С НЕЯ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ЗАТВОРИ ПОСЛЕДНАТА СИ КЛАСИЧЕСКА СТРАНИЦА

• Непокорната, вечната и святата Елисавета БАГРЯНА (04.1893-23.03.1991) – З0 години от кончината на голямата българска поетеса

Сн.: Дора Габе, Боян Пенев, Елисавета Багряна

Помня как преди години Дора Габе дойде на последния си Управителен съвет, вече много стара и много болна. В средата на заседанието, извън всякакви точки от дневния ред, тя произнесе трогателни думи. Обръщайки се към всички, които бяха и не бяха в залата, тя се сбогуваше с нас, със света, с дърветата и небето, с хората и цветята, казвайки ни колко ни обича и колко обича живота, като ни остави заръката да бъдем великодушни и да ценим живота, да му се покланяме и да го изпълваме със съдържание, докато имаме сили и докато още можем да работим. После тя си отиде и всички наши разговори и грижи, и решения, изглеждаха дребни и незначителни.

Същото усещане съм имал винаги, когато съм посягал към стиховете на Багряна. В нейните най-хубави поетически творби има някаква магия, някакъв неуловим чар, в тях диша неизмеримото пространство, силата на самия живот, блясъкът и загадъчните му дълбочини, безкрайността, синевата. Думите й се движат и живеят като планетите и светилата в хармоничната вселена. Самото присъствие на поетесата всякъде, където се появеше тя, въвеждаше други мащаби, по друг начин се измерваха нещата, думите, хората, времето, животът е смъртта, тлението и вечността. Тези две големи български поетеси – Елисавета Багряна и Дора Габе, които като двойна звезда озаряваха културния живот на последните десетилетия, десетилетия на динамика, на борби, на машинен грохот и на военни действия, на рухващи стени и загиващи дървета, на избухващи и умиращи революции – сякаш бяха дошли от друга епоха и друга цивилизация, с други дълбоки, съдържателни понятия за света. Те хвърляха някакво непознато, ново измерение върху нашия триизмерен свят.

Сега вече и двете ги няма. След Дора Габе, Багряна остана сякаш още по-самотна в своето величие, в своята уморена женственост и интелектуална съсредоточеност. Тя се превърна „… в този век на бетона, машините и радиото,/но главоломните рушения и луди дирения,/на хаоса и неизбистреното утре“ в един символ на поезията, а любовта, на стремежа към хармония и нравствена устойчивост. Крехка и почти безмислена изглежда ролята на поезията в динамиката на събитията: „Какво е нашата безполезна лирика, мои братя? –/Жалния вой на бездомните псета към луната…“ „Но криви ли сме ние, че сме родени не вчера или утре, а днес,/не под западните сини светлини на живака,/не под екзотичните лъчи на Тропика на Рака –/а тук, дето всички ветрове платната ни надуват/ и се кръстосват разноцветни знамена?…“

Нейната поезия изпълва почти цялото наше столетие. Като всяка голяма поезия, тя не принадлежи на никакви режими и социални системи. Тя е единствено българска. Защото носи в себе си въпросите на всички времена, чувствата, женствеността, непокорството и модерната сетивност на българката и въобще на жената от 20 век.

Като си помислим само, че Елисавета Багряна посрещна да пъти Халеевата комета и преживя двете последни световни войни, че не й достигнаха само две години, за да чества своя 100-годишен юбилей – разбираме, че наистина тя самата бе една епоха, жива свидетелка на целия наш 20 век, на неговите социални, политически, научни и художествени открития и търсения, на възземанията, апогеите и крушенията, на неговата култура и изкуство, на неговите философски дирения, на изумителното усилие и изпитание на човешкия дух, на човешката нравственост.

Тя беше една от големите поетеси на този век, а тук – на Балканите – най-голямата. Нашата Габриела Мистрал, Емили Дикинсън или Ана Ахматова. С малко думи е трудно да се оцени нейното творческо дело. Може само още веднъж да се подчертае неговото величие, особеното място на Багряна в националния духовен живот и националната ни художествена литература.

Като всяко дълбоко оригинално творчество, тази поезия е неповторима и щастливо самотна – трудно можем да намерим перките й предходници или следовниците й. Можем да кажем, че творчеството на Багряна е свързано и с модерните, авангардните движения в европейската художествена култура, без да намираме в нея самоцелно формотворчество. Просто по дух, по сетивност и усещане, тя изразява младостта на епохата с всичките неизвестности, пориви, възторзи и очаквания… И разбира се – протеста и бунта на жената, която отхвърля еснафската ограниченост:

Разтроши ключалките ръждясали!

Дай ми път през тъмни коридори!

И всичко това – потопено в една синовна привързаност към родната земя и родната природа. Затова, където и да отиде – до далечния бряг на бушуващия Атлантик, в Бразилия или в планините на Словения, – поетесата винаги ще бъде „там – де спомените чакат, черни кръстове с разтворени ръце, и грижата е вечно съща, – откъдето бягам и където винаги се връщам!“

На 23 март тази година /б.р. – 1991/ поетът Вътьо Раковски дойде у дома с вестта, че Елисавета Багряна е починала. Помислих си – днес трябва да бият камбаните на „Александър Невски“, България трябва да узнае за смъртта на голямата своя поетеса. Историята на българската литература затвори последната си класическа страница. Името на Багряна остава записано до имената на Ботев, Вазов, Славейков, Яворов, Дебелянов, Кирил Христов, Смирненски, Вапцаров, Далчев. Беше хубав първият пролетен ден на тази година. Събота. Помислих си още: Тя сякаш знаеше и кога да си отиде от земния свят – в края на седмицата, в началото на пролетта, в края на века. Какъв завършен и цялостен живот!

По-късно, с годините, Елисавета Багряна и Дора Габе сякаш се превръщаха в символ на вечността и святостта на поезията… те олицетворяваха неизтощимостта на творчеството – най-високия смисъл на самия живот, превърнали се бяха в една надежда за всички ни, в един пример.

                                                                                            Петър КАРААНГОВ

                                                                                                  Из „Бегли записки“, 1991 г., София