• Николай Николаев  упорито се труди над роля, от която на сцената  остава само портрета му

Николай Николаев си беше наумил да живее 82 години. Така му казала баба Ванга. Но по някога и  пророчиците грешат. В случая с пет години. На 6 март 2018-та инсулт покоси клоуна с вечната  добродушна усмивка. Случи се  в двора на прастрарата му къща в махала Драгиовци.  Нарекъл я бе  „Къщата на любовта“, а себе си –  йеромонах Хормоний, с което искаше да намекне, че между годините и сексуалната му мощ няма  противоречия. И че въпреки фатално отдалечаващото се ЕГН, той си остава човек на бурните страсти, скандалните  любови, пагубните раздели, след които обикновено остава  улицата, на водката, лудостта, разрошената коса,  и разпиления  живот…

За 76 година на белия свят, Бате Николай изигра десетки роли в киното и театъра, катастрофира , яде бой, печели аплаузи, прави фокуси, пада от сцена, жена, креват, магаре, жени се няколко  пъти и още толкова се развежда. Но преди всичко това да се случи, Николай Николаев се ражда  в ложата на Бургаския театър, на който баща му е директор и това е знак, че няма да стане инженер, адвокат или просветен работник. Господ го беше пратил на този свят за друго. За тридесетте години в Народния театър той е бил  Гьобелс,  подпалвачът на Райхстага Ван дер Любе, жени, герои, подлеци…

Но за най добра своя роля смяташе тази, който не е изиграл, въпреки че упорито се готвел за нея. Историята е нелепа и тъжна, но той я разказваше с много смях.

През 1983 Крикор Азарян поставя „Иван Кондарев”. В главната роля  е Стефан Данаилов. Николай е  цар Борис. Предвидено е да излезе  на сцената със специално купена за спектакъла  лимузина „Хорх”.  Персонажът му е сложен и той работи здраво. Три месеца кървав труд.  Успява да достигне до фондовете на Държавна сигурност, за да гледа забранени филми на монарха.  За генералната репетиция, на която има и публика, го  гримират три часа. Успехът е безпорен. Зрителите  полудяват  от възторг. Дотук  добре, но предстои художественият съвет. Тежката му дума се чака с любопитство и напрежение. На път за залата, в полумрака, Николай е спрян от непознат възрастен човек. „Извинете, ваше величество! – казва и целува ръката му. – Аз бях последният  шофьор на цар Борис…“

На обсъждането критикът Васил Стефанов  хвали постановката, като подчертава колко добре играе Николай Николаев. За това може и да ми дадат  Димитровска… – размечтава се той. – Следващата минута обаче е попарен от студен душ. Същият специалист, който толкова го хвали, предлага картината с Цар Борис да падне от спектакъла.  Няколко думи и него вече го няма. Надежда, вдовицата на автора на романа Емилиян Станев, подскача като ужилена:  „Абе, Емилиян ще се обърне в гроба, ако те чуе, пък и Николайчо играе толкова хубаво!…”.

Но висшите идеологически аргументи надделяват. Не може на сцената на първия български театър да се вихри някакъв си цар. Виж, портретът му, на който всъщност достолепно е заснет Николай,  остава да виси във всички кръчми и кабинети, в които се развива сценичното действие.

Разбира се, по стар соцобичай, след всяка премиера има банкет. И твърде често на тези мили тържества идва Тодор Живков, първи човек в държавата, любител на театъра и някогашен читалищен самодеец.  Па по традиция, около него на масата сяда ръководството, народните артисти, красавиците. Детронираният цар  е в дъното  на крайната маса, смачкан и кисел. И в един момент става  Азарян и тържествено вдига чашата си: „Предлагам за пием за Николай, който три  месеца се поти над ролята на Цар Борис.“ –  Настъпва неловко мълчание. Тогава Живков   помита напрежението: „Абе Николайчо , не може да има двама царе в България  бе… Нали така, ха-хаха….“

Николайчо беше човек, чужд на суетата. Фракът, цилиндрите, папионките бяха за сцената.  Извън нея  не сваляше каскета от зебло, с който бе играл италианецът Джани Леопарди от „Оркестър без име“. Докато пишел сценария, приятелчето му от махалата Станислав Стратиев, му казал:  Ще има  роля за теб. Оказало се семкайджийска работа – сърбин, който  ухажва Рени, героината на Катя Евро, с няколко реплики. По време на снимките обаче нещата коренно се променили и режисьорът на филма Людмил Кирков го поставил редом с главните герои.

Идва демокрацията и Николай решава, че след толкова години на сцената, вече едва ли  ще направи нещо много значимо. Той си слага червен нос, рошава перука и заедно със своя колега Марин Неделчев, се превръщат в двойка  клоуни фокусници. При това не къде да е, а в най-големия италиански цирк „Нандо Орфей”. Три години обиколят Ботуша. Докато градовете,  в които гастролират, стават 135.

В навечерието на една Коледа, на цирка  е възложено да заснеме за телевизията  спектакъла „Манежът на сънищата”. Вълнението е голямо,  за него е ангажирана самата Елизабет Тейлър. По волята на началството, Николай  трябва да подготви  реприз, в който да върви редом с нея, пазейки я с чадър от проливния дъжд.

Всичко е готово, когато се разбира, че великата  Клеопатра се оженила за осми път, заминала е на сватбено пътешенствие и въобще не мисли да се кисне под италианските порои.

Заменя я не по-малко прочутата шведка, носителка на три Оскара, Ингрид Бергман. Тя обаче предварително казва, че няма чувство за хумор  и отказва  да се разхожда под ръка с някакъв клоун. Вместо това, предпочита да бъде  дресьорка на слонове.

Веднъж собственика на цирка сеньор Нандо вика българите: „Елате да ви запозная с един мой приятел”.

Николай не вярва очите си. Пред него стои   великият Федерико Фелини, дошъл да види спектакъла, който снимат в киностудията „Ченечита”.

„Ей, ти знаеш ли, че си добър клоун! –думите на Маестрото звучат  като симфония. – Един ден ще те взема в мой филм.”

Скорошната кончина на големия режисьор праща в историята и тази мечта.

Последните години от живота си, макар и непощаден от рака, Николай Николаев посвети на  тежкоболните деца в „Пирогов“.

Два пъти в седмицата той навличаше клоунския си костюм и като професор доктор  Коко тръгваше от стая на стая за своите „визитации“.

За накои от малчуганите те носеха последната радост и  усмивка на този свят…

„Няма по-добро упражнение от това да се наведеш и повдигнеш някой непознат. – казваше актьорът. И не преставаше да го прави.

                                                                                                         

                                                                            Исак ГОЗЕС

 

Партньори

Последни публикации

Категории

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.