• За пръв път в България – премиера на френската комедия „Интервю за работа“ в Драматичния театър на Сливен, с авторска музика и песни на Мишо Шишков-син. Интервю за Интервюто с режисьора Владимир Петков

Владимир Петков е режисьорът на новата постановка на Сливенския драматичен театър „Интервю за работа“. Авторът Матиас Сение е французин, пиесата – комедия. В ролите ще видим сатиричната звезда Албена Михова, изгряващата звезда, наскоро завършила НАТФИЗ – Велизар Емануилов и още две звезди, вече от трупата на Сливенския театър – Петко Венелинов и Августина-Калина Петкова.

Премиерата е на 11 февруари в големия салон на Драматичния театър.

Въпреки безкрайно продължилата пандемична обстановка, спектакълът стана възможен благодарение усилията на театралното ръководство животът в театъра да не спира, както и на финансовата подкрепа на Община Сливен и Общинския съвет в Сливен. За да може публиката, която в кризисното време има дори повече нужда от изкуство, да види една забавна комедия, пародираща сериозен социален проблем за бизнеса и хората. „Интервю за работа“ ще ви разкаже за много реални и абсурдни ситуации, в които можете да попаднете, когато търсите работа.

Повече за спектакъла ще научим в едно интервю за Интервюто, разбира се с главния виновник представлението да го има, неговият създател – режисьорът Владимир Петков.

Владимир Петков, от 1983 г. до днес, има зад гърба си 75 театрални постановки по класически и съвременни автори в български и френски театри. Защото след НАТФИЗ той дълги години учи и работи във Франция. От 1991 до момента работи успоредно в различни театри в България, Франция и Канада като режисьор, актьор, драматург и художествен консултант.

С постановките му “Платонов” (2002) и „Варвари“ (2006) тържествено е открита официалната програма на Авиньонския театрален фестивал, в Двора на честта на Папския дворец. Спектакълът му „В папратите скрити от погледите“ от Луиз Бедар печели Специалната награда на журито на Фестивала за съвременен танц в Баньоле (Франция“1996) и Първа награда за хореография на Канада за 1996.

И ако театралната критичка Виолета Дечева твърди, че „съвсем не са много режисьорите у нас, които могат успешно да работят в толкова различни театрални стилистики“.“, то Владимир Петков е от малкото, които могат да правят това.

Преди повече от 20 години Владимир Петков създаде няколко нетрадиционни и любопитни театрални представления на сливенска сцена. И интервюто с него просто не може да не тръгне от там.

– Добре дошъл отново в Сливен, г-н Петков! За пети път правите постановка на сливенска сцена. Първите четири са от периода 1993-97-ма година. „Упражнение по стил“, „Леонс и Лена“, „Разходки с Валзер“, „Неидентифицирани човешки останки или истинската природа на любовта“ – това бяха определено новаторски, естетски, танцувални представления, в които бяхте вмъкнали и хореография – нещо малко необичайно за драматичен театър. С какво помните „сливенския“ си период?

 Сливенския си период от 90-те години помня наистина с едно разчупване на статуквото – и драматургически, и стилисттично, със свободата, която имах да творя. Никой не ми е налагал драматургия или стил, или изискване това да се харесва на публиката, или за каква публика да бъде… В целия български театър тогава се чувстваше един нов полъх, стремеж към новото, към това, което ни е неизвестно – да го пробваме, по някакъв начин да го асимилираме и да го приложим в българския театър. Това беше едно много добро време и за Сливен, и за целокупния български театър. Ставаха невероятни неща.

Пребиваването си в Сливен си спомням с младата трупа, с едни хора мотивирани, амбицирани, възприемчиви към новите идеи, отворени да правят невъзможни неща – хора, които бяха съгласни да тръгнат след теб по най-невероятните пътища.

И самият град тогава имаше, а може би и сега, една по-будна атмосфера, която попиваше всичко това. Аз си спомням, че тогава се играеше на пълни салони, публиката беше щедра, радушна, гостоприемна. Беше наистина невероятно време. Включително и тази постановка „Разходки с Валзер“, която направихме с канадската хореографка Луиз Бедар, беше нещо абсолютно ново, включително и за България. Направихме с нея голямо турне – в Бургас, в София, в други градове, спектакълът се възприе чудесно. Специалисти, театрали и публика бяха отворени за новото, въпреки че им беше странно.

– И днес се завръщате отново в Сливен…

– Отпреди повече от година, със сегашната директорка на Сливенския театър Радост Костова, обмисляме един общ проект. Това представление трябваше да излезе преди една година. Но поради пандемията се отложи веднъж, втори, трети път и чак сега се намери място и време, когато всички да са здрави и се отвориха възможности за това. Просто миналата година беше доста трудна, не само за театъра. Много неща се отложиха, много неща се задържаха. Но, трябва да се съобразяваме с реалността такава, каквато е.

– Вие сте френски възпитаник, учил и работил в театрите във Франция. Сега очакваме да видим Вашия прочит на една френска комедия. Ще допадне ли френският хумор на българската публика?

-Какво да ви кажа, той, хуморът, е общочовешки. Цялата пиеса се състои от 10 различни ситуации – един сбор от 10 сценки, 10 скеча, центрирани около темата „Търсене на работа“. И в това търсене на работа, човек попада в какви ли не ситуации, някои от тях са на ръба на реалното, а попадайки в други, както се случва и в живота, си казваш: „Това не може да бъде, това е абсурдно!“ Но, авторът е успял да изведе това, което хем е общочовешко, хем е на ръба на невероятното. Защото нашият век, с цялата си дигитализция и с мощното си развитие във всяка едно отношение, започва да ни поднася все повече ситуации, към които ние не сме подготвени.

-В България Матиас Сение не много е познат… Какво можете да ни кажете за него?

-Матиас Сение в България въобще не е познат. Той е млад човек, който аз съвсем случайно открих. Открих естествено първо пиесата му, след това влязохме във връзка по интернет. Той с удоволствие си предостави пиесата, да бъде направена в България. Той е актьор, режисьор, сценарист, писал е и телевизионни сценарии, има собствено училище по „One-man Show“, въобще е една артистична личност. Има и собствена театрална сцена – малък театър, където поставя камерни пиеси, почти без декор, но страшно актуални.

-А „Интервю за работа“ , казвате, била най-играната пиеса във Франция?

-Да, това му е една от ранните пиеси, но мисля, че продължава да се играе и сега из цяла Франция. Явно се приема добре от френската публика.

-А Вас като режисьор, с какво Ви заинтригува тази негова пиеса? Поставяте я за пръв път в България.

-Заинтригува ме с разиграните в нея ситуации, които са близки до нашето мислене, до нашата действителност. Хареса ми тяхната театралност, ярките образи, всеки с различна характеристика. Тук четирима актьори трябва да влязат в най-различни образи, които ще видите. Тя провокира точно с това как един актьор може рязко да влезе от образ в образ и да бъде различен.

-С какво пиесата кореспондира с българската действителност?

-С всичко. В България се правят ежедневно такива интервюта за работа, точно толкова смешни и точно толкова нелепи и абсурдни. Това, което сближава българския зрител с тази драматургия, са взаимоотношенията между Слабия и Силния – този, който отива да моли за работа и този, който има изисквания. Тук се поставя и въпросът за това как властта упражнява силата си спрямо малкия човек, който е готов на всичко само и само да има работа, да има хляб. Тук се стига дори до унизителни взаимоотношения.

-Значи го има и социалния момент…

-Естествено, социалният момент е силно застъпен в пиесата.

-Говорите за различни гледни точки в ситуацията „Търсене на работа“. Може ли да повдигнем завесата – кои са те?

-Различните гледни точки са основно на работодателя и на работника. Но работодателят от своя страна също може да бъде погледнат от различни гледни точки, както и работникът може да бъде погледнат от различни гледни точки. Има една ситуация например, в която кандидатстващият за работа се държи толкова нагло с работодателя, като се мисли за голям специалист, а всъщност се оказва, както се казва, че е „гола вОда“… И други такива ситуации. Всичко е много различно. Сменят се не само думите, но и взаимоотношенията. Сменят се именно гледните точки на тези два основни персонажа. Всяка сцена е с два основни персонажа – работодателят и другият, който се явява на интервю за работа.

-Дори и комедията има своята основна идея. Каква е тя в „Интервю за работа“?

-Основната идея е как, в тези взаимоотношения работник–работодател, да запазим достойнството си. И едната, и другата страна. Да запазим човешкия си облик. Да не стигаме до унизителни спрямо другия ситуации. Защото, пазейки достойнството на другия, ние пазим и собственото си достойнство. Иначе стигаме до взаимоотношения, които са предвестник на един нов робовладелски строй, за съжаление.

-Как актьорският състав се вписва във Вашия прочит? Какви задачи му възлагате?

Екипът на „Интервю за работа“ от Матиас Сение. Режисьор Владимир Петков

-Те трябва да влязат в по 5 различни роли в различните откъси. Но това е тяхната професия – да умеят да влизат бързо от образ в образ. Задачите са провокативни, защото образите са ярки, различни, един с един не се повтарят. Това раздвижва мисленето, интуицията им, цялото актьорско съществуване. Задачите са като във всеки спектакъл – да преследват това, което се стремят да постигнат. Дали се справят, ще кажат зрителите.

-В представлението участват двама актьори от Сливенската трупа – Августина-Калина Петкова и Петко Венелинов и двама гости – известната актриса Албена Михова и младия Велизар Емануилов, когото не познаваме…

-Велизар Емануилов е млад актьор, скоро завършил НАТФИЗ, аз съм го гледал във всичките му дипломни представления и мисля, че той е едно много добро попадение. Много добър, пластичен актьор, с много различни превъплъщения, който умее и да пее. Велизар Емануилов не е на щат никъде, на свободна практика е.

-Прочетох, че авторската музика на Мишо Шишков-син е като пето действащо лице в пиесата. Така ли е? Какво носи музиката на спектакъла?

-Музиката на спектакъла носи съвременния ритъм, съвременните взаимоотношения, които са изградени най-вече около тази музика, която съвременната младеж слуша, най-вече – рап. Може да има вътре и малко хаус, но преди всичко е рапът. Има и песни, които актьорите изпълняват. Те, освен че играят – и пеят, и всички пеят прекрасно, естествено в този съвременен рапърски стил. Музиката и песните служат за преходи между отделните сцени.

-Кои са опорните точки в изграждането на комедията, която ще видим?

-Това е парадоксалният смях, който трябва да се роди от парадоксалната ситуация. Търсил съм линията на парадокса, защото във всеки откъс има някакъв категоричен обрат, с който нещата рязко се променят.

-На прага на премиерата винаги е малко тревожно. Какво очаквате да се случи на 11 февруари в Сливен?

-Бих искал спектакълът да стане така, както го виждам в главата си. Да няма пропуски в нито едно отношение – нито в актьорско, нито в музикално, нито в осветително… Във всяко едно отношение стиковката да бъде добра и да донесем радост на зрителите, нали затова правим театър… Да бъде за тях удоволствие. Защото, независимо какво гледа зрителя, дали ще е комедия, драма, трагедия, трябва да се отвори душата му. Той да възприеме това, което гледа. А ние да сме достатъчно убедителни, че онова, което му показваме, е истина. И на него да му стане приятно, да се идентифицира ако може с някой от персонажите и да си каже: „Да, ето, помислили са и за мен!“

-Театър по време на пандемия. Нужен ли е? Кому е нужен? Защо е нужен?

-Пандемията е нещо сериозно. Но театър винаги е нужен. Театърът е живо изкуство, аз мисля, че той трудно би могъл да бъде онлайн. Той е изкуство на директната комуникация актьор–зрител. От друга страна, икономическият механизъм ни притиска да се играе при максимален брой зрители, а пък здравните власти ограничават броя зрители… Има противоречия, но ако трябва да ви отговоря директно – да, във всяко едно време има нужда от театър. Но ние сме разумни същества и трябва така да организираме работата си, че в това време, вместо повече да играем, повече да репетираме. За да сме готови, след пандемията, да предложим на публиката, още нови представления. А в сегашната ситуация, опасност за публиката няма. Разстоянието е голямо, тя е с маски, на влизане в салона се извършва дезинфекция… Не бива по време на пандемия животът да умира. Но и трябва да спазваме мерките, за да продължи да живее изкуството.

                                                                             Интервю на Щилияна ВАСИЛЕВА

Партньори

Последни публикации

Категории

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.