• От 12 април 1991 г. камерната зала на драматичния театър носи името на Слави Шкаров. Автентичен репортаж от събитието.

… Тази пролет той трябваше да навърши 80 години. А на 11 май ще се навършат 33 години от смъртта му.

Слави Шкаров. Едно име легенда днес. А тогава, преди повече от 30 години, той беше вечно недолюбваният от театралните чиновници еретик, безбожник и волнодумец…

Тогава театралната върхушка не го обичаше. Но артистите го боготворяха. Едните го клеймяха. Другите го носеха на ръце. Бяха като омагьосани от магнетичното излъчване на голямото му сърце, което една вечер се пръсна от любов и страдание – за театъра, за артиста и за всички, които създаваха магията на сцената, която той превръщаше във висока артистична трибуна. „Срещу мене има фронт.“ – казваше тъжно не да се оплаче, а да предпази приятел от неприятности, които можеха да му се струпат, ако оспори тогавашните капацитети и окачестви както подобава неговото режисьорско мислене от европейски мащаб. Чувала съм с ушите си как от другата страна се опитваха да го омаловажат с думи, които днес звучат смешно: „Работническата класа не харесва спектакъла!“. Но го правеха. Идеологизираната театрална критика посичаше инакомислещите с постулатите на социалистическия реализъм, каквото и да означава това, което Слави осмиваше. Отмъщението към този, когото не можаха да опитомят, беше обричане на забрава в провинцията. Но и оттам гласът му се чуваше. Беше силен с въображението, интелекта, таланта и човещината си. И като че ли напук на враговете, задружни в негласната си политика да го подценяват, той печелеше с абсолютно мнозинство  публиката и артистите. Ранната му смърт беше резултат от душевните рани, неведнъж и дваж нанасяни върху чувствителната му натура.

Работеше в Русе, но постановките, с които и днес би се гордял всеки театър, бяха в Сливен.

Наистина емблематични остават в летописа на Сливенския театър постановките на Слави Шкаров. Той идва в града под Сините камъни като гост от Русенския театър, но прави най-добрите си спектакли в Сливен, защото в този театър с жив дух открива хората, които в най-пълна степен партнират на неговото изпреварило времето си театрално мирозрение. Изненадващата естетика на представленията му разголваше безпощадни истини и стряскаше консерватори. Ярката театрална образност, иносказателният втори план, бурето барут в контекста на спектаклите на Слави Шкаров му създаваха отрицатели сред говорителите на властта, но се приемаха с възторг от артистите в Сливен, които го обожаваха. Така е с „Мата Хари“ от Недялко Йорданов, „Ревизор“ по Гогол, „Праг“ на Ал. Дударев и коронният му спектакъл „Молиер или Съзаклятието на лицемерите“ от Михаил Булгаков! След смъртта му през 1988 г. театралният волнодумец Слави Шкаров е удостоен посмъртно с наградата на САБ за режисура – за постановката „Молиер“, в която той впрочем предрече съдбата си. В статистиката за 1984 г. „Мата Хари“ на Слави Шкаров се радва на 58 представления само в новия сезон.

… Три години след трагичната раздяла с него, сливенските артисти, като под сливенски артисти разбираме всички преминали през сливенската сцена театрали, влезли в спор със смъртта и с времето, го усещаха още около тях в театъра. В деня, в който той трябваше да навърши 50 години, те осветиха камерната зала на новия театър с неговото име. От 12 април 1991 година тази зала се нарича камерна зала „Слави Шкаров“.

Сн.: 12 април 1991 г., Освещаване на камерна зала „Слави Шкаров“ в Драматичен теаър „Стефан Киров“- Сливен

От възможно най-високото място – покрива на театъра, петима артисти изиграха марионетките от „Молиер“, изобразяващи системата, в която театърът можеше само метафорично и с езоповски език да изрази отношението си към властта. Те „танцуваха“ на фона на прекрасната музика, избрана за Слави от Михаил Шишков-баща и с костюмите и декорите на Нейко Нейков – неразделната Света Троица, която работеше винаги заедно и винаги впечатляващо.

Трогателно беше свещенодействието вътре в театъра, където на сцената чакаха символите на последния му спектакъл – сатърът и мечът над главата на мислещия човек. И стълбата, от която всяка вечер снемаха, като Христос, мъртвия Молиер. И кървавочервената театрална завеса, просната на пода…

Слави не знаеше, че този спектакъл ще бъде неговия Реквием. А може би нещо вътре в него го е подсказвало. Но за „Молиер“ през 1988 г. той получи посмъртно признание – годишната награда на Съюза на артистите за режисура – награда, която едва ли щеше да получи приживе. Мъртвият Слави вече не представляваше опасност…

И така, на този ден неговите приятели – режисьори, артисти, театроведи, българският театър мина с „шапки долу“ край прословутия велосипед от „Молиер“, „арестуван“ от снимки, афиши и програми на неговите спектакли. Изпрати ги от балкона стражата на краля със запалени свещници в ръце, която зловещо напомняше в какви години живя и твори Слави, но и също така, че тези години не го накараха да замълчи. Ритуалът беше безмълвен.

После всички влязоха в камерната зала с неговия портрет на сцената, отрупан с цветя.

Сливенският митрополит Йоаникий извърши водосвета на залата. Всички държаха в ръцете си запалени свещи и пламъчетата им сякаш търсеха да срещнат във въздуха на театралното пространство духа на Слави. Той витаеше и в атмосферата на моноспектакъла на Михаил Илийков „Джендем хан“, и във въпросите, които животът оставя без отговор.

Слави Шкаров казваше, че иска да помогне „да оживее тази голяма красива сграда“ на сливенския театър. И тя оживя. Макар и без него – с него. Пускаха музика от неговите спектакли и плакаха, слушаха по няколко пъти едно от последните му интервюта и триеха сълзите си, смеейки се, защото Слави би искал така… На видеокасета отново се завъртя неговият „Молиер“, който той нарече „Съзаклятието на лицемерите“ . В залата заклинателно мълчеше режисьорската маса, пепелникът с недопушената му цигара и работните екземпляри от четирите негови пиеси на сливенска земя.

Артистът Тодор Близнаков припомняше белязаните с авторското право на Слави негови легендарни изрази: „Театърът е оздравително заведение“, „Лошо, но бързо!“, „Ние сме болката, не лекарството“, „Сълзата ми е животът“, „С любов, майна, с любов, всичко хубаво на този свят се прави с любов.“ Сливенските артисти се гордееха най-много с афористичния комплимент, предназначен за тях: „Не на всяко място киселото мляко става!…“ А в Сливен, със Слави, киселото мляко ставаше.

„Той беше един чаровник, който така правеше спектаклите си, че артистите просто не усещаха как ставаше ролята им и пиесата като цяло. – заключи актьорът Тодор Близнаков. – “Трябва да го уловиш във въздуха, казваше, „нещото“ в образа, което ще го направи.“ Нещото, което той винаги улавяше като безпогрешен жонгльор, с майсторски изразни средства и мощно внушение. Това чудо на театъра обичаше Слави.

Щилияна ВАСИЛЕВА

Партньори

Последни публикации

Категории

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.