• Две години откак Тодор Близнаков напусна земния, за да се пресели в небесния театър. Редове от спомена за него на режисьора Борислав Чакринов, от книгата „Ей така, за актьора Тодор Близнаков“

Разказвал съм стотици, хиляди пъти истории за Тодор Близнаков, както той се шегуваше, от „пенливия му период“. Считам ги за един от върховете в словесното си творчество „на маса“.

Самият Тодор често ги слушаше, изглеждаше погълнат от разказа и само от време на време с дяволита усмивка и детска наивност питаше: „Верно ли?“

Самият аз съм разказвал тези истории толкова пъти, че отдавна не помня кое в тях е истина и кое художествена измислица.

И други приятели имат своите истории за Тодор. Например Дана (актрисата Йорданка Стефанова) има уникален разказ за соцсандвич в целофан с кашкавал и парченце морков и чушка. Може да го играе с часове.

Снимка: Уличен театър – с Йорданка Стефанова и Тодор Близнаков

След един от тези разкази Тодор ми каза: „Официално те назначавам за мой биограф!“ И ето, сега седя и пиша. Но ще се откажа от гарантирания успех на многократно репетираните си импровизации, ще ги оставя на устното творчество, за да се опитам да запиша няколко странички, на които имам навярно право.

Неговата биография за другите ни срещи, онези на сцената, които, макар и не винаги, но доста често и водеха към подстъпите на онова, което наричаме „театрален образ“.

Те не бяха тези срещи мъчителни и трудни, белязани с болката на творческото раждане. По-скоро бяха светли. Никога не говорехме дълго, по сериозните въпроси – винаги с ирония. Бяхме си изработили свой собствен код от определени фрази и думи и често си казвахме повече мълчейки, както често се случва с хора „от една и съща кръвна група“.

Първата ни среща беше в моя дебютен спектакъл – пиесата „Вдовишки параход“ на Сливенския театър (едно от най-любовните ми представления).

Снимка: Тодор Близнаков, със Сеня Александррова и Николай Костадинов във „Вдовишки параход“

Тодор играеше руски войник, който след четири години се връща от фронта и заварва в комуналната квартира малко момченце. Дълго се взираше, приведен над детското креватче и като си тръгваше, започваше силно да куца. За да е по-естествено, започна да си слага истинско камъче в ботуша. Казах му: „Проблемът е, че няма камъче.“ Той веднага ме разбра и през целия спектакъл се опитваше да намери това невидимо камъче, което беше променило живота му.

Другото ми любимо представление от този период е пиесата „Питър Пан“. На Тодор, който винаги е бил страшен суетник, му се наложи да се раздели с достолепната си брада. И до днес от снимките ме гледа едно ококорено, плешиво и много тъжно дете. На финала на спектакъла това дете упорито бъркаше стъпките на танца, но се опитваше с всички сили да се задържи при другите, хванато за опашката на кучето Нана…

Друго мое любимо приключение в Сливен – „Чичовци“ по Иван Вазов. Малкият и кротък Варлаам, изправен пред бесилото, се осмеляваше да протестира срещу световната несправедливост.

„Ако един, някой си, не го знам кой е, мине и ти хвърли една проста папуровина или пък магия, да речем, ти отде да знаеш какво му има на стомаха? Смей се, рекли, ама защо? И аз бих предпочел да се смея, та да не плача, ама козата сама си знае остър ли е ножът.“ От това представление ни остана обръщението „любезни“. Продължението му е „любезни приятелю жаркий“. Никога не го казвахме цялото, защото нямаше нужда. И двамата го знаехме.

После се заредиха още толкова прекрасни срещи… Колко бързо се изниза животът.

Артистът Кънчо от „Човекоядката“, който така и не стана заслужил. С този спектакъл отбелязахме неговата 50-годишнина. По време на купона след това Тодор изобразяваше пиян човек и по повод блестящите му импровизации „любезният“ Мишо Илийков произнесе фразата: „Ти ми върна вярата в Сатиричния театър!“

„О, щастливи дни“ в Бургас – малък черен мъж на преден план и голяма бяла жена на заден. Много студ събрахме заедно през тези месеци.

Снимка: Тодор Близнаков и Мария Сапунджиева в „Женитба“ от Гогол.

Двете му прекрасни работи с народния артист на Русия Юрий Погребничко – Подкальосин от „Женитба“ на Гогол и Аркаша Щастливцев от „Лес“ на Островски. Белите нощи край Нева, френетичната публика в Москва и Петербург. По повод на тези спектакли Юрий Николаевич веднъж ми каза: „Ти имаш много добри артисти. Ако имахме още шест месеца, можеше и да се получи нещо.“ Това лято в Бургас му казах, че Тодор си е отишъл. Паузата продължи много.

И разбира се, „Моли Суини“. Едно представление, в което и тримата герои произнасят само монолози, но въпреки това си партнираха страхотно.

По време на тези спектакли между Тодор и Мария Сапунджиева се роди нещо повече от прекрасно партньорство. Нещо, което мога да нарека само с думата „любов“. И ако разказвам за тях така мимолетно, то е само за да си оставя повече място за последната ни среща.

Става въпрос за пиесата „Къщата на спящите красавици“ от Дейвид Хенри. Има прекрасна малка книжка със същото заглавие от първия японски нобелов лауреат за литература Кавабата.

Пиесата разказва за написването на тази книжка.

Къщата на спящите красавици е особен вид публичен дом, който посещават само възрастни мъже, за да могат, заспивайки кротко до спящите млади момичета, да се откажат от живота и да приемат смъртта. И тримата бяхме наясно, че този изумително красив текст няма да има голям публичен успех. Но решихме да си го позволим.

Снимка: Тодор Близнаков и Мария Сапунджиева в „Къщата на спящите красавици“.

Имахме много щастлив и хармоничен репетиционен процес. Вглеждахме се търпеливо във всяка дума. И оставихме времето да тече, без да ни интересуват сценичните му измерения.

И съдбата непрекъснато ни правеше подаръци. Мария Диманова ни подари оригинални японски обувки, открихме играта, за която се говори в текста, и двамата я играеха часове наред, правехме си чаени церемонии, музиката и танците в спектакъла…

Най-красивото и тихо представление, което някога съм правил.

Тодор понякога забравяше, вече изпил отровата, да умре. И финалът продължаваше вечно. Но очите, с които я следеше, бяха очите на най-влюбения мъж, които някога съм виждал.

Така ще го запомня от последните ни срещи.

Суетно облечен както винаги и вече силно накуцвайки с десния крак по „Раковска“.

Няколко пъти съм го питал какво точно му има на крака, но така и не разбрах.

Мисля, че го болеше не кракът, а душата.

 

 

                                                                                                          Борислав ЧАКРИНОВ

                                                                      режисьор

 

Партньори

Последни публикации

Категории

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.