ХУДОЖНИКЪТ, КОГОТО ДОКАРАЛИ С ФАЙТОН ОТ РОДИЛНИЯ ДОМ ДО СУХАТА ЧЕШМА

• Опорните точки по Пътя, събран в изложбата „преди и след 30“ на Красимир Добрев, който смята, че „изкуството е самотно занимание, но губи смисъл, ако не е споделено“

Когато разговорът с човек на изкуството започва без въпроси, мълча и притихвам, за да Чуя. Разказът, какъвто е. Внимавам да не скъсам невидимата нишка на доверието. На Споделеното, както обича да казва моят стар приятел Краси. Художникът Красимир Добрев. Доцентът по изобразително изкуство в Пловдивската художествена и музикална академия Красимир Добрев. Един от създателите на „Диско 95“.

Но тихо – сега той не иска нито да се превъзнася, нито да го превъзнасят. Просто разказва – за предците си, за себе си, за пътя си, събран в една изложба.

Така естествено, в началото застана Сухата чешма:

– …От родилния дом, където съм проплакал на 4 август 1962-ра,  ме докараха с файтон до Сухата чешма – „Асен Костов“ 1, сега „Никола Михайловски“ 1. Много се гордея с тази махала. От тази махала сме аз, Красимир Карабаджаков и Евгени Вълев. И доцент Николай Николов, брат на майка ми – сценограф, един от най-добрите педагози по сценография и костюмография в българското кино.

-Ти пишеш за доц. Николай Николов, твоя вуйчо, в кандидатската си работа?

-Не, споменавам го по линията на художествения живот на Сливен след Освобождението до 70-те години на миналия век. Но той е част от Сливен, Сливен му е дал това, което той после връща на всички. Той участва в създаването на „Юлия Вревска“, „Борис“, „Покръстването“, „За буквите“ – голямата сага, която направиха и филмите „Иван Шишман“ и „Време разделно“. Има много неща, които не знаем, ние не си познаваме хората. Той пожела в Сливен да бъдат донесени тленните му останки и това е съвсем разбираемо. Тук беше и средата, в която се случваха много хубави неща. Неговият баща, видният шлосер, който бе и плетачен майстор в намиращата се наблизо чорапена фабрика „Стефка Чамурова“ на Бохор Навон, беше и билкар, и художник, и механик и в неговата работилницата израснахме всички. Там беше едно хубаво място, добре че още стои тази Суха чешма – емблематична територия близо до Гюр чешма, до Двата аслана, до Селишка река, близо до Бармука, близо до Гаговец…

–Обичаш сливенския си корен…

-Така е. Аз имам и сливенски, и керменски корен по бащина линия. От там пък имам връзка с керменската буржоазия – дядо ми беше обявен за кулак, защото притежавал земи. Неговата съпруга, моята баба Желязка Добревца, не я помня да ходи с хурка, само с книги съм я виждал под мишницата. Тя е потомка на учители, имаше много книги в къщата си, слизаше в един зимник, вадеше от него книги и ми четеше първите разкази – библейски и за българските царе, с картинки…

    -Как тръгна в художеството? Имаше ли кой да ти държи ръката?

-Хващаше ми ръката да рисувам първо дядо ми Иван – Иван Аврамов от Сливен, дядо ми по майка. На много хора е помагал с билките си, тъй като от старо време при неговата баба Тина Комитовка, жена на стария харамия и опълченец Георги Комитата, се стичали хора от цяла България – наредени с каруци по улицата, да търсят помощ от уменията й на народен лечител. Но дядо ми си е и майстор на машините, той ми хвана ръката и започнахме да рисуваме. И рисувахме двамата досред нощ кончета, къщи, още зная как да нарисувам бор по неговия начин. Това беше в годините 1964-1967-ма. От тези времена си спомням едно конче, което съм рисувал върху студентски ескиз на Николай Николов, който беше нарисувал един джентълмен с цилиндър. Направих на джентълмена по-големи бакенбарди и до него нарисувах кончето си аз. Всъщност, това беше запалването. По-нататък пред мен винаги са били картините на Николай Николов – от студентски етюди до зрели работи. Гледал съм го как работи. Другият важен човек е Евгени Вълев, с когото бяха приятели и състуденти. Николай Николов всъщност запалва Евгени Вълев да рисува, той иначе е щял да стане спортист. После вече идва връзката ми с Евгени Вълев, който ме подготвяше да кандидатствам за художествената гимназия в Казанлък. Пазя си някои неща, много нещастни бяха, но той проявяваше голямо търпение. Пристъпвах с голям респект в неговото ателие, което беше в Хощеровата къща, той ме канеше, показваше, целият му ден минаваше да ми изважда да гледам нови неща.

Снимка: Отдясно наляво – художниците Красимир Добрев, Евгени Вълев, Светлозара Курдова, на откриването на изложбата „Преди и след 30. Красимир Добрев“ на 2 юни 2020.

Оттук нататък, ти тръгваш, искаш, започваш за гониш примерите, които са пред теб на хората, които са се образовали, утвърдили, постигнали ниво, доказали своите качества.

-В подхода на изложбата ти стои гипсова глава на мъж от далечната 1976.

–  Следващият трамплин е Атанас Парушев-Шока. Тази глава аз я пазя като очите си, едва я спасих от наводнението в ателието ми преди години. През 1976 г. вече бях приет в гимназията в Казанлък, а Наско беше вече последна година, дипломант, той се дипломира със скулптура. После беше приет във Факултета по изобразително изкуство във Велико Търново, със скулптура. В казармата кандидатства в Академията, приемат го в Националната художествена академия в София и тръгва към живописта – слава богу, защото попада в един чудесен курс с преподавател проф. Иван Кирков, от когото всички се учехме.

Снимки: 1. Красимир Добрев и ученическата му работа „Глава на въстаник“. 2. Художниците Красимир Добрев и Атанас Парушев-Шока, на откриването на изложбата в галерия „Йордан Кювлиев“.

…За главата. Когато бях в първи курс ни дадоха да правим някакви релефчета, с цветя. Но аз исках да правя глава. И реших да направя глава на въстаник – патриотизмът у мен тогава беше много силен, и сега е така. И си бранех решението. Квартирите ни с Наско бяха наблизо, познавахме се, завършили сме в Сливен едно и също училище – Второ основно. Той си заряза свободното време и дойде, колко му е било интересно не зная. Но тогава той ми даде рамо, показа ми как се прави анатомична структура на череп и прочие. Стана интересно. След което аз реших все пак да си допипам работата, да не са само неговите следи. После дойде другият етап – отливането. Бяха уроци, които много ценя. Това исках да споделя не за друго, а защото в този спомен има приемственост, доверие, респект, има хубаво усещане, че не сме сами, каквато и да е възрастта. В тази изложба аз направих една генеалогия на моето тръгване отнякъде.

-И това е топлата връзка със заглавието: „Красимир Добрев. Преди и след 30“.

-Да, тази година се навършват точно 30 години от моята първа самостоятелна изложба през 1990 година, която аз реших да направя не къде да е, а в Сливен, в родния си град. Това се случи в Димитровската зала на община Сливен тогава, сега галерия „Май“. Пазя си и плаката. Люляна Георгиева, секретар на Клуба на културните дейци, ми оказа голямо съдействие, направи плаката, дори не очаквах такова внимание, бях току-що завършил.

-Какво представи тогава?

-Представих студентски работи, свободни неща, защото в тези години бях много повлиян от сюрреализма. Помня, че тогава Евгени Вълев ми разказва как Стефан Стефанов, нашият известен сливенски фотограф, му казал: „Тука има един сюрреалист!“ А Евгени Вълев му казал: „Ами, аз го познавам, този сюрреалист.“ След това, в подземието на Клуба на културните дейци, там, където беше билярдът, стана като сватба, защото тогава изложбите се откриваха с голямо ядене и пиене. Но менюто ми още беше студентско – само кебапчета и картофена салата. Помня това време и ми е свидно, защото беше интересно. Сега показвам само отделни неща от онова време, защото някои ги няма, други са унищожени. Аз наследих бившото ателие на Валентин Мънев в кв. „Кольо Фичето“, там плочата се разцепи, влезе порой вода и унищожи много от нещата. Спасил съм това, което виждате. Има още, но няма достатъчно място. В началото започвам с етюди от Академията. По-нататък следват по-други периоди.

–Но съвсем в началото са два портрета на Красимир Добрев, рисувани от Кольо Карамфилов и Красимир Карабаджаков. И твоя снимка с китара…

-Да, с китара в тоалетната. Изчаквам мига след кафето. Мигът така и не дойде и остана само снимката. Няма значение. В крайна сметка, блусът може да бъде навсякъде. Но изкуството трябва да бъде споделено. Вярно, че е за самотници и идва от самотници, но – така е. Изложбите обикновено не се правят, за да включваш в тях свои приятели и колеги, но аз го  правя заради сантимента. Много съм се учил от тях, много сме си отдали един на друг и нещата са като главата с гипса. Трябва винаги да показваме, че не сме самотни. Не мога да гледам как самотата убива някого. Казвам го и ще наблягам на това, защото искам следващите поколения да разберат, че трябва да го има споделянето не само за хората с публика.

А защо направих тази изложба в Сливен? Защото зная, че тук публиката ще реагира както трябва и това в Сливен все още го има, има публика, която търси – приятели, колеги, близки, роднини, общественици. Има хора, които са дали много на този град и търсят точно това споделяне на пространството, което може да го даде галерия „Йордан Кювлиев“. Това е  единствената галери, където аз показвам моите неща, защото има кой да прави артистична политика на тази галерия. Тя се различава от бутиковите галерии, които правят изложби за подаръци, за спомени, за сувенири, за неща, които нямат нищо общо с изкуството. Всеки има право да прави каквото си иска, но когато се говори за нещо по-различно, нещо, което е в научния ход, тогава компромиси няма. Нека има доброжелатели, които правят галерии, рисуване с пръсти, енергийни картини и прочие глупости на търкалета, но аз, като видя такива картини, рисувани с пръсти, получавам колики, повдига ми се и в един момент бягам, защото после може да стане лошо…

–Може ли да наречем изложбата ти ретроспективна, защото тя в жанрово отношение не е единна, а отразява различни моменти от творческия ти живот?

-Тя не е ретроспективна. В нея аз показвам опорни точки във времето доколкото може, във всеки един от периодите ми. Тъй като аз от десет години не желая да рисувам. Защото в този момент не изпитвам точно тази нужда. Всеки трябва да живее така, както се усеща. Това е мит: „той не оставя четката, той рисува непрекъснато…“ Има един момент, в който можем да спрем. А после може да започне друг момент. Ние не сме призвани от Бога, винаги съм го мислел. Който каже „Призван съм от Бога“, той лъже. Няма такова нещо.

–Кои са опорните точки в живота и творчеството на Красимир Добрев, които представя изложбата?

-Ето ме мен, в самотните нощи в студентската ми квартира, в студеното време, слава богу печката гори, с дърва и въглища, на празната маса няма нищо останало…

Следват рисунки, скици, хора, обекти, типажи, които носят някакви идеи тогава в живота ми. Рисунката от плаката – бъркам си в очите, защото аз самият ще си извадя очите. Така че, 30 години след първата си изложба, гледам към себе си абсолютно критично и понеже се занимавам с млади хора, преподавайки в Пловдивската академия, казвам им: Не се вземайте на сериозно, защото оттам нататък започва тежко заболяване, което няма лечение.

–В рисунките ги има и Шекспир, и Чарли Чаплин, и Анжела.

-Да, Шекспир е със затворени очи, защото неговият неспокоен дух в даден момент затваря очите си. Така си го представях – защото добре си е свършил работата. До него е „Балада за Дзани“ от комедия дел’арте, където от героите, вместо пари, излизат усмивки. Следва портрет на жена ми Анджела, която има авторско право върху рамките, които направихме с разноцветни парцалчета от дрехи втора употреба. На портрета е Анжела преди да се оженим, още завършваща ученичка, тя е човекът, който винаги е бил до мен и продължава да бъде. Нейното име е Анжелика, не Анжела. Този рисунка на камбанария в една софийска  църква сред дърветата, която вече не съществува, съм подарил навремето на жена ми, защото нямаше какво да й подаря за рождения ден. Така че, Вярата в Бога е там, камбаната още я има, звукът е същият.

Има и фашизъм през тези години, а работата ми на тази тема се казва „Сюрреализмът през 30-те години“, защото той е антифашистки.

1968 година! – Благодарение на моите братя, единият от които вече е покойник, аз добих една голяма музикална култура. Те имаха около 200 плочи с музика, благодарение на които аз открих Америка, западния свят, открих истината за музиката. Аз съм третият брат, изтърсакът. Бях на техните купони, слушах техните разговори, тяхната музика.

Има една илюстрация по „11 хиляди камшика“ на Гийом Аполинер – един негов еротичен роман, вдъхновен от Маркиз дьо Сад, като същевременно го пародира.

Чарли Чаплин е от студентските ми години. До него е Борко, синът на хазяина, който имаше треска, висока температура, аз го спасих, той спа на моето легло и аз го нарисувах.

Показал съм и един опит за илюстрация на великата творба на Анатол Франс „Пчелица“. По-късно се сбъдна мечтата ми да направя илюстрация на книга – това беше „Малка нощна приказка“ на Людмил Станев.

-Този обект с часовника как можем да го наречем?

-В защита на беззащитната щитовидна жлеза. Човек не трябва да си играе, нито да се подиграва с болестта на щитовидната жлеза. В даден момент има едни подсъзнателни усещания, това сюрреалистите го знаят, трябва внимателно там да се подредят нещата и вече логическият ред става друг.. Шокът във видимата първосигнална част те кара да мислиш, че бъркаш, но не е така. По този начин аз искам да събудя в теб всичките ти живителни сили, за да можеш да си подредиш нещата ти.

–А защо не продължи да бъдеш сюрреалист?

-Защото няма смисъл. Какъв сюрреалист? Такъв вече няма. Сега имаме глобална система, глобална мрежа, изкуствен интелект. Но тази картина, където съм нарисувал „Аз обичам моя съпруг Чингиз хан“, пак е сюрреалистична – двама с накърнена мъжественост се карат, а отдолу се хилят едни образи с касинки на медицински сестри.

-Стигаме до твоето отношение към магическия реализъм.

-Картината с черепите е по текстове на мексиканския писател Хуан Рулфо, основоположник и идеолог на магическия реализъм. Той е по-малко известен от Борхес и Маркес. Но само с две книги – „Равнината в пламъци“ и „Педро Парамо“, успява да създаде невероятен магическо-митологичен модел на света, който стана емблема на съвременната латиноамериканска литература и култура.

По негов текст рисувах една картина върху пергамент от голямата колекция „Пергамент“ в Сърбия. В следващата работа песента се казва „La donna è moRbile“, а не „La donna è mobile“. Защото в един момент човек си създава някакви заблуди, мисли, че всичко е наредено, но се оказва, че не е така. До „Ла донна е моРбиле“ стои опит за алхимия, искал съм да навляза в средновековния свят на алхимията. Има много готика в цялата работа, така съм го усетил.

-А героят в тази „финална“ картина се познава по очите – Красимир Добрев.

-Когато започваш с приятелите, трябва да завършиш и с автопортрета – само че тези мустаци никога няма да ми израснат по този начин. И цветът на косата е червен, а аз съм тъмнокестеняв. Но хващам китарата по начина, по който я е хващал Джими Хендрикс. Защото искам да „вържа“ водка Абсолют, Столична, Джими Хендрикс и себе си. Тайната е, че участвах в един конкурс за водка „Абсолют“, не ми дадоха никаква награда и аз се ядосах и нарисувах „Столичная“… Така им го върнах.

– Какви са и откога миниатюрите в дъното?

-Това е една цяла сбирка от мои рисунки, която се казва „Кабаре Волтер“. В Кабаре Волтер е основано движението Дада в Цюрих. Дадаизмът е създаден в Цюрих през 1916 година и много от нещата са заимствани от Зигмунд Фройд.

-Каза, че не искаш да рисуваш повече, но честно казано, не ти вярвам.

-Засега не изпитвам никаква нужда. Тези неща са естествени.

– Ти се промени с годините, стана по-реалистичен като че ли… или започна да търсиш смисъла в простите неща.

-Дразнят ме личности, които искат да създават митологии около себе си: колко си велик, как си искал да кажеш на света откъде стигаш луната.

-Какво в разбирането ти за изкуството се промени в годините?

-Това е едно самотно занимание, но ако не е споделено, то не ме интересува. Трябва да се сподели по някакъв начин. Изборът трябва да направи художникът – той да избере как да стане споделянето. Но това, че е самотно занимание, всъщност е най-хубавото. Затова нито един художник няма да се оплаче и да реве за пари. Има и такива, които реват, но те не са художници. Аз говоря за истинските художници, които няма да го направят. Истинските художници не мрънкат.

–Оттук нататък, какво ще правиш, като опорна точка?

-Оттук нататък смятам да се пенсионирам и да живея спокойно с пенсия от 20 лева. Това ми е мечтата.

Разговора води: Щилияна ВАСИЛЕВА

P.S. Моменти от откриването на изложбата на Красимир Добрев на 2 юни 2020 в галерия „Йордан Кювлиев“. Много колеги, артисти, приятели, близки и граждани на Сливен уважиха художника, който се гордее със сливенския си корен. Изложбата ще бъде отворена за посещения до края на месец юни.