• Принцът на Монпарнас е роден във Видин. Знаменитият художник на Париж е разпънат от любов към две жени. Днес четири държави го имат за свой – България, Франция, Израел и САЩ

Има само един ден в историята на Париж, когато нито една от хилядите галерии в града не отваря врати. На  7 юни 1930 година Париж се прощава с принца на Монпарнас – Жул Паскин.

Зад дървения ковчег, всички, които са го изпращали  – проститутки, моделки, художници, благородници, пияници, са се питали: Защо? Защото този гений, на върха на славата си, надарен от бога с чар и талант,  който не страда от глад и бедност като повечето свои  колеги, е  решил да избяга от този свят? При това само на 45  години и то в ден, в който Париж празнува откриването на две негови изложби.

Отговорът не  е намерен и до днес. Или по-точно – има много отговори. Но верният е само един. И той е заровен заедно с мъжа, който го знае най-добре. Днес четири държави го имат за свой: България, САЩ, Франция и Израел.

***

Юлиус Пинкас е роден във Видин на 31 март 1885 година. Баща му Маркос, сефарадски евреин,  е богат търговец на зърно, груб и властен.  Майка му – италианка,  преди него е родила шест деца и ще ражда още.

Юлиус – нежено, красиво дете е ужасено, когато вижда баща си да се люби със слугинята.  Това завинаги скъсва връзката им. Няколко години след раждането на бъдещия художник, семейството се мести в Букурещ,  откъдето на 14 години момчето  е изпратено във Виена да учи търговия. Това никак не му е на сърце.  Той обича да рисува, върши  го непрекъснато, на всяко  късче хартия.  Но бащината воля е закон. Подчинен на нея, синът  за малко се връща и работи в семейната кантора,  но бързо успява да избяга.

Във  Виена Юлиус  става сътрудник  на престижното списание  „Симплицисимус”.  Приет  е още с първите рисунки,  които изпраща. Това  трудно се отдава на много други рисувачи. В списанието Пинкас печата  социални карикатури, критикува буржоазните нрави,  осмива  богатите. Когато научава това, побеснелият баща  забранява  на сина си да носи името му . Така се ражда Жул Паскин. По-късно изобразява баща си като „Лошият богаташ“ и след като напуска семейството, никога повече не общува с него. Той забравя  детството си завинаги. Връща се само веднъж в Букурещ,  за да погребе майка си.  Късните планове за  ново пътуване до България, заедно с приятеля Жорж Папазов от Ямбол, така и не се осъществяват.

На Бъдни вечер – 24 декември 1905 годна –  Жул Паскин  пристига в Париж с един куфар, но вече известен. Посрещнат  е на Източната гара от „домистите“ – чуждестранни художници, които посещават „Кафе льо дом“ в Монпарнас.  И Паскин наема ателие на „Монпарнас“.  Но след  изложбите във  Виена и Берлин, името му вече респектира.  Приет е с подобаващо уважение и скоро критиците, когато става въпрос за тримата гении на парижката школа изброяват: Паскин,  Пикасо и Модиляни.

Когато Паскин пристига в Париж, Мата Хари вече трудно се задържа на върха на Парижките кабарета. Появили са се  новите красавици, готови за елегантен стриптийз.

Писателя Жан Касу отбелязва: „Преди Първата световна война от 1914 г., Монпарнас бе обитаван от художници, дошли от всички точки на земното кълбо, включително и руски емигранти. Но главната подбуда на тези художници беше привлекателността на Париж като огнище на изкуството.”

Обикнато средище на интелектуалци, художници, писатели, въобще на парижката бохема е кафене Le Dome, заради което редовните му посетители биват наричани dоmiers. Паскин се вписва великолепно в тази бохемска атмосфера. Тук, разбира се, се пие, но се и беседва за изкуство. Художниците се рисуват един друг с каквото им попадне: с молив, кибритени клечки, пръсти, кафе, пепел от цигари… Там са и избягалите от антесимитизма Шагал, Сутин, Кислинг, Модиляни…

В Париж младият Жул се записва в Академия „Матис“, но не посещава курсовете. Той не следва никакво художествено движение, никаква мода, стилът му е самобитен и несравним. Паскин рисува маргиналите,  отхвърлените, чийто глас не се чува никъде в обществото.

Основният му сюжет е жената. Възрастта й няма значение, както и външния й вид. Често жените от неговите картини са голи или полуголи, в естествени еротични, но не и вулгарни пози. Те са изпълнени с нежност и може би – с разбиране…

В своя роман „Безкраен празник“, Ърнест Хемингуей описва видинчанина така: „Приличаше повече на герой от Бродуей от края на миналото столетие, отколкото на талантлив художник, какъвто всъщност беше.“ Големият писател разказва за срещата си с Паскин в прочутото кафе „Льо дом“: Жул го  кани на масата, казва че има пари, така че – да си поръча каквото си иска.  Той е с две моделки и веднага предлага на американеца да  си избере една, с която да спи. Тя няма нищо против, като подчертава, че вече го е правила с Жул.

Писателят Иля Еренбург, в своята трилогия „Хора, години, живот“, е отделил подобаващо  място на Жул Паскин. Той го описва с лице на южняк, облечен в тъмносин костюм, черни лачени обувки и старомодно бомбе, който рисува върху менюто и казва:  „Няма защо да обличаме хората в костюми, модите се менят. По-добре е да ги съблечем. Голият пъп ми говори повече от всички рокли.“ След една чаша  нещата се променят: Тогава видях другия Паскин – шумният, неспокойният, който се славеше като скандалджия. – пише Еренбург. – Той  пиеше с циркаджии, проститутки, мошеници. Всичките знаеха, че е знаменит художник, че картините му са окачени в музеите, а той късаше рисунките си, рисуваше и късаше…

Всяка събота Паскин събира в ателието си на улица „Клиши“ тълпи. Дори на стълбите има хора с чаши. Гостите седят или лежат върху рисунки, гърми румба, истински бал.  Предната вечер Паскин е нарисувал  една картина, продал я е още  неизсъхнала, за да има достатъчно за вино,  шунка и дори за  таксито на осъмналите гости.  Паскин харчи парите си „светкавично, със случайно срещнати хора, ходи на абсурдни партита, покрива моделите си с подаръци. Изглежда че, ако той не вярваше на късмета си, тогава не е имал достатъчно самочувствие. Често говори с презрение за работите си.“ – пише Еренбург.

На 2 юни  1930 г. Жул Паскин трябва да открие самостоятелна изложба в парижката Galerie Georges Petit, като според мнозина, творбите които представя, ще му донесат голям успех.

Три дни по-късно той е намерен  с прерязани вени и обесен в ателието си.  Приятелят му Жорж Папазов твърди, че той го е открил. Дори написа книга: „Паскин, Паскин, аз съм!“ – това  са думите, които крещял, докато чукал на вратата на художника. Според  други, Паскин е открит мъртъв от голямата му любов Люси Крог. За нея е предназначена бележката, която е оставил:

2 юни 1930 година

За Люси Крог.

Скъпа Люси, не ми се сърди за постъпката. Благодаря ти за пакетите.  Ти си прекалено добра и аз трябва да си отида, за да  бъдеш щастлива!

Сбогом. Сбогом. Паскин

Люси е омъжена.  Той – женен за Ермина Давид.  Този факт се налага най-напред като причина за фаталното решение на Паскин. Внукът на Люси Том Крог, президент  на международния комитет „Паскин“,  го отхвърля категорично. Аз имах късмета да познавам и Ермина,  те бяха приятелки с баба ми, въпреки любовната афера. – казва. – Знам, че Паскин е бил страшно разочарован от фалшификатите на творбите си, които все по-често виждал. Представи си – работиш за своя успех, а творчеството е кървав труд, откриваш изложба и… в същото време виждаш копия на картините си! Изобщо, огорчението в душата му се натрупвало… Аз не отричам, че е злоупотребявал с алкохол, с медикаменти, но в крайна сметка именно горчивината го е погубила – безсилието пред кражбите на имитаторите. – твърди Том Крог.

Един друг Паскин е усетил Еренбург: „Той беше романтик, влюбваше се по старому, обезоръжен, беззащитен пред обекта на любовта си.” Влюбен в добродетелната Ермин Давид още в Париж, той се оженва за нея в САЩ. След войната, отново в Париж, се увлича по Люси Видил, омъжена за скандинавския художник Пер Крог, от когото има дете. Мъчително раздвоен между едната и другата, той не е имал сили нито да изостави законната си съпруга, нито да ликвидира „греховната” си връзка.

Последният му трагичен опит да разреши драмата на личния си живот се разиграл във фатална привечер на 2 юни 1930 г., когато с един бръснач и въже е приключил с неразрешимите терзания… Зад затворените щори, Монмартр лекомислено се къпел в неонова светлина и тръпнел от удоволствията на „сладкия живот”, без да подозира, че  загубва завинаги своя принц.

След четири дни над отворения гроб, в една необикновена процесия, са хвърляли разкошни пролетни цветя знаменити интелектуалци, професори, художници, композитори, писатели, банкери, търговци, индустриалци, модели, странстващи музиканти, клоуни, джебчии, проститутки, просяци – всички онези привилегировани и  обезправени, благословени и прокълнати, които той, духовният аристократ, приживе бе приобщавал  в странно съжителство.

Търсейки  да си обясни причините за самоубийството на Паскин, Еренбург пише: „Без изострена чувствителност не може да има художник, дори ако той членува в десет съюза или асоциации. За да вълнуват обикновените думи, за да оживее платното или камъкът, трябва дихание, страст, художникът изгаря бързо – той живее за двама, защото освен творчеството има и своя заплетен, объркан живот.”

Аврам Пинкас, художник, роден във Видин, чийто баща е братовчед на  гения, твърди че фатална болест – нещо за което не се говори,  е предизвикала депресията и края.

Но отговорът  като че ли  дава най-точно самият Паскин: „Човек не трябва да живее след 45 годишна възраст, още повече че творецът … на тази възраст той нищо повече не може да направи, ако не е казал всичко, на което е способен … Когато ме отнесат , бих искал животът да спрЕ в целия град…“

Така и става.

Исак Гозес

Партньори

Последни публикации

Категории

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.