ЮРИ АНГЕЛОВ: „НАЗНАЧИХА НИ С ВЕЛКО В НАРОДНИЯ, НО АПОСТОЛ КАРАМИТЕВ НИ ПРАТИ В СЛИВЕН“

Автор: ИСАК ГОЗЕС

Големият Велко Кънев си отиде в мразовития  11 декември  преди седем години. Не можа да дочака 70-я си рожден ден. До ден днешен обаче, той не е забравен нито от колегите си, нито от публиката – и навярно още дълго те ще си спомнят за него с  вълнение и любов.

Велко Кънев е роден в Елхово през 1948 година. Първите си стъпки в театъра прави на Сливенска сцена. Какво си спомня за непрежалимия актьор неговият състудент и приятел, актьорът Юри Ангелов.

– Г-н Ангелов, помните ли първата си среща с Велко Кънев?

– Първата ни среща беше, когато ни събра професор  Апостол Карамитев, като вече приети студенти във ВИТИЗ,  за първото ни  занятие.  Велко беше от Елхово, аз от Плевен и двамата бяхме без никави връзки.  Тогава се запознахме.

• Какви бяха първите ви впечатления?

– Велко беше много срамежлив, аз също,  даже повече от него. Нямахме самочувствието на колегите си  от София. Заради тази си обща срамежливост доста си допаднахме. После  станахме много близки,  повече от роднини,  а  накрая,  в четвърти курс, дори  живяхме  в една  стая, легло до легло, в  студентските общежития.

• Кога и как се прояви огромния му талант?

– Бяхме във втори курс, когато Апостол Карамитев  го предупреди пред всички: „Това, което си  научил в читалището в Елхово, трябва да го забравиш. Ти си склонен да играеш много драматично, това го носиш  в  себе си, но ако продължаваш  със самодейността, мога да те  скъсам.“ Велко много се уплаши, но всъщност и всички ние се разтреперахме. В крайна сметка, Карамитев успя да извади дълбокия драматизъм на Велко, защото той не е само комедиен актьор.

• Били ли сте на една сцена?

– В  откъсите през студентските години бяхме все заедно, защото сме  много противоположни и различни. Третият, който се прикрепяше към нас,  беше Филип Трифонов. Той също беше много близък с Велко. Спомням си, в един откъс бяхме тримата. Филип  беше главният, ние му помагахме. Пръв се  разсмях аз. Карамитев беше много гневен, ако някой прекъсне  действието. После прихна Велко и  накрая – и главното действащо  лице Филип. Но той успя да го обърне на плач, което направи още по-интересна ролята му.

– Как попадна в Сливен класът на Апостол Карамитев, в това число Вие и Велко Кънев?

– В последния ден на следването, Карамитев идва и казва на класа: „Всички отивате в провинцията. Велко Кънев и Юри Ангелов имат заповеди за назначение в Народния театър, но аз ги  скъсах. Сега може и да ми се  разсърдят, но после ще ме разберат. Вие, господин Ангелов, сте приели това за добро решение. С Велко заминавате за Сливен.“ Така, дебютирахме на сливенската сцена в „По-големият син“ от Вампилов, през есента на 1973-та.

• На Велко не му ли беше криво, че не е останал  в София?

– Никога сме говорили на тази тема. Той не ми е казвал нищо. Не знам какво е мислил. Може и да е съжалявал, това е човешко, нормално…

• Какво се случи в Сливен?

– Дадоха ни квартири в един и същи блок,  на края на града, под планината.  Аз бях главната причина да се ожени. От София  знаех неговите тайни, той – моите.  Посъветвах  го да  предпочете приятелката си  и съученичка от  Елхово Дора.   Той  се дърпаше, беше скептичен към брака. Аз се наложих  и сватбата  се  случи. Той обаче нямаше сако и аз му дадох моето, от абитуриентския си костюм. Ожени се с него в Сливен. В Сливен Велко играеше  много повече от мен  централни роли.  Беше превъзходен в „ Мирандолина“ и  като Сганарел в „Дон Жуан“. Същата роля игра и в Народния.  На погребението му Стефен Данаилов, който в спектакъла на Народния беше  Дон Жуан, каза че Велко е най-великият Сганарел в историята на театъра.

Марина Кьостебекова и Велко Кънев, в ролята на д-р Кондов в „Милионерът“ по Йордан Йовков, Сливенски драматичен театър, сезон 1975/76 година. На Йовковите театрални дни в Толбухин /Добрич/ – 23-27.11.1975 г., Велко Кънев получава първа награда за мъжка роля.

• Кога и как се върнахте в София?

– Докато бяхме в Сливен, Карамитев почина. Но  той се е  безпокоял  до последно за нас. Знам, че е казал в края на живота си: „Децата  останаха  в Сливен и аз не мога да  им помогна.“ Той е мислел за нас, а не за своите син и дъщеря. Гледаха ни които трябва в едно представление в Ямбол и мен ме взеха в Народния, а Велко го поканиха в Сатирата.

• Защо Велко не успя в Сатиричния театър?
• Не, че не успя, той имаше две три роли, които изигра достойно.

– Покойният Николай Николаев разказваше, че когато са готвили в Народния Радичковата пиеса  „Опит за летене“ се е разболял Рачко Ябанджиев. Тогава казали на режисьора Младен Киселов: „Има едно момче в Сатиричния, нищо не прави,  вземи го за дубльор.“ Още на втората репетиция обаче,  Велко  показал на какво е  способен и направо шашнал с таланта си звездите на трупата.

– Съгласен съм с Николай. Оттам тръгна Велко нагоре.  В „Хамлет“ игра чичото на датския принц, Стефан Данаилов изпълняваше главната роля. И там беше толкова добър, че накрая,  вместо Хамлет, излезе чичото на Хамлет. Изключително драматична роля. Той беше на  върха.

• Момчето от Елхово твърде рано стана „народен артист“. Възгордя ли се?

– Ни най-малко. Той имаше земно чувство  за хумор и това  Апостол  Карамитев най-много ценеше в него.  Аз и Филип бяхме  гражданчета  и той, като Григор Вачков, носеше дъх на прясно изоран чернозем.

• От него ли разбрахте, че е болен от рак?

– Да. Той беше много хладнокръвен. Ние имахме примера на Апостол  Карамитев.  Знаехме, че е болен година преди да умре. Попитах го и той ми отвърна: „Да Юрка, имам рак.“ Велко също така  достойно си носеше кръста. Никога не се оплакваше. Аз му свалях  сакото в гримьорната  след  моноспектакъла „Даскал“ . Все едно, че  беше залято с кофа  вода, толкова мокро. Казвах му: „Велко, трябва да спреш бе братко, това е нечовешко“. А той отвръщаше: „Стига бе, мълчи, мълчи.“ Велко просто искаше да умре на сцената… Аз до последно бях с него. Когато вече беше много тежко болен,  не ходех, за да не го тревожа.  Той беше от онези бляскави актьори, световни величия, които предпочатат да умрат на сцената пред алтернативата да живеят без нея.

• Жива ли е у колегите Ви паметта за Велко?

– Аз имам повод всеки ден да си спомням за него. Вече четиринадесет години, много успешно, с Асен Блатечки и  Мария Сапунджиева, играем пиесата „Омайна нощ“, която е един от първите му режисьорски опити. Публиката много ни  харесва,  радва ни се. Всяка представление  е като премиера. Блатечки  казва, че това ще го играем,  докато сме живи. Работата беше много интересна. Като много близки, с Велко  редовно имахме  конфликти.

• Какво се случваше на тези „горещи“ репетиции?

– Репетициите  вървяха тежко. Да напише музиката беше поканен Стефан Диомов.   Той дойде от Бургас . Вдъхновихме се  преди репетицията  с по две  уискита.  Диомов написа страхотна музика. На другия ден Велко похвали всички, а на мен много ми се кара: „Ти какво играеш, бе? – крещеше. – Ти играеш обикновен сервитьор, а се държиш като Спартак…“ …„Омайна  нощ“ се роди като копродукция  на Народния  и Бургаския театър.  Тогавашният директор Васил Стефанов я спря при пълен салон.  Ако сегашния шеф Мариус Донкин, който също беше много близък с Велко,  се съгласи да  приеме отново спектакъла, това ще бъде  почит пред  таланта е паметта на Велко Кънев.

                                                                                             Исак ГОЗЕС