НЕПОСРЕДСТВЕНА, НЕПОДПРАВЕНА И НЕПРЕСТОРЕНА ЛЮБОВНА ПОЕЗИЯ

• За светлите послания, които ни карат да вярваме, че красотата ще спаси света, от поетичните книги на Валентина Димитрова и Яна Стефанова

Автор: Любомир КОТЕВ

За да има големи поети – пророкува Уолт Уитман, – е нужна и голяма аудитория. А днес в раздрънканото, болно, бездуховно време, аудиторията я няма никаква. Нещо повече, днес аудиторията е забранена с нарочен декрет. И е болно времето не заради прословутата пандемия, налагаща нужните или абсурдни забрани, а заради отдавна излинялата духовност. Днес трябва да се поклоним на поетите, да оценим тяхната смелост или себеотреченост, прелестната им отдаденост на красивото безумие да се занимават с безмислени неща, докато комай всички са заразени от криворазбрания прагматизъм. Няма по-категорична опозиция, смея да твърдя, на опростенческите и опростачващи, перверзни интерпретации на идеята за оцеляване, на всяка цена и с всички средства, от вдъхновяващия и възвисяващ свят на поезията. Но нека не забравяме все пак предупреждението на любимия ми Емил Мишел Чоран: „Да пропилееш живота си означава да стигнеш до поезията без опората на таланта!“ Валентина Димитрова и Яна Стефанова мисля, не пропиляват напразно живота си, щом са подвластни на своята женственост, на истинските, автентични чувства. Пак Чоран казва: „Почти всички торби са създадени с имитирани озарения, със заучени тръпки и откраднати изстъпления.“ И това сякаш е задявка със словесните упражнения на много от родните поетеси, направо осеяни с „имитирани озарения, със заучени тръпки и откраднати изстъпления“. Беше мода у нас, а и още е, ту ускореното, ту закъсняло развитие на литературата да ражда и смайващи, и забавни парадокси, каквито са насилените еманципантски изстъпления, неочакваната разюзданост, откровеното позьорство. Траекторията на женската чувствителност „от кекса до секса“, както духовито подхвърли някой някога, се затъмняваше от нелогични и нереални, измислени, причудливи преживелици или мечтания, за да угасне, за да се удави в инак находчивите понякога метафори и да се превърне в претенциозен брътвеж.

Удивително е, но стройните, сполучени строфи и необузданите уж, бушуващите страсти, или тихата уж резигнация, наместо да постигнат въодушевлението на Багряна или спотаеността на Емили Дикинсън, отчайваха не само изкушения литератор, но и неизкушения почитател. Затова навярно, аз някак неусетно и без да ща, противно на естетическите си схващания, започнах да търся и се радвам на автентичното чувство повече, отколкото на нечии версификаторски умения. Поетите, както твърди Маларме, приличат на алхимиците, те са искрени, непресторени, чак наивни, пристрастени към заблудите си, упорити и неотстъпчиви, отстояващи своята истина, неподкупни и неподвластни, окрилени от надеждата или любовта, слепи за присмехулния поглед.  Те търсят, намират, отглеждат, своите съкровения, споделят ги, ту разтърсвани от неистов патос, ту подтиснати от несигурността, но запленяват всякога, ако ни съпречистят към радостта или страданието, а по-рядко като ни впечатлят с изяществото си.

Снимка: Валентина Димитрова

И Валентина Димитрова, и Яна Стефанова, всяка по свой начин, защото са с различен темперамент, сякаш се боят да накърнят своите настроения и копнежи, своите мечти и съновидения, исконното си женско битие, искат да ни потопят в своя свят, да ни накарат да почувстваме, да съпреживеем, неизмисления им живот. Без ефектни пози, отрепетирани жестове, без параден шум, но и без излишна свенливост, те споделят вълненията си, заставят ни да поспрем при тяхната болка и радост, да се замислим над преживяванията на влюбената жена, окрилена от жадуваната, изживяна или измечтана любов, на майката и дъщерята, разкъсвана от неистова обич или синовен дълг. Тъкмо неподправеността на бликащите, необуздани чувства прави поезията им въздействаща, а е приземена тя и понятна, пак заради непристореността. Несекващият порив обаче понякога отвежда развълнуваната поетеса до ненужно разточителство с чувствата и с думите, затрупва смисъла с излишни метафори, с неуместна обстоятелственост и още по-неуместна декларативност.

Валентина Димитрова очевидно не съзнава, че само една от строфите в стихотворението й „Нощна магия“ е прекрасно, завършено и въздействащо произведение. Ето го: това енигматично, нажежаващо и възбуждащо откровение: „Времето изви учудено глава / и се превърна във въпросителен знак./ Градът, омагьосан, заспа./ И настъпи най-щастливият мрак.“

Снимка: Яна Стефанова

А когато иска да прослави символа на Сливен, Яна Стефанова не разбира, че е изпяла блестящ апотеоз на славния Хаджи Димитър още с първата строфа: „Орисали те двете,/ преди да се родиш – / Орисници проклети – / гранита да красиш.“

Хубавите стихотворения на двете поетеси, по моему, щяха да са далеч по-хубави, по-въздействащи, ако те съумяваха да обуздаят своята женственост тук или там, ако смогваха да противостоят на неврастеничните словоизлияния, ако бяха по-лаконични, по-събрани. Техните търсения и постижения сочат недвусмислено, че у тях има неоползотворен потенциал, ненасочена поетична енергия, която би могла да застине, да се запечата като точно, релефно отражение на неподправеното чувство, като зашеметяваща поанта на образното слово.

Но това не значи, разбира се, че в разглежданите стихосбирки „Като птица закъсняла“ на Яна Стефанова и „Огнище и клада“ и „Послеслов към зората“ на Валентина Димитрова липсват добри, завършени стихотворения, открояващи таланта на поетесите. Напротив, „Нарисувай любовта ми“ на Яна Стефанова е пример за оригинална и запленяваща любовна лирика, която бихме могли да тълкуваме като сполучлива, очарователна парафраза на „Нарисувай ми, художнико, смехът“ от вълшебника Превер, но с ясното и категорично убеждение, че нашата поетеса надгражда, а не имитира, че изразява неподражаемо съкровенията си.

Много са и стихотворенията на Валентина Димитрова, в които тя се отърсва от прекомерното умуване и чувственост, за да разкрие не само и не толкова своя душевен мир, но и версификаторските си умения: едно от тях е „Морето“, друго „Покажи, че ме обичаш“, трето „Пробуждане“.

Въобще, светлите послания на двете поетеси, заради непосредствеността на чувството преди всичко, пак ще кажа, ни спасяват в раздърпаното, объркано, страшно време, даряват ни надежда, карат ни да вярваме отново и отново, че красотата ще спаси света, ще го спаси и сега, когато преобразяването на прекрасния и ужасяващ наш свят ни се струва невъзможно.

Любомир КОТЕВ