• 21 януари, в големия салон на Драматичния театър – една поетична съвременна интерпретация за свободата на личния избор. Апотеоз на любовта в Шекспиров мащаб в социалния контекст на задушаващи политически нрави: „В тази страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа“.

„В полите на Витоша“ – най-мащабният спектакъл на Сливенския драматичен театър от години насам, ще се играе отново на 21 януари.  Представлението ще се състои в условията на противоепидемични мерки и разпоредената 30 процента пълняемост на големия театрален салон, но във времето занапред сливенските театрали се надяват да дадат шанс на повече зрители да го гледат. Един спектакъл, в който съжителстват контрастите на любовната драма и политическото злободневие.

Представлението оправдава високите очаквания на публиката и с текста на трагическия поет Яворов, и с режисурата на създателя на днешния театрален празник Стайко Мурджев – един от най-харесваните, награждавани и високо оценявани в последните години млади български режисьори. Както и с букета от талантливи артисти в него – от сливенската трупа и столичните звезди Христо Мутафчиев и Бойка Велкова.

Предлагаме ви подборка от мнения на хора, гледали първите му представления.

ЗРИТЕЛИТЕ:

Ваня Гагова: „Спектакълът е много силен, държи вниманието през цялото време и с ритъма, и с напрежението. Актьорите са страхотни. Много съм впечатлена от младата актриса Мария Панайотова. Бойка Велкова за първи път я гледам – изключителна актриса. Ивайло Гандев продължава да се развива много добре. Стискам палци като фен на Сливенския театър спектакълът да има дълъг живот и признание.“

Христо Батинков, поет: „Разтърси ме дълбоко спектакълът. Просто в този момент почувствах как нещата, за които се говори, са направени по много красив начин, има много драма вътре, много сила. Много интересно са вплетени в него и стиховете на Яворов. Великолепно, великолепно нещо! Всъщност, във време, в което може би не се говори за човешки чувства, за любов, съдбата на една любов е поставена по много силен, мощен начин. И странно, но изведнъж, заради съдбата на тази любов, аз се разплаках…“

Стефан Радев, кмет на Сливен: „Впечатляващо! Много ми хареса и динамиката, и съвременното звучене. Нашият театър се опитва и не само се опитва, но успява да прави такива постановки. Радвам се, че и публиката го приема много добре. Това е много сериозно постижение на Сливенския театър! Мисля, че ще се говори за тази пиеса.“

Мая Иванова: „Много силно представление, виждам го в конкурсна програма и с награда!“

ТЕАТРАЛИТЕ:

Петър Денчев, театрален режисьор и писател: „Това е много професионална работа на целия екип на театъра и на гостите – режисьор, художник, композитор. Такава съвременна интерпретация на „В полите на Витоша“ аз не съм гледа – на мен много ми импонира опитът тя да бъде поставена в съвременен контекст. Така възникват по-големи въпроси, например за борбата на патриархалното в едно модернизиращо се общество, каквото е българското. А в  крайна сметка, тази борба продължава и в днешния ден, когато всъщност се оказва, че ние вървим доста бавно в своя прогрес и еманципацията на личния избор зависи много остро от социалния контекст, в който живеем. За мен това е много важен фокус, който представлението изважда. За театъра това е вярната посока, в която трябва да се върви.“

Златко Гулеков, бивш директор на Сливенския театър: „Не съм гледал толкова смущаващо искрено и виртуозно представление поне 20 години. Поздравления за режисьора! Черният хумор в сценографията и костюмите е съвсем на място. Намесата на композитора е перфектна. Хореографията е премерена и позволява на актьорите органично да използват нейните оръжия, за да „залепнем“ за високия стил и вкус на една еклектична интерпретация на българската класика.

„В полите на Витоша“ започва минималистично. Някакви говорещи глави от екраните на тавана изричат политико-религиозни заклинания и някак си спектакълът започва като политическа сатира…  И извънземната героиня на Бойка Велкова охлажда страстите с лебедово спокойствие и хлад. Грапавата, но монолитна структура на героя на Христо Мутафчиев укротява страстите в „гражданското общество на наше село“ с тежестта на изпечения политик, за когото тембърът, походката, даже бастунът са внезапно дисциплиниращо оръжие на неопровержим авторитет. Разбира се, само съпругата лебед може да охлади страстите и да настоява за мир и добро възпитание…. Докато не падне мрак! Внезапно спектакълът се превръща в романтична комедия, после в смущаващо еротичен трилър и завършва като елегия – апотеоз на любовта.

В спектакъла на Стайко Мурджев по тази първа Яворова пиеса внезапно се появяват стиховете на гениалния поет като монолози на героите. Зрелището придобива Шекспиров мащаб и поставя актьорите пред високо професионално изпитание. А те са великолепни. Вяра Начева, с фантастична мярка в комедийния образ на Елисавета Драгоданоглу – съвършен комедиен талант. Мария Панайотова-Мила – новата звезда в сливенския театър, е просто явление. Партньорът й с ролята на Христофоров – актьорът Иван Николов – изящен, фантастичен, и двамата са като извънземни. Ивайло Гандев е изключителен в това, което прави с образа на Стефан Драгоданоглу, защото е много актьорски сложно да държиш енергията отначало докрай, постоянно да имаш огромна перспектива за това докъде трябва да стигнеш и в същото време да се сдържаш. Той играе фантастично, постоянно криейки това, което иска да постигне. Димитър Марков /Чудомир/ е вълшебен в ролята на посредника в цялата драма. Ролята на посредника винаги е най-трудната, а той успява да го направи много елегантно и с прекрасно чувство за хумор. Августин Демерджиев /д-р Васил Чипиловски/ е изящен, акуратен, изряден, сексапилен и … нелеп.  На всички тях – едно огромно благодаря, защото, когато говорим за професионално достойнство, те дават пример за това.“

РЕЖИСЬОРЪТ

Стайко Мурджев: „Аз преднамерено поведох работата в пиесата така, че се еманципирахме много рано от прототипите и реалните събития. Моят подход беше по-скоро да се занимаем с драматургията такава, каквато е, с една много интересна амнезия за бекграунда й. Защото това е единственият начин да видим с нови очи. Което не означава, че ние нямаме знание за всичко, което стои зад тази драматургия, но то е знание, което ми се искаше да имаме като подложка, а не като действен мотор на спектакъла. В този прочит Мила е по-скоро една симбиоза между това, което е и тема на Яворов в неговата поезия – и светлото и тъмното, ангелът и демонът. В личния си живот той минава и през двата аспекта: от „Ще бъдеш в бяло, с вейка от маслина“, към Мина и след това „Чудовище си ти, чудовищно дете на престъплението и позора …“, към Лора. Ние разгръщаме на сцената една симбиоза Мина-Лора.

Еманципирайки се от биографичния бекграунд на пиесата, ние по-скоро задълбахме вътре в нея. Много очевидни са алюзиите и връзките с голямата трагедия на Шекспир „Ромео и Жулиета“. И за мен там беше по-интересно: какви са приликите, какви са разликите, какво предлага Шекспир и какво предлага Яворов? Смело мога да кажа, че „В полите на Витоша“ е една българска адаптация на голямата трагедия на Шекспир. Самият автор признава това в пиесата, цитирайки Балтазар и на други места. Интересна за мен е една жанрова особеност. Яворов се опитва да построи пиеса, в която вървят ръка за ръка жанрът на злободневното и реалистичното с жанра на екстатичното. При Шекспир цялата пиеса върви в една завихрена екстатика. Докато тук имаме политическо реалистично говорене и любовно екстатично говорене. Това е голямата трудност при правенето на този спектакъл: да обединиш в една естетика две различни природи на говорене.

Пиесата не разказва за нещастна любов. Това е пиеса за щастлива, за споделена любов, но не в това измерение, а по-скоро в измерението на Смъртта. И стигаме до голямата тема за любовното чувство, което всъщност е една много тежка проекция. Опираме до контрастите, които задават този архетипен дискурс, в който ни вкарва Яворов. На всички е нужна повече светлина. Тя понякога е по-важна и от въздуха. Без светлина не може да се живее. Но за да има светлина, трябва да има тъмнина. Да не говорим, че за да има тъмнина, трябва да има светлина. Ние много сме банализрали любовта в нашата култура, опошлили сме я до едно сладникаво усещане за нея. Докато любовта е демон. Неслучайно амурчето се превръща в другия демоничен бог – любовта има две лица в митологията. Тя може да бъде много сладка, но може да бъде и разрушителна. С любовта шега не бива.“

АКТЬОРИТЕ

Христо Мутафчиев: „Аз виждам, че публиката излиза развълнувана от представлението – нещо, което е мисията на театъра. Развълнувана, защото Стайко Мурджев успя, с помощта на актьорите, разбира се и на целия екип на театъра, да извади от този текст есенцията, която в момента го вълнува и това е наистина мощната любовна драма. …Разбира се, важно е и с каква нагласа влизаш в театъра. Ако влизаш да видиш нещо смешничко, с мисълта: „А-бе, Христо Мутафчиев ще играе, и Бойка Велкова ще играе, дай да ги видим!“ – с тази нагласа може да ти убегне онова, което се случва на сцената, а аз съм силно впечатлен от работата на моите колеги в Сливен. Изключително съм респектиран от искреността, с която младите се хвърлят в тази драма, въпреки че не я носят като тежест на гърба си. От тази гледна точка, техният искрен жест на сцената говори по съвсем различен начин. Аплодисменти и респект пред тях!“

Мария Панайотова – в ролята на Мила: Още преди да започнем репетиции, бях сигурна, че „В полите на Витоша“ ще бъде едно от най-важните представления в живота ми. Мила разви не само потенциала на артиста в мен, но и разбирането ми като човек за мистиката на живота, крайността на страстта към живеенето и потребността от бунт срещу всеки, който се опита да спре индивида да постигне себе си и своя свят. Отдадеността на всички колеги, технически служби и служители на Драматичен театър „Стефан Киров“ изгради един свят с висока динамика на чувствата, изключителност на емоциите и лекота на живеене в тежестта на изборите, пред които битието ни изправя. И често след представление ми се иска да остана поне още малко в този свят, там. Да остана в това изключително живеене, което ме кара да се чувствам жива по един безкомпромисен начин, живеене, в което е невъзможно да останеш безразличен към Човека и способността му да обича и да мрази, да създава, а понякога дори и сам да унищожава смисъла на собственото си съществуване…“

Иван Николов, гост, в ролята на Христофоров: „Спектакълът има много нива, които, поведени от режисьорската интерпретация, работят заедно. Представлението съхранява езика на Яворов. Сценичният образ е вдъхновен от поезията му. Музиката и звученето, мултимедията и костюмите – също. Но те са усетени и представени с чувствителността на днешните хора, в един друг, много по-бърз темпоритъм. Яворов не пише основно за театър. Този текст обаче съдържа в себе си енергията и образите на едно действително събитие, на една неосъществена любов, лична драма или трагедия, „фарс“ – както казва един от героите. Това е енергията на страстта в любовта, в политиката, в обществения живот. Страст за живот! Непримиримост!“

Ивайло Гандев, в ролята на Стефан Драгоданоглу: Стайко Мурджев ми повери една от главните роли в това представление, на Стефан Драггоданоглу. Беше трудно наистина, защото трябваше да се преборя с много представи, с неща, които съм чел или гледал. Стайко Мурджев ме принуди някак да се доверя на себе си, за да направя един различен, съвременен Стефан Драгоданоглу, с познатата ни от действителността парвенющина, желание за власт и чувство за недосегаемост. От друга страна, както е заложено в пиесата – с тежки зависимости от родители, комплекси и закостенели нрави. Образът на Стефан Драгоданоглу допринася представлението да е цялостно. Надявам се, че се справям, че всички се справяме без изключение, обединени от каузата „В полите на Витоша“. За мен това представление е нещо ново и впечатляващо. От разговорите с хора, които вече са го гледали, разбирам, че те също са завладени от смелото театрално решение и то ги вълнува. А театърът е затова.“

Августин Демерджиев, в ролята на д-р Васил Чипиловски: Стайко Мурджев работи в посока на парадокса на разтърсващия ефект – хвърля те от единия бряг на другия, хваща те, ябълката засяда в гърлото ти, тръгват сълзи, радваш се, а в същото време плачеш… Богато е на чувства представлението, богато е на усещания, но ние не влизаме в мелодрамата. По-скоро работим в орбитата на парадокса, работим  на ръба и мисля, че там е ключът – на ръба. Зрителят да се чуди: това така ли е или иначе? И колкото повече въпроси си зададе той, толкова по-добре ние сме си свършили работата. В пиесата има антипод на Христофоров и това е моят д-р Васил Чипиловски. Любовта между Мила и Христофоров не е консумирана, тя е в представата на единия към другия. Моят герой е от другата страна. Това, което Мила иска от Христофоров, го получава всъщност от Васко Чипиловски… В момента се намираме във време, в което не ни е позволено да напълним салона на 100 процента заради мерките срещу световната пандемия. Аз въпреки това каня сливенските зрители да дойдат да гледат този спектакъл, за да могат да преживеят, да почувстват, да плачат, да се смеят с нас, да излязат от салона и да мислят, после да им се прииска пак да дойдат на това представление, на друго, да усетят живота в театъра.“

Димитър Марков, в ролята на Чудомир Чипиловски: „Публиката има шанса да гледа изключително съвременна и неочаквана интерпретация на една от емблематичните пиеси на Пейо Яворов. Едно представление с много синтезиран език, мощен енергиен заряд и смели изразни средства. Интерпретацията на „В полите на Витоша“ , която Стайко Мурджев направи с нашата трупа, е дръзка, поетична, модерна и безкрайно откровена. С безкомпромисна директност, без никакъв фалш, без нищо излишно, постановката представя една история, в която се води безжалостна битка, в която най-изконните човешки ценности се изправят срещу  меркантилността и користолюбието. В спектакъла моят персонаж – Чудомир Чипиловски, преминава през много метаморфози – от бунтуващ се млад протестър, през прелитащ между двамата влюбени Купидон и амбициозен разследващ журналист, почти до вестител от древногръцка трагедия, чието последно действие е да донесе най-страшното съобщение. Това е една виртуозна роля, която винаги играя с огромно артистично удоволствие и благодарение на режисьорския замисъл, имам възможност да развивам с всяко представление. Смея да твърдя, че сме направили спектакъл, който определено заслужава да се види.

Вяра Начева, в ролята на Елисавета Драгоданоглу: „Моята героиня Елисавета Драгоданоглу е интересен и многопластов персонаж от страната на „лошите“. Жена със страстна амбиция за успех, дамгосана от печата на един „груб живот“, тя със заби и нокти помага на съпруга си Стефан Драгоданоглу, новоизбран депутат, да пази и подсилва бляскавата привидност на успеха. Не се колебае да принесе в жертва щастието на сродницата си Мила. Моята героиня прави невъзможното още по-невъзможно, с което увеличава притегателната сила и красотата на отвъдното. Изключително удоволствие е за мен да играя тази роля. Благодаря на Стайко Мурджев за събуждането на човешкия дух и духа на артиста! Благодаря за шамара, който нанесе върху Компромиса! Спектакълът звучи съвременно и актуално до степен, че можете да припознаете в някои от образите „героите на днешния ден“. Акцентът е върху същността на човешките взаимоотношения и огъня на страстите, предопределящи политането в бездната. „Горчивата чаша“ е гарнирана с няколко щипки хумор за по-лесно преглъщане. Бъдете сигурни, че бялото няма да ви ослепи с белотата си, а черното може дори да ви стане симпатично. До самия финал героите няма да престанат да се разкриват и да ви изненадват.“

Бойка Велкова, гост, в ролята на Амели Петрович: „Пиесата ”В полите на Витоша” е написана след смъртта на Мина Тодорова, в която Яворов е бил влюбен. В нея присъстват вечните теми за любовта, гордостта, политическите пристрастия и пагубната поквара на властта. Новото в представлението на Сливенския театър е, че Яворов звучи модерно, убедително и вълнуващо, с нотки на жестокост към една безсмъртна любов. Моята роля на г-жа Амели Петрович е написана от П. К. Яворов с много любов  и нужда от коментар на една чужденка, която живее от дълго време в България. И въпреки нейната емпатийност и чувствителност, във важен момент в спектакъла, тя казва истини, които са валидни и днес. Като тази:

“… В тази страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?… Гледайте насреща планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само такава природа би била подходяща на декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи, напротив, биват и много по-страшни! Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас една трагедия, не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук, в полите на Витоша.

ТЕАТРАЛНАТА КРИТИКА

Наташа КОЛЕВСКА-КУРТЕВА: „Препратките към днешния ден на този спектакъл са тежко обвинение, сигнал за омерзително и безсрамно потъпкване на морала, на вечните добродетели, сигнал за задушаване, преследване и убиване на чистотата, красотата и любовта. Употребявам тези високи думи с ясното съзнание, че мястото им не е в ежедневното говорене, но само те, според мен, отговарят на нравствения абсолютизъм, към който са ориентирани посланията на Стайко Мурджев и творческия екип на постановката „В полите на Витоша”.“

 

 

 

Партньори

Последни публикации

Категории

Споделете в социалните мрежи

Оставете коментар

Редактор: Щилияна Василева

Журналист, автор, редактор, пиар. Хуманитарни занимания със словото. Не си правя илюзии, че Словото днес е на особена почит. Но зная също, че то е в началото на всички човешки неща, което ми дава надежда, че има смисъл и най-малкото добро дело в негова чест.

Подкрепа за нас

При желание за финансова или друга подкрепа за нашия сайт – свържете се с нас.