие го правеше. Веднъж, един по-нахален от нас го попита: Бай Коста, верно ли е, че си педераст?“ за наше учудване, отговорът беше положителен, с пояснението: „25 процента съм активен и 75 процента – пасивен. Но с възрастта, тези 25 процента изчезнаха…“

Това, че той си признаваше своята сексуална ориентация, ме кара да се замисля дали в наше време той щеше да се присъедини към гей парадите…

По спомените на Георги Величков, тази му слабост е била използвана от група сливенски юристи, които за собствено удоволствие му спретнали един измислен „съдебен процес“ през 1963 година. Бай Коста не можа да преживее това унижение и почина през есента.

Той беше безобиден човек. Търпеше закачки, подмятания и даже откровени обиди.

Преди години в Сливен гостуваше Ансамбълът на Строителни войски, в който тогава играеха Георги Парцалев, Енчо Багаров, Георги Калоянчев, Нейчо Попов. Това беше ядрото, от което се роди Сатиричният театър в София. Не зная как точно се е случило, но бай Коста се озовал в центъра на тази компания, която решила да му спретне един импровизиран „литературен юбилей“. Угощението било един голям казан с боб. Коста Кочанков се държал достойно и вдъхновено рецитирал свои стихотворения. Накрая Георги Парцалев казал: „Няма само ние да разсмиваме хората. Нека някой да разсмее и нас.“

В едно горещо сливенско лято бай Коста ни изненада като се появи в бял костюм – чатануга /модно сако без ръкави и ревери/. Носеше бял каскет и бели платнени обувки. Кой го беше облякъл така?! Самият той се хвалеше, че като се появил на варненския плаж така облечен и със сини очила на бели точици /?!/, предизвикал фурор сред плажуващите. Не след дълго чатанугата започна да губи белотата си. Причината беше, че бай Коста пренасяше багажите на жп пасажерите, които не можеха да си позволят лукса да наемат файтон. Не зная откъде идваха другите му доходи, но той никога не е просел. За прехраната му помагаха състрадателни съседки и най-вече раздавките от многобройните панихиди, които се правеха в близката църква.

На една снимка, подарена ми от Мима Деспотова, е заснета една ниска постройка в двора на Кочанкови. На нея има табелка „Чакалня“. Тя е на кабинета на единствения тогава педиатър в Сливен д-р Приколотин /белогвардеец/. Семейството му наемаше основната къща на Кочанкови. До нея беше малката стая на Коста Кочанков. По всяка вероятност, той е ползвал тоалетната на чакалнята. Може там да е имало и баня. Във всеки случай, сексуалната ориентация на бай Коста е изисквала и една елементарна хигиена. Бих отбелязал още, че не трябва да се бъркат „стари дрехи“ с „мръсни дрехи“. При честите си контакти с него, никой от нас не беше забелязал той да мирише неприятно.

Той беше завършил гимназия и още тогава е проявявал литературни наклонности, в резултат на което се появява един ученически вестник, в който е сътрудничил и бъдещият поет Никола Фурнаджиев. Не е вярно, че той се е определил сам за редактор на това вестниче. Той просто е бил инициаторът. Тогава той е бил един обикновен ученик и една по късно, по неизвестни причини, се проявяват житейските му странности и слабости.

Ако Габрово е градът на хумора, смея да твърдя, че Сливен е градът на шегата, на закачката и в крайна сметка на смеха.

Преди години тук живееха много по-малко хора. Почти всички се познаваха, но абсолютно всички наеха чешитите на Сливен. Това бяха нашите „артисти“, чието появяване по улицата предизвикваше усмивки и повдигаше настроението ни. Към тях се отнасяха различно. Някои им се подиграваха, други ги обиждаха, трети ги гледаха състрадателно и не ги смятаха за „откачени“. Но всички съзнаваха, че без тези чешити, градът щеше да бъде много по-скучен. Повечето от нас просто не подозираха, че те са част от историята на Сливен. Добре, че имаше и такива творци като Йордан Богдар, а в наше време и като Николай Султанов, които посветиха част от своето творчество на тези сливенски особняци. Написаха го достоверно и с любов.

И аз точно това се опитвам да направя.

Кръстю БЕРБЕРОВ

ИЗ „ТВОРЧЕСТВОТО“ НА КОСТА КОЧАНКОВ

Покрай къщата на Кочанков минава неговия вечен литературен съперник Джиовани Буонариоти / Иван Бунарджиев/. За да не падне по-долу, бай Коста също си беше измислил подобен псевдоним: Констанцо Кочерини.

Бунарджиев се връща от събрание на запасните офицери /той е запасен фелдфебел/ и се хвали, че събранието било „голяма работа“. Кочанков завижда и го имитира:

„Съдбата мен е отредила

Певец народен да съм аз.

Теглата и беди народни

да оплаквам с горчив глас!“

Из цикъла „Размисли“:

Таз година на малък Батмиш

Има много емиш.

По 10 футии от ред

Се пълнят със сладък мискет!

И си думам:

„Отгде се взема тоз голям берекет?!“

***

…Там, край Айвалъ дере

чувам някой да реве.

И си думам:

Пъдарят е хванал някой да краде

И сега го пере…“

 

НА ВЪРХА НА БАРМУКА

/вариант/

Вчера като ме хвана скука,

Реших да ида

На върха на Бармука.

Приготвих чибука,

Турих в торбата два-три лука,

наметнах ямурлука

и поех към Бармука.

Минах покрай боклука,

през комшулука,

през Комлука,

покрай мелницата на Памука

и се закатерих по гърба на Бармука.

Щом стигнах се изтегнах на ямурлука –

Да не си развалям куйтулука,

запалих чибука

изхрусках два-три лука

и се загледах от върха на Бармука.

От върха на Бармука

Се вижда чак на Тунджа думбазлука.

Който не е ходил на върха на Бармука,

нека да не се фука

и хич да не ми се мярка тука,

ами да се хване за куйрука

и да се хвърли чак на Тунджа в думбазлука!

 

НИКИФОР

Живял е нявга Никифор

в своя златен двор

край тихия Босфор.

Веднъж чул за Клуцохор.

И си рекъл Никифор:

„Тоз бисер трябва да влезе

в империята на Никифор!“

Но стария съветник Бохор

Му казал:

„Случай, Никифор,

Недей ходи в Куцохор!

Там живеят много лоши хор

и ще те шибат на двор!“

Не послушал Никифор

И с армия безбройна тръгнал за Клуцохор.

Минал край Севастопол,

завил край Филипопол

и навлязъл откъм Чобан махлеси в Клуцохор.

Но хората от Клуцохор

кой с вила, кой с топор

му дадоха голям отпор

и прогониха Никифор

обратно в тихия Босфор.

И спомняйки си победата над Никифор

На тоз ден хората от Клуцохор

Чукат край Коруча таратор.

 

ВЕРСАЙЛ

Дръж ми порфирата, барон!

Аз съм кралят-слънце,

Сам Людовик XIV Бурбон!

Кажи ми ти,

Версайл построен ли е веч

и чуе ли се в него благородна реч?

И вдъхновени от музи

там се разхождат горди французи?

Построен ли е той по мой вкус

и има ли в него много лукс?

И има ли балерини,

Наметнати с мантии ефирни,

Да хвърлят гюбеци

по копринени тюфлеци?